Определение № 5205 от 14.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5056/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от ответника по иска В. А. К., чрез пълномощника му адв. Р. Т. И., срещу решение № 93 от 22. 05. 2023 г. по в. гр. д. № 135/ 2023 г. на АС - Пловдив в частта потвърждаваща решение № 2 от 09. 01. 2023 г. по гр. д. № 150/2022 г. на ОС – Хасково в частта, с която В. А. К. е осъден, на основание чл. 45 ЗЗД, да заплати на Р. Г. Д. сумата 30000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от извършено от В. А. К. на 20. 03. 2017 г., в [населено място], престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „а“, вр. чл. 343, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 342, ал. 1 НК – управление на лек автомобил марка „Ф.“, с рег. [рег.номер на МПС], в нарушение на правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 19, ал. 4 ЗДвП, и причиняване по непредпазливост на средна телесна повреда на ищцата – счупване на глезена, като след деянието е направил всички зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, за което е признат за виновен и освободен от наказателна отговорност с решение № 417 от 21. 11. 2018 г. по АНД № 1449/2018 г. на ХРС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20. 03. 2017 г. до окончателното й изплащане.

Твърди се неправилност на решението поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – неразглеждане на своевременно направено възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат, както и поради постановяването му в нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Иска се допускането му до касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, отмяната му и отхвърляне на предявения иск.

Не е подаден отговор на касационната жалба от ищцата Р. Г. Д., както и от третото лице помагач на ответника – Гаранционен фонд.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с влязло в сила решение № 417 от 21. 11. 2018 г. по АНД № 1449/2018 г. на РС – Хасково В. А. К. е признат за виновен в това че на 20. 03. 2017 г., в [населено място], при управление на лек автомобил марка „Ф.“, с рег. [рег.номер на МПС], в нарушение на правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 19, ал. 4 ЗДвП, е причинил по непредпазливост средна телесна повреда на Р. Г. Д. – счупване на глезена, като след деянието е направил всички зависещо от него за оказване помощ на пострадалата - престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „а“, вр. чл. 343, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 342, ал. 1 НК, като на основание чл. 78а НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 1000 лв.

Телесното увреждане на ищцата, изразяващо се в счупване на външен глезен и разкъсване на делтовидна връзка между ходилото и глезена, както и на калканеофибуларната връзка между малкия пищял и петната кост, е лекувано оперативно – на 19. 12. 2022 г. е извършено оперативно открито наместване на фрактурата с вътрешна фиксация чрез имплантиране на две метални остеосинтезни тела. Последвали още две операции за отстраняването им – на 10.05.2017г. и на 10.04.2018г. На ищцата е определена 10 % трайно намалена работоспособност за срок от две години с ЕР на ТЕЛК от 25. 10. 2017 г. Ползвала е отпуск по болест 7 месеца (до 25.10.2017г.), а впоследствие и още 5 месеца (от 10. 04. 2018 г. до 13. 09. 2018 г.). Оздравителният процес не е приключил, тъй като и до момента ищцата има оток и ограничени и болезнени движения в дясна глезенна става вследствие на уврежданията и настъпилите от тях усложнения – промени в сухожилния апарат и дегенеративни промени в костните структури, които имат необратим характер и ще определят продължаващото затруднение в движението на дясна глезенна става. Ищцата е била обездвижена за около месец с гипс, след което се е придвижвала с патерици в продължение на 7 месеца, тъй като не е можела да стъпва на увредения си крак, изпитвайки постоянни болки, заради които е приемала обезболяващи лекарства. След това е започнала да ползва бастун, с какъвто се придвижва и до момента. Все още изпитва болки, особено при влошаване на времето. Започнала да страда от безсъние и станала по-раздразнителна. Преди инцидента била с ниско кръвно, а след инцидента започнала да вдига кръвно и да приема редовно лекарства, но не е доказано това да е в причинно-следствена връзка с произшествието.

