Определение № 1893 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4348/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Л. И. чрез адв. Д. против решение № 297/16.06.2023 г. по гр. д. № 262/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново.

Ответникът по жалба Н. К. П. чрез адв. Е., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 21/15.02.2023 г. по гр. д. № 351/2022 г. на Районен съд – Павликени и като краен резултат са отхвърлени предявените от Ц. Л. И. против Н. К. П. обективно съединени искове с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД – за разваляне на договор за покупко-продажба на недвижим имот (1/3 ид. част от УПИ ... в кв. .. по ПУП на [населено място], [улица], целият с площ от 530 кв. м., заедно с целия първи жилищен етаж от построената в имота жилищна сграда, с площ на етажа от 120 кв. м.; целият източен гараж от 12 кв. м.; цялото избено помещение между гаражите от 6 кв. м.; 1/2 ид. ч. от общото таванско помещение и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата без новопостроената жилищна сграда в дъното на имота), обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № ..., том .., рег. № 3731, нотариално дело № 529/20.10.2017 г. на нотариус П. П. - № 129 в НК, поради неплащане на цената от купувача; с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане ответницата Н. К. П. да върне даденото по горната сделка – т.е. процесния имот, в патримониума на ищцата като единствен наследник по закон на продавача И. Л. И., както и евентуално предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД - за обявяване нищожността на същия продажбен договор поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави и съединените с тях искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на имота.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищцата е сестра и единствен наследник по закон на И. Л. И., починал на 01.01.2020 г. Приживе същият се снабдил с нотариален акт за собственост върху недвижим имот № ..., т. ... рег. ... н. д. № 358/13.06.2016 г., който имот впоследствие е отчуждил в полза на ответницата чрез покупко-продажба, оформена с нотариален акт за продажба на недвижим имот № ..., т. ... рег. ..., н. д. № 529/20.10.2017 г. за сумата от 7 000 лв. Продавачът си е запазил правото на безвъзмездно и пожизнено ползване върху имота. Установено е също, че към датата на сделката наследодателят не е имал открита на свое има банкова сметка, а в нотариалния акт е удостоверено негово изявление, че той (продавачът) е получил продажната цена от купувача лично, напълно и в брой преди подписване на договора. Като спорен по делото е счетен въпроса за това дали е доказано извършеното плащане на цената от купувача – ответницата, вкл. с възражения за доказателствената сила на нотариалното удостоверяване. Решаващият състав е съобразил е, че удостоверяването на изявлението на страните по сделката се ползва с материална доказателствена сила, която не е оспорена и няма твърдения за невярно документиране от страна на нотариуса. Прието е, че в тази хипотеза изявлението има характер и на признание на неизгодни за страната по сделката факти по смисъла на чл. 175 ГПК, доколкото права на това лице са предявени чрез иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и същото следва да се преценява съобразно и другите доказателства по делото. Изложени са съображения, че нотариалният акт за правна сделка представлява официален свидетелстващ документ в частта, с която нотариусът удостоверява, че пред него са се явили посочените лица и съдържащите се в нотариалния акт изявления са техни, а в частта, съдържаща изявлението на купувача, че е платил цената, респ. че същата е получена от продавача, е частен свидетелстващ документ за знание, материализиращ удостоверителното изявление на своя издател за даден факт, както и че опровергаването на записаното в нотариалния акт изявление за заплащане на продажната цена е в тежест на страната, която го е представила (в този смисъл е съобразено приетото в решение № 402/17.01.2012 г. по гр. д. № 449/2011 г., на ВКС, ІІІ г. о.). Прието е, че плащането на продажната цена е установено от нотариалния акт в частта му имаща характер на разписка. Развити са доводи, че доколкото ищцата твърди, че наследодателят ѝ не е получил посочената в нотариалния акт цена – обратно на направеното и удостоверено от нотариуса изявление на лицето, че сумата е получена, то на тази страна лежи доказателствената тежест да опровергае верността на удостовереното. Изтъкнато е, че в тази насока са ангажирани единствено гласни доказателства, които обаче са счетени за недопустими предвид забраната на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Обобщено е, че от данните по делото не може да се направи съждение, че е опровергана верността на удостовереното в нотариалния акт изявление на продавача. Изложени са съображения, че последният е останал да живее в имота след сделката, като е съжителствал с майката на ответницата и до смъртта си – за период над две години от продажбата, няма данни да е търсил изпълнение, респ. да е твърдял, че не е получил цената на имота, да е искал разваляне или по друг начин да е демонстрирал, че е недоволен от така сключената сделка. При така установените обстоятелства въззивният съд е достигнал до решаващия извод, че искът за разваляне на договора за покупко - продажба се явява неоснователен, поради недоказаност на твърдяното неизпълнение на насрещното задължение на купувача за цената, което влече неоснователност и на обусловения иск по чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД. По отношение на съединените в условията на евентуалност искове за прогласяване нищожност на договора за покупко-продажба, поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави е прието, че основанието за нищожност се свързва с преследване на незаконна цел, а именно накърняване наследствените права на ищцата. По първото основание за нищожност, предвид възмездния характер на сделката, решаващият състав е посочил, че няма накърнено имущество на продавача, съответно на бъдещата наследствена маса. По второто – за нарушаване на добрите нрави (при нееквивалентност на престациите) пък е прието, че то не е доказано в процеса.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Тези въпроси са със следното съдържание (уточнено и конкретизирано от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК):

1. „Следва ли въззивната инстанция като съд по съществото на спора при постановяване на решението си да изложи собствени мотиви като съобрази всички обстоятелства и обсъди всички доказателства, становища, заключения, претенции и възражения на страните? Следва ли формалната препратка във въззивното решение към мотивите на първоинстанционния съд да се счита за решаване по същество с оглед разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК?“;

2. „Следва ли въззивната инстанция при постановяване на своето решение да следи служебно за наличие на основания за нищожност на спорното право?“;

3. „Следва ли при оспорване на нотариално удостоверено изявление за заплащане на продажна цена по нотариален акт за продажба на недвижим имот, доказването на отрицателния факт, че продажната цена не е получена от продавача, да е в тежест единствено и само на ищеца, без да се ангажира доказването на положителния факт, свързан със заплащането на продажната цена от ответника-купувач? В този смисъл, ако ищецът е наследник на продавача, едностранното разпределение на доказателствената тежест, при което се доказва само отрицателния факт за неплащане на продажната цена, не води ли до неравностойно положение в производството и до накърняване на принципа за равнопоставеност между страните?“;

4. „Следва ли ищецът по иск за разваляне на сделка поради неплащане на продажната цена, да ангажира преки и косвени доказателства за установяване на отрицателните факти, че цената не е платена преди сключването на сделката, че финансовото състояние на продавача не се е променило след продажбата, че купувачът не е разполагал с парични средства, за да извърши плащането на цената, за да се обори верността на нотариално удостовереното изявление?“;

5. „Простира ли се забраната за ползване на гласни доказателствени средства по смисъла на чл. 164, ал. 1 ГПК при доказване на обстоятелства преди и след подписването на нотариалния акт за прехвърляне на недвижим имот, респ. твърдяното заплащане на продажната цена? В този смисъл допустими ли са гласни доказателствени средства за установяване на отношенията между продавача и купувача по сделката, материалното и финансовото положение на продавача, материалното и финансовото положение на купувача, за установяване произхода на паричните средства при условие, че към датата на сключване на нотариалния акт не са били въведени правните норми по ЗМИП и ЗМФТ за попълване на декларация относно произхода на средства, като се има предвид, че липсата на такава декларация или неточното деклариране на обстоятелства по нея може да доведе до прекратяване на нотариалното производство без да е приключило съответното удостоверяване?“;

6. „Следва ли допуснатите гласни доказателствени средства на ответника в първата съдебна инстанция, предвид извършеното ново разпределение на доказателствената тежест във въззивното производство, да се считат за допуснати и на втора инстанция, с оглед необсъждането им във въззивното решение и препращането към мотивите на първостепенния съд?“;

7. „Намира ли приложение основанието за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави когато изявлението за заплащане на продажната цена по договора е удостоверено пред нотариус само с формална обвързваща сила относно авторството на изявлението и в случаите когато е налице спекулативен характер на продажбената сделка на имот, а именно придобивната цена е повече от 10 пъти по-ниска от продажната цена, на която купувачът впоследствие обявява за продан закупения от него имот?“.

Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 95/28.03.2014г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г.о., решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на III г.о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV г.о. и решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2011 г. на IV г.о. (по първото питане); с ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК (по второто питане), както и с решение № 126/10.10.2018 г. по гр. д. № 4602/2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о., определение № 500/17.06.2022г. по гр. д. № 666/2022 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 22/04.11.2021г. по гр. д. № 1743/2020 г. на ВКС, IV г. о. (по третото питане), с решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. и решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. и двете на IV г.о. (по четвъртото питане), с решение № 173/27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г. на IV г.о., решение № 253/17.10.2014 г. по гр. д. № 2902/2014 г. на III г.о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г.о. (по петото питане). Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по повдигнатите първи, трети, пети, шести и седми въпрос, с твърдения, че същите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно като предпоставка за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият повдигнат въпрос е свързан с процесуалната дейност на въззивната инстанция като съд по съществото на спора и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Той удовлетворява обща предпоставка за достъп до касация, но не и специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставеното питане е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава. Според тази практика в задължение на съда е да изгради решаващите си мотиви, въз основа на които постановява правния резултат по делото, след преценка на всички събрани в хода на съдебното дирене доказателства за релевантните по спора факти и обсъждане защитните доводи и възражения на страните във връзка с тях. Той е длъжен да разреши правния спор като мотивира решението си по съществото му. Такива задължения има и въззивния съд, чиято дейност е решаваща, а не проверяваща. В мотивите към указанията, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания второинстанционният съд е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. В негово задължение е да подложи на преценка всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и обсъди събраните за тях доказателства, като аргументира кои от тях намира за установени, а други за неосъществили се. Обжалваният съдебен акт е постановен в съответствие с горните правни разрешения. Въззивният съд е изпълнил задълженията си като е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Дали така направеният анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява - в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а както се отбеляза по-горе по първия формулиран въпрос те са съобразени с установената съдебна практика на ВКС, което изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не може да обоснове достъп до касация.

