Определение № 431 от 26.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4620/2014 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат К. – А. като процесуален представител на [фирма] С. и на адвокат Д. като процесуален представител на А. И. П. със съдебен адрес в С. срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 26.ІІІ.2014г. по в.гр.д. № 3705/2013г. В отговорите си по реда на чл.287 ал.1 ГПК страните за заели становища за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и са срещу валиден и допустим съдебен акт. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното: С решението си от 26.ІІІ.2014г. САС по въззивна жалба само на ответника е отменил решението на СГС от 17.V.2013г. по гр.д № 29/2012г. в осъдителната му част за разликата над 50000лв. до 80000лв. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил за посочената разлика предявеният от А. И.П. срещу [фирма] иск по чл.49 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди вследствие на деликт – публикувана и разпространена статия във в-к „У.”, бр.44, издание 29.Х. – 04.ХІ.2011г., под заглавие „А. П. и брат му лапнаха 1 милион по С.”, ведно със законната лихва от 29.Х.2011г., и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му уважителна част. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с печатния материал, в който се излагат факти за извършени от ищеца множество престъпления, за което авторът се позовал на доклад на О., посочвайки, че част от информацията идва от столичен криминалист, е нарушена общата забрана да не се вреди никому. По делото няма никакви доказателства за извод, че тези твърдения отговарят на истината. Обстоятелството, че на ищеца е повдигнато обвинение за различни престъпления, не означава, че те са извършени с оглед презумпцията за невиновност. Изнесените данни, които не отговарят на истината, и начинът, по който информацията е поднесена – използваните глаголи „лапнаха”, „облажиха”, посочването на лицата чрез прякори и определения – „Т.”, „О.”, ги злепоставят и най-вече ищеца, който е сочен за „лидер на престъпна мрежа”, човек, който използва властовия ресурс на Д. за рекет и злоупотреби. Със статията са засегнати лични, граждански и човешки права на ищеца, унизено е достойнството му накърнен е авторитета му – името и честта му са обругани, причинени са му силни негативни емоции. Претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и причинната им връзка с публикацията, са установени със събраните чрез гласни доказателствени средства данни. Налице са всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника. Относно размерът на обезщетението въззивният съд е приел, че той е завишен. Взето е предвид, че става въпрос за публична личност – председател на Съюза за стопанска инициатива на гражданите, кандидат за президент, безспорно обсъждана в медийното пространство. Такова обсъждане е имало и по повод задържането на ищеца от органите на МВР и воденото против него наказателно производство. С исковата молба не се сочат вреди като отражение върху политическата дейност на ищеца и неприемането му в академичните среди предвид докторската му титла по икономика, които СГС е взел предвид при определяне размера на обезщетението. Макар публикацията да съдържа неверни данни, които да са нарушили сериозно личните права на ищеца, отчитайки конкретиката на случая – борбен човек, със силна психика, преживял стоически задържане под стража, обвинения и съдебни производства, съдът е счел, че неимуществените вреди ще бъдат обезщетени справедливо с 50000лв. В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. дали изразяването на негативни оценъчни съждения в печатно издание представлява противоправно деяние /релевирани са пространни съображения в тази връзка, обосноваващи тезата на касатора, че в публикацията във вестника не се съдържат клеветнически твърдения или обидни квалификации и съждения, а само отрицателни оценки на трети лица за ищеца и се изразява негативното мнение и отношение на автора към дейността му, което не е основание за ангажиране отговорността на ответника/ - в противоречие с практиката на ВКС; 2. за определяне по справедливост на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди – в противоречие с практиката на ВКС съдът не отчел всички безспорно установени факти относно личната, социална и бизнес сфера на ищеца /без конкретизирането им/; в нарушение на процесуалните правила били кредитирани изцяло гласните доказателства, без анализиране и съобразяване на всички неблагоприятни фактори /без конкретизирането им/, въздействащи през процесния период върху психофизическото здраве на ищеца; с оглед липсата на специална уредба относно защитата на личната неприкосновеност приложими в случая били общите гражданскоправни разпоредби за деликтната отговорност и практиката на ВС и ВКС по деликти с правно основание чл.146, 147 и 148 НК. Поддържа се и че постановяването на решение от ВКС по настоящия казус щяло да бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на А. И. П. се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. при задържане под стража, при повдигнато обвинение и висящо наказателно производство за други престъпления и ако човек е със силна психика и е борбен следва ли да се намалява и респективно присъжда по-нисък размер обезщетение и как следва да се приложи принципът на справедливост при определяне размера на обезщетението в подобни случаи - от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото поради липса на практика; 2. при определяне размера на обезщетението недопустимо ли е да се изследва целта на издателя да се вреди на подбрана личност да се ползват обективни и реални факти за по-голяма убедителност на написаното, както и умишлено или по журналистическа небрежност публично се злепоставя индивидът и недопустимо ли е да се отчитат и тези обстоятелства при определяне размера на обезщетението; 3. възможно ли е чрез съдебната практика да се създадат ясни и точни правила и граници за обезщетение на неимуществени вреди, причинени от журналистически материали – относно двата въпроса се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, обосновано с развитие на правото с оглед промяната в обществените отношения. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ответното дружество. По първия поставен от ответника материалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл, защото в атакуваното решение не е формиран решаващ извод, че в публикацията в печатното издание се изразяват негативни оценъчни съждения и че това представлява противоправно деяние. Напротив, решаващият извод в тази връзка е, че изнесените във вестника обстоятелства не отговарят на истината и че с оглед начинът на поднасянето им на публиката ищецът е злепоставен по недопустим /неправомерен/ начин, обуславящо деликтната отговорност на ответника. Следва да се посочи съответствието на този извод със сочената в изложението практика на ВКС /обективирана в решения на негови състави по: гр.д. № 1376/2011г. ІV ГО, гр.д № 92/2009г. ІІІ ГО и гр.д. № 1438/2009г. ІІІ ГО/, според която оценъчните съждения представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност; за вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, ако те са верни, издателят не носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, издателят носи отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е положил дължимата грижа преди публикацията да провери достоверността на разпространената информация. Произнасянето на съда, обусловило извод в този смисъл в разглеждания случай, не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно. Вторият поставен от касатора – ответник въпрос е бланкетен. В него не са конкретизирани фактите относно личната, социална и бизнес сфера на ищеца, както и неблагоприятните фактори, въздействащи през процесния период върху психофизическото му здраве, които въззивният съд не е взел предвид при определяне на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди. Това прави невъзможна преценката от касационния съд дали по този въпрос е налице произнасяне от въззивния съд, което е основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по касационната жалба на ищеца. Произнасянето по първия поставен в изложението на А.П. материалноправен въпрос е безпредметно, тъй като в касационната жалба оплакване във връзка със значението за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди на установения факт, че той е „борбен човек, със силна психика, преживял стоически задържане под стража, обвинения и съдебни производства”, не е релевирано като основание за касационно обжалване, при което и по силата на чл.290 ал.2 ГПК правилността на атакувания съдебен акт не може да бъде проверена в тази насока. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в обжалваната му отхвърлителна част и по втория и третия поставени от касатора – ищец въпроси. По втория въпрос въззивният съд не се е произнесъл, тъй като той няма формирани изводи дали при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди е допустимо или не да се изследва целта на издателя да вреди на определена личност, като се използват обективни факти за по-голяма убедителност на публикацията, нито има формирани изводи дали в тази връзка следва да се отчита и умишлено или поради журналистическа небрежност публично се злепоставя индивида. По третия въпрос в частта, касаеща създаването на ясни и точни правила за обезщетяване на неимуществени вреди, касаторът не е обосновал становището си, че произнасянето от ВКС по него ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По този въпрос е налице многобройна и трайна, в т.ч. и задължителна съдебна практика, според която прилагането на принципа за справедливост, съдържащ се в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, предпоставя вземането предвид на всички обективно съществуващи и установени обстоятелства, имащи отношение към обема, интензитета, времетраенето и др. на причинените неимуществени вреди. Касаторът не твърди да са налице основания за изоставяне или промяна на тази практика /а и касационният съд не намира такива/, която въззивният съд в случая не е пренебрегнал, а е съобразил. По третия въпрос в частта му, касаеща създаването на граници /т.е. размери/ на дължимото се обезщетение на неимуществени вреди следва да се посочи, че приложението на чл.52 от ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по вид и тежест във всеки конкретен случай, което обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. Това обуславя невъзможността да се определят единни количествени критерии, приложими при всеки разглеждан случай. С оглед на това допускането на касационно обжалване по поставения въпрос е безпредметно, тъй като то не би довело нито до уеднаквяване на съдебната практика, нито до точното прилагане на закона и до развитие на правото. Останалите релевирани в изложенията на страните съображения представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК и подлежат на касационен контрол едва в касационното производство, ако такова бъде допуснато, но не и в това по допускането му. По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,