От правна страна въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за уважаване на иска. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, а съгласно разясненията, дадени в точка 15 от ТР № 6/2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решението по чл. 78а НК е приравнено по значение на влязла в сила присъда по смисъла на чл. 300 ГПК. При определяне размера на обезщетението е съобразен характерът и тежестта на увреждането, обстоятелствата при които е причинено, продължителността на лечебния и възстановителен период, проведените три оперативни интервенции, търпените значителни болки, страдания, затруднения и неудобства, настъпилите усложнения, негативните емоционални изживявания, възрастта на ищцата към настъпване на инцидента – 56 г. и обстоятелството, че същата е била работоспособна и социално активна жена, продължаващите болки в дясна глезенна става, накуцваща походка с използване на помощно средство, неблагоприятната прогноза за пълно възстановяване. Съобразена е и икономическата обстановка и инфлационните процеси в страната към 2017 г. При тези факти е прието, че сумата 30000 лв. би обезщетила ищцата за претърпените болки и страдания. Прието е, че върху посочената сума се дължи и обезщетение за забава от деня на причиняване на непозволеното увреждане, съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

Оплакванията във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения и нарушения на материалния закон са приети за неоснователни. Прието е, че поведението на пострадалия е от значение за обема на отговорността на деликвента, тъй като, ако пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали, съгласно чл.51,ал.2 от ЗЗД. За съпричиняването съдът не следи служебно, а само ако е надлежно сезиран от ответника чрез възражение с излагане на фактическите обстоятелства, на които се основава, касателно конкретните действия или бездействия, с които пострадалият ищец е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, което следва да бъде заявено с отговора на исковата молба, като в противен случай и съгласно чл.133 от ГПК се преклудира, освен ако ответникът не е могъл да узнае своевременно фактическите обстоятелства от значение за съпричиняването, които в тази хипотеза, съгласно чл.147,т.1 от ГПК, може да се наведат до приключване на съдебното дирене. В случая ответникът е участник в произшествието и в приключилото към датата на подаване на исковата молба наказателно производство, при което е бил наясно с всички обстоятелства около настъпване на инцидента, включително с тези, касаещи поведението на ищцата, поради което е могъл в срока за отговор на исковата молба да заяви възражение за съпричиняване. Това не е сторено, поради което възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е преклудирано и обсъждането му от въззивната инстанция е недопустимо.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. До кой момент може да бъде въведено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия?

2. Възражението за съпричиняване заявено ли е своевременно и съдът длъжен ли е да се произнесе по него, когато в отговора на исковата молба ответникът е въвел твърдения за действия на пострадалия, с които е допринесено за настъпване на вредите?

3. Когато в отговора на исковата молба са въведени твърдения за факти и действия на пострадалия, които са допринесли за настъпване на вредите, длъжен ли е ответникът да квалифицира възражението и да посочи изрично, че се касае за възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД или определянето на правната квалификация е дейност на съда?

4. Непосочването от ответника на правна квалификация на твърденията за факти и действия на пострадалия, допринесли за настъпване на вредите, освобождава ли съда от задължението да се произнесе по тези твърдения и да обсъди всички обстоятелства по делото?

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението всички допустими и относими към предмета на делото доводи и възражения, както и всички правно релевантни обстоятелства?

6. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения на ответника, направени с отговора на исковата молба, да съобрази и обсъди всички доводи и твърдения на страните по делото?

7. Как следва да се прилага критерият за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди?

8. Задължен ли е въззивният съд да съобрази определените от съдебната практика конкретни критерии, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимия справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди?

9. При определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди следва ли съдът да отчита икономическата обстановка в страната към момента на увреждането, израз на която са официално оповестените статистически данни за средна работна заплата и инфлация?

10. Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди и отчитат ли се инфлационните процеси, настъпили към постановяване на решението, ако обезщетението се определя към датата на деликта?

11. Следва ли при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД съдът да отчита настъпилата след времето на увреждането инфлация?

12. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ГПК следва ли съдът да съобрази съдебната практика при сходни случаи и последната може ли да бъде ориентир за общественото разбиране за справедливост?

Въпросите се поставят във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – с твърдения за разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС, а въпрос № 12 – и във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Първите четири въпроса не са разрешени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС – ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с цитираните в изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Въззивният съд е приел, че възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба, освен ако ответникът не е могъл да узнае своевременно фактическите обстоятелства от значение за съпричиняването, в който случай и съгласно чл. 147, т. 1 ГПК същите могат да се заявят в по-късен момент. Приел е, че възражението за съпричиняване се заявява чрез излагане на фактите, на които се основава – на конкретните действия или бездействия, допринесли за настъпване на вредоносния резултат. Мотивите към въззивното решение не съдържат извод, според който ответникът е длъжен да квалифицира правно съпричиняващото поведение или да заяви изрично, че прави възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Посочените изводи напълно съответстват на формираната по въпросите практика на ВКС, включително и на цитираната от касатора.

За яснота следва да се посочи, че преценката на въззивния съд, според която отговорът на исковата молба не съдържа факти, сочещи на съпричиняващо поведение от страна на ищцата при настъпване на инцидента, е обоснована. Посочено е в отговора по чл. 131 ГПК, че ответникът, след като спрял на пешеходната пътека и е изчакал преминаващи пешеходци, се е придвижил леко напред, за да получи видимост от ляво за приближаващи МПС. Ищцата бързала и решила да премине през пешеходната пътека пред автомобила. Посочено е, че „в момента на потегляне на автомобила“ леко е „побутната“ ищцата, която при падането си счупва глезена. Изложените по този начин фактически твърдения не сочат на съпричиняващо поведение от страна на ищцата, а описват противоправно поведение на ответника, който след спиране на пешеходна пътека е предприел бавно потегляне напред, гледайки на ляво и без непосредствено преди това да се увери, че няма пресичащи пешеходци.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по пети и шести въпрос. В съответствие с практиката на ВКС, включително и с посочената от касатора, въззивният съд, съобразявайки се с правомощията си по чл. 269 ГПК и с указанията, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и като инстанция по съществото на спора, е анализирал събраните по делото гласни и писмени доказателства, обсъдил е направените от страните доводи и възражения, направил е собствени фактически и правни изводи. Мотивите към решението отразяват осъществена правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща спора по същество. Несъгласието на страната с фактическите и правни изводи на съда не е сред основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по въпроси № № 7, 8, 9, 10, 11 и 12, свързани с тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД: как следва да се прилага критерият за справедливост, въведен с цитираната норма; кои обстоятелства следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението; към кой момент се определя размерът на обезщетението; длъжен ли е съдът да съобрази икономическата обстановка в страната към увреждането и съдебната практика, формирана във връзка със сходни случаи; от значение ли са инфлационните процеси, настъпили след деликта.

При определяне обезщетението за неимуществените вреди и при прилагане на основните критерии на понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД съдът е съобразил практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г. и в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително и посочените от касатора. В постановлението е прието, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди - характер на увреждането, обстоятелствата при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост – съобразил е броя, вида и характера на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищцата болки и страдания, вида и продължителността на проведеното лечение, включващо и три операции, продължителността на възстановителния период, остатъчните трайни негативни последици за здравето на ищцата и неблагоприятните прогнози за пълно възстановяване, възрастта на ищцата, отражението на уврежданията на социалната и трудовата й активност и ангажираност. Отчетени са икономическите условия в страната и инфлационните процеси към настъпване на инцидента, а не към определяне размера на обезщетението. Размерът на обезщетението в никакъв случай не надвишава обезщетенията, присъждани за подобни случаи. А доколкото по въпроса по т. 12 има формирана съдебна практика, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос.

Ищцата не претендира присъждане на разноски за касационната инстанция и няма данни такива да са направени.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,