Искането за селектиране на касационната жалба и по второто питане е неоснователно. На първо място, то е формулирано некоректно с оглед постановките на сочения от страната тълкувателен акт (ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС), в отклонение с които се твърди да е постановено обжалваното решение. Там е даден отговор на въпроса дали служебно съдът следи за нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по този въпрос само по възражение на насрещната страна за нищожност като е прието по обвързващ съдилищата начин, че в тази хипотеза съдът дължи произнасяне в мотивите на своето решение по наличието на такъв тежък порок без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Следователно, предмет на тълкуване по делото е бил въпросът за нищожността на правни сделки или клаузи от тях – т.е. на източниците на субективни материални права, а не на последните (в контекста на питането). На второ място, питането няма връзка с решаващите мотиви на въззивния съд, тъй като съдът се е произнесъл по спорния предмет – а именно по евентуално предявените установителни искове за прогласяване нищожност на процесната продажбена сделка (от 20.10.2017 г.) на заявените за това основания (посочените пороци), от които е бил единствено обвързан. Когато искът се отхвърли поради неосъществяване на твърдяния от ищеца опорочаващ факт, само този факт се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо (вж. мотивите към постановките на горецитираното тълкувателно решение). Такъв е и разглеждания случай. Даденото задължително тълкуване с ТР 1/2022 г. на ОСГТК е приложимо в друга хипотеза – по дела с предмет правоотношения, произтичащи от правна сделка (иск за собственост, иск за изпълнение по чл. 79 ЗЗД и др.), когато и при липса на правоизключващи възражения на насрещната страна, основани на нищожността на сделката или на отделни части от нея, съдът да не зачете нейните правни последици. Затова поставеният въпрос не осъществява предпоставки за допустимост на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Достъп до касация не може да бъде проведен и по следващите повдигнати питания - под номер три, четири, пет и шест, доколкото те не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения и не удовлетворяват общо основание. Касаторът поставя въпросите през призмата на своята теза, че е ангажирал писмени доказателства, макар и косвени, относно липсата на плащане на продажната цена по спорното правоотношение, които съдът неоснователно е отказал да обсъди, както и че в обжалваното решение са взети предвид и обсъдени единствено доказателствата на ответната страна. Питанията са привързани към оплакванията на страната за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото, и чрез тях се изрязва несъгласието му с извода за неоснователност на исковите претенции. По своето естество разглежданите въпроси съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК ). При нея, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на мотивите към указанията по т. 1 от горецитираното ТР е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Предвид изложеното, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (пак там – в мотивите към постановките по т. 1).

Последният повдигнат въпрос също не е от естество да обуслови допускане на касационен контрол. Същият не е от значение за изхода по делото и не е зададен в контекста на решаващите изводи на въззивния съд – т. е. не е релевантен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК и не осъществява общо основание за селектиране на жалбата. Питането се поставя с оглед становището на жалбоподателя, че атакуваната продажбена сделка има спекулативен характер, защото придобивната цена по нея (към 2017 г.) на недвижимия имот е повече от десет път по - ниска от цената, на която понастоящем купувачът (ответницата) е обявил същият този имот за продан. При релевирано основание за нищожност на договор поради накърняване на добрите нрави решаващото е установяване на неравностойност на престациите. В случая въззивният съд е обсъждал данните по делото и мотивирано е приел, че от тях не може да се направи извод за наличие на такъв порок на процесната сделка. Дали тази му преценка е обоснована е въпрос извън приложното поле на производството по селектиране на касационната жалба, а е относим при разглеждането й по същество, което обаче се развива след допуснат касационен контрол, предпоставки за какъвто липсват.

Следва да се изтъкне също, че касаторът недопустимо са позовава по едни и същи въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като се сочи отклонение с практика на ВКС по част от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (т.е. страната се позовава на нея) не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3ГПК – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за обстоятелствата, посочени в предходния пункт на изложението, няма.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 2 100 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.