Определение № 2467 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 520/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане” АД, представлявано от юрисконсулт И. Г., срещу решение № 1134 от 05.11.2025г. по в.гр.д. № 1769/2025г. на Окръжен съд – Варна, V състав, с което е потвърдено решение № 1099 от 28.03.2025г. по гр.д. № 12105/2023г. на Районен съд-Варна. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати на Р. Р. С. сумата 7450 лева, представляваща обезщетение в пълен размер за настъпило на 12.04.2023г. застрахователно събитие по договор № 0312220187034187 от 04.11.2022г. за застраховка „Каско”, клауза „Пълно каско” относно лек автомобил марта „Фиат Добло” с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва, считано от 21.09.2023г. до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Поддържа, че по делото е доказана липсата на валидна шофьорска книжка на водача на процесното МПС към датата на настъпване на събитието, което представлява предвидено в т.16.26 от Общите условия по застраховка „Каско на МПС” изключение от застрахователното покритие по договора. Сочи, че по делото е установено, че са били налице повече от 3 месеца от датата на влизане на Р. И. в страната и управлението му на МПС с издадено във Великобритания свидетелство за правоправление е в нарушение на разпоредбите на закона – чл.162, ал.1 ЗДвП. Намира, че изложеното обстоятелство обосновава правилността на отказа му да изплати застрахователно обезщетение.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване поради произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Следва ли при наличието на изрично предвидено изключение от застрахователното покритие съгласно Общите условия по застраховка „Каско на МПС” застрахователят да отговаря за причинените вреди в резултат на настъпило събитие, което попада извън покритите по застраховката застрахователни рискове?

2. Наличието на чуждестранно свидетелство за управление на МПС от страна на български гражданин дава ли му правото да управлява МПС на територията на Република България, при условие че са минали повече от три месеца от встъпването му в страната съобразно хипотезата на чл.162, ал.1 ЗДвП?

3. Счита ли се за валидно свидетелство за управление на МПС, когато същото е с изтекъл срок в хипотезата на чл.162, ал.1 ЗДвП?

4. Управлението на МПС от водач, чието свидетелство за правоуправление е с изтекъл срок, е равнозначно на липса на свидетелство за управление на МПС?

Касаторът твърди, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с решение № 224 от 20.07.2015г. по т.д. № 4554/2013г. на ВКС, решение № 207 от 13.01.2017г. по т.д. № 3394/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 49 от 29.07.2013г. по т.д. № 840/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 2 от 20.05.2013г. по т.д. № 1031/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 80 от 16.09.2014г. по дело № 897/2012г. на ВКС, II т.о.

Касаторът навежда и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради недопустимост на въззивното решение.

Ответникът по касация Р. Р. С., представляван от адв. Й. А., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възажение за липса на основания за допускане на касационно обжалване поради липса на ясно формулирани правни въпроси и обосноваване на предпставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за доказано наличието на твърдяната облигационна връзка по застраховка „Каско“, застрахователното събитие и всички други елементи, възложени в доказателствена тежест на ищеца, поради което е приел предявения иск за доказан по своето основание. Във връзка с релевираното от ответника основно възражение за изключен риск е извършил тълкуване на клаузата по т.16.26 от Общите условия на застрахователя към договора за застраховка „Каско“ и е приел, че общото в трите изредени хипотези на изключен риск е отсъствието на правоспособност, конкретно установена по надлежния ред, за управление на автомобил от конкретната категория. Намерил е, че се поставя акцент върху умението за управление, което следва да е удостоверено, да не е отнето и да не е с изтекъл срок на удостоверяване на годността. Приел е, че в случая водачът на лекия автомобил е правоспособен такъв, като притежава свидетелство за правоуправление за процесната категория автомобили, което е със срок на валидност от 28.06.2019г. до 27.06.2029г., независимо, че е издадено от друга държава. Счел е, че неспазването на разпоредбата на чл.162, ал.1 ЗДвП /в действащата редакция към датата на настъпване на ПТП/, на която се позова въззивникът, би могла да влече единствено административно-наказателна отговорност. Посочил е още, че същата не касае и не налага задължение за Р. Т. И.. Изтъкнал е, че съобразно тогава действащата разпоредба е било предвидено, че същият като български гражданин може да управлява моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава-членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до 3 месеца от датата на влизането му в страната. Посочил е, че в случая свидетелството е било издадено от държава –членка на ЕС към датата му на издаване или към 28.06.2019г. /Великобритания напуска ЕС на по-късна дата – 31.12.2020г./, и е намерил, че в този случай съобразно чл.161, ал.5 ЗДвП свидетелството за управление на моторното превозно средство, издадено в другата държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено. В допълнение е отбелязал, че Великобритания е страна – членка по Конвенцията за движение по пътищата, поради което титулярът на свидетелството за правоуправление би могъл дори при изтичане на тримесечния срок да смени чуждестранното свидетелство с българско такова без полагане на изпит. Поради това е достигнал до извод за неоснователност на възражението на застрахователя за наличие на изключен риск.

