Определение № 6014 от 23.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 796/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. П. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 267 от 07.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 419/2024 г. на Старозагорския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 190 от 09.04.2024 г. по гр. д. № 835/2022 г. на Казанлъшкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторката против А. Н. А. искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, чл. 26, ал. 2, пр. 4, чл. 26, ал. 2, пр. 1 и чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 200/02.04.1993 г., том ІІІ, дело № 765/1993 г., на недвижим имот - застроено дворно място с площ от 600 кв. м, находящо се в [населено място], област С.З, заедно с построените в имота жилищна сграда и навес. Със същото решение е отхвърлен и искът на П. П. Д. против А. Н. А. за делба на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] река, [община], област С. З., с площ от 586 кв. м, ведно с построените в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 33 кв. м, с предназначение - жилищна сграда, еднофамилна, брой етажи 2; сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 46 кв. м, с предназначение - постройка на допълващото застрояване, брой етажи 1; сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 36 кв. м, с предназначение - жилищна сграда, еднофамилна, брой етажи 1; и сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 26 кв. м, с функционално предназначение - постройка на допълващото застрояване. По делото е прието за установено, че с нот. акт № 154/02.04.1993 г., том І, дело № 766/1993 г., на основание чл. 483 ГПК П. К. П. е признат за собственик на застроено дворно място с площ от 600 кв. м, находящо се в [населено място] река, област С. З., заедно с построените в имота жилищна сграда и навес, а с нот. акт № 200/02.04.1993 г., том ІІІ, дело № 765/1993 г. същият е продал имота на дъщеря си Д. П. Н.. Ответникът А. Н. А. е единствен наследник на Д. Н., починала на 17.07.2012 г. От представените по делото удостоверения за наследство, както и удостоверение от Районен съд – Казанлък за вписан отказ от наследство е установено, че страните в настоящото производство са единствените двама наследници /правнуци/ на К. П. И., починал на 22.06.1968 г. Д. П. Н. (майката на ответника) и ищцата П. П. Д. са дъщери на П. П., починал на 10.12.2002 г. Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза имотът, описан в нот. акт № 154/02.04.1993 г. и нот. акт № 200/02.04.1993 г., е идентичен с поземлен имот с идентификатор ***. С оглед на така установеното съдът е приел, че в настоящия случай нотариусът първо е признал П. П. за техен собственик, а след това е изповядал прехвърлителната сделката за продажбата на процесните недвижими имоти, доколкото в нотариален акт за продажба № 200/02.04.1993 г. изрично е посочено, че прехвърлителят П. К. П. е техен собственик. Посочената обратна поредна номерация на нотариалните дела е само едно дребно техническо нарушение, където първият акт за обстоятелствена проверка е по нотариално дело № 766/1993 г., а вторият акт за продажба е бил заведен под нотариално дело с по-ранен пореден № 765/1993 г. Това обаче по никакъв начин не означава, че купувачът е нямал годно правно основание да придобие пълното вещно право върху застроеното дворно място от 600 кв. м и жилищна сграда и навес, така, както са описани в нотариалните актове. Съгласно приложимата по казуса редакция на Правилника за вписванията към датата на съставяне на двата нотариални акта констативните нотариални актове не са подлежали на вписване, а са се завеждали в отделен том и отделна книга. С оглед на това нот. акт № 200/02.04.1993 г. е подреден в том III, нот. дело № 765/1993 г., а нот. акт № 154/02.04.1993 г. на същия нотариус е подреден в том I, нот. дело № 766/1993 г. Следователно, дори и да е била допусната грешка при поредната номерация на двете нотариални дела, това са изключително незначителни административни пропуски, за които вина носи администрацията на тогавашната Служба по вписванията при Казанлъшкия районен съд, а не преобретателят, който не може само заради това да бъде лишаван от своята собственост. Липсващото отбелязване на номера на посочения в нот. акт № 200, том III, дело № 765/1993 г., удостоверителен документ (нотариален акт от 1993 г. по описа на Казанлъшкия районен съд), също не опорочава нотариалната форма на сключения втори по ред договор за покупко-продажба, който има посоченото в чл. 476 ГПК (отм.) съдържание - годината, месеца, деня и мястото на извършването му, името на нотариуса, който го извършва, името, бащиното и фамилното име на лицата, участващи в производството, а така също и местожителството им, съдържанието на акта, кратко обозначение на документите, удостоверяващи наличността на изискванията по чл. 482, ал. 1 ГПК (отм.), подписите на страните по договора и на нотариуса. В процесното дворно място, освен жилищната сграда и навеса, предмет на нотариалния акт за покупко-продажба № 200/02.04.1993 г., няма никакви надеждни данни да е имало тогава две къщи /стара и нова/ и навес. Отделно от това, при прехвърляне на земята купувачът придобива и подобренията, и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично от предмета на нотариалната сделка, и за да бъде запазена собствеността върху сградата отделно от земята, това трябва да е изрично уговорено в нотариалния акт, за да се смята надлежно оборена презумпцията по чл. 92 ЗС. В случая доколкото останалите евентуални налични тогава постройки в имота не са изключени изрично при прехвърляне на собствеността на дворното място, същите също са надлежно прехвърлени с процесната нотариална сделка. Следователно ответникът е наследил процесните имоти – дворно място и всички постройки в него, с което той още към 31.07.2014 г. е станал едноличен собственик на всички процесни недвижими имоти. Поради липсата на съсобственост между страните предявеният иск за делба също е приет за неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Има ли нещо /факт, обстоятелство/, което може да се приеме като „дребна техническа грешка“ вписана в нотариалните производства и по-конкретно вписана в издаден нотариален акт, което да не бъде обвързващо за съда, страните по нотариалното производството и изобщо за обществото; 2. Номерацията, посочена в нотариалния акт относно издаването му и вписването му, обвързващи ли са за страните по него, за съда и за всички членове на обществото в правовата ни държава; 3. Може ли съдът да приема наличие на „дребна техническа грешка в нотариалното производство и по-конкретно в нотариалния акт“ и да не зачете приетото като грешка, ако не е изрично сезиран с такова искане, т.е. по собствена инициатива. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата А. Н. А. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Поставените от касаторката въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като същите нямат характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, предполагащи даването на принципни отговори, а са по съществото на спора и представляват общи касационни оплаквания, по които ВКС не би могъл да се произнесе в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсват релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. В допълнение следва да се посочи, че според установената практика основанията за нищожност на нотариалните действия са изчерпателно изброени в чл. 472 ГПК (отм.) и сред тях не е нарушение при посочване на номера на нотариалното дело. Също така като основание за нищожност не е посочена и разпоредбата на чл. 476, б. „д“ ГПК (отм.), а именно посочване на кратко обозначение на документите, удостоверяващи правото на собственост на праводателя на имота. Решението не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. То не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1100 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,