Въззивният съд е намерил за неоснователен и довода, че размерът на обезщетението следва се определи, като се вземат предвид части втора употреба. Посочил е, че съобразно чл.400 КЗ и съдебната практика по приложението му застрахователното обезщетение по договор за имуществена застраховка се определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума, а за възстановителна застрахователна стойност се смята стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка. Приел е, че при изчисляване размера на обезщетението не следва да се прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност. Изтъкнал е, че съгласно императивната правна норма на чл.386, ал.2 КЗ застрахователят е длъжен да заплати обезщетение, равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието, а съобразно чл.387 КЗ страните по застрахователния договор могат да определят договорена застрахователна стойност, която е фиксирана парична сума, като в този случай чл.386, ал.2 не се прилага. В този смисъл и по отношение на остойностяване на щетите въззивният съд е намерил, че следва при изчисляване на средната пазарна цена на материалите да се съобрази стойността на алтернативните части и тази на оригиналните части, като възприеме тяхната осреднена стойност, без да прилага коефициент на овехтяване, което се отнася и до стойността на труда. Кредитирал е заключението на вещото лице М., доколкото същото е по-пълно и обосновано, като са използвани множество източници и са дадени заключения на база на цени, взети от идентичен брой сертифицирани и несертифицирани сервизи. Съобразил е, че според това вещо лице стойността на ремонта с оригинални части и труд само от сервизи със сертификат възлиза на 14 143,12 лева, а с алтернативни части и труд от сервизи без сертификат възлиза на 6 564,39 лева. При определяне на средната пазарна цена следва да се сумират и осреднят двете стойности – (14 143,12 лева + 6 564,39 лева): 2, което като краен резултат дава сумата от 10 353,76 лева, която би се дължала на ищеца като стойност на ремонта към датата на настъпилото застрахователно събитие. Намерил е, че доколкото в договора е договорената максимална застрахователна сума и тя е в по-малък размер от този - 7450 лева, това е сумата, която следва да се присъди, така както е заявена от ищеца.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице твърдяната в изложението вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията за решаване на делото по същество; когато решението е постановено при липса на право на иск или ако правото на иск не е упражнено надлежно; когато съдът е бил десезиран от спора; при липса на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск. В случая касаторът не е изложил доводи за нито една от посочените хипотези, нито такава се констатира служебно от настоящия състав.

Формулираните в изложението първи и четвърти въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да са обуславящи изхода на делото, тъй като са поставени във връзка с твърдението на касатора, невъзприето от въззивния съд, че вредите са причинени при събитие, което е изключен риск, и че процесното ПТП е настъпило при управление на МПС от водач със свидетелство за правуправление с изтекъл срок. Противно на тези твърдения въззивният съд е приел, че в случая не е налице изключен риск по смисъла на ОУ на застраховка „Каско на МПС”, тъй като свидетелството за управление на водача е било издадено от държава –членка на ЕС към датата му на издаване и поради това съобразно чл.161, ал.5 ЗДвП е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено.

Останалите два материалноправни въпроси също не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Въззивният съд действително е счел, че че неспазването на разпоредбата на чл.162, ал.1 ЗДвП /в действащата редакция към датата на настъпване на ПТП/ би могло да влече единствено административно-наказателна отговорност, но решаващият му извод е обоснован със съображения, че в случая е налице не хипотезата на чл.162, ал.1 ЗДвП, във връзка с която са формулирани въпросите на касатора, а хипотезата на чл.161, ал.5 ЗДвП, поради което не е налице изтекъл срок на свидетелството за управление на водача.

Независимо от изложеното, следва да се посочи, че не е налице и произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, тъй като посочените от касатора решения са постановени във връзка с твърдения за наличие на изключен риск в хипотези, различни от настоящата. Относимо е единствено посоченото от касатора решение № 80 от 16.09.2014г. по дело № 897/2012г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че изразът „без свидетелство за управление” по смисъла на чл.274, ал.2 КЗ означава, че водачът въобще няма издадено такова свидетелство за управление на МПС или издаденото свидетелство му е било отнето или иззето по реда на чл.171, т.4 от ЗДвП, а изтеклият срок на свидетелството за управление на МПС не означава, че водачът е управлявал превозното средство без свидетелство за управление – разрешение, от което въззивният съд не се е отклонил.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 306,78 евро с левова равностойност 600 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение