Определение № 86 от 09.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2131/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Б. Б., чрез адв. Р. В. от САК, против въззивно решение № 110/ 25.01.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 724/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 266863/08.12.2021 г. по гр. д. № 12866/2019 г. на Софийски градски съд и вместо това, на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, е отменен договор за дарение на недвижим имот по нот. акт № ..../17.08.2001 г., т. І, рег. № ..., дело № 78/2001 г., с който С. С. Ж. е прехвърлила безвъзмездно на дъщеря си М. Б. правото на собственост върху апартамент № ..., находящ се в [населено място],[жк], район „И.“, целият с площ от 42,53 кв.м, ведно с таванско помещение №... и избено помещение № 39, както и 0,602 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторката поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) допустимо ли е въззивният съд да се произнася по доводи, съображения и фактически констатации, които не са били предмет на въззивната жалба; 2) нарушава ли въззивният съд разпоредбата на чл. 269 ГПК, като се позовава на факти и обстоятелства, които не са посочени във въззивната жалба и не са изтъкнати като доводи за неправилност на първоинстанционното решение; 3) нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, произнасяйки се по невъведени в съдебния процес възражения; 4) допустимо ли е въззивният съд да се позовава на доказателства, чието събиране не е поискано във въззивната жалба и които не са били предмет на съдебното дирене във въззивната инстанция; 5) нарушава ли въззивният съд разпоредбата на чл. 269 ГПК, както и принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, като се позовава на доказателства, чието събиране не е поискано във въззивната жалба и които са събрани служебно от въззивния съд; 6) кога въззивният съд може да проверява правилността на първоинстанционното решение без изричен довод във въззивната жалба; 7) по отношение преценката за правилност на първоинстанционното решение, служебният контрол следва ли да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата; 8) за задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани; 9) длъжен ли е съдът до обсъди всички възражения и доводи на страните, които имат значение за решаването на делото, както и да изложи мотиви по тях; 10) следва ли съдът при постановяване на решението си да вземе предвид всички доказателства по делото, установяващи релевантни за спорното право факти; 11) длъжен ли е въззивният съд освен чрез препращане по чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, да изложи като инстанция по съществото на спора и собствени съждения по всички възражения и доводи на страните, които имат значение за решаване на делото, както и по всички установяващи ги по делото доказателства; 12) как се установява нуждата от издръжка на дарителя по иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД; 13) длъжен ли е въззивният съд при преценка дали е налице трайна нужда от издръжка да вземе предвид и доходите, които дарителят е можел да получава от чрез отдаване под наем на недвижимо имущество, притежавано от него. Касаторката сочи практика на ВКС, на която според нея въззивното решение противоречи. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК- очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата С. С. Ж., представлявана от адв. Е. П., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: За да уважи предявения иск въззивният съд е приел, че с договор за дарение на недвижим имот по нот. акт № 98/17.08.2001 г., т. І, рег. № 14217, дело № 78/2001 г. ищцата С. Ж. е дарила на дъщеря си М. Б. недвижим имот - апартамент № 42, находящ се в [населено място],[жк], район „И.“, с площ от 42,53 кв.м, ведно с таванско и избено помещение, с 0,602 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, като си запазила пожизнено правото на ползване на една стая и санитарния възел. Установено е, че в периода след 2014 г. здравословното състояние на дарителката се влошило - в резултат на дегенеративни промени в ретините ищцата е с 30 % остатъчно зрение, извършени са й две оперативни интервенции с имплантиране на вътреочни лещи, средната единична цена на всяка от които е 1 000 лв. Според съдебно-медицинската експертиза зрение в посочения обем позволява на лицето да вижда стълби, вход на магазин, да пазарува с известни затруднения, да си приготви храна, да поддържа хигиена. Ищцата има разходи за лекарства, свързани и с други възрастови процеси и заболявания, като без помощта на другата си дъщеря – св. Ж. И., й е трудно да се справя. Не е спорно, че единственият й сигурен доход е получаваната пенсия - за м.май 2017 г. - 161.38 лв.; м.юли 2017 г. – 180 лв.; за 2018 г. – 207 лв.; 2019 г. – 219 лв.; за м.декември 2020 г. – 250 лв. За изследвания период размерът на пенсията е под определената за страната линия на бедност. Ищцата не може да плаща сметките си за топлинна енергия и по издадена заповед за изпълнение за парично задължение към „Топлофикация София“ през 2017 г. е осъдена да заплати общо 2 855.42 лв. По образуваното изпълнително дело плащането на тази сума е извършено от дъщеря й Ж.И.. Безспорно е обстоятелството, че от 2002 г. ответницата е живяла първоначално в К., а след това в Италия. На 17.07.2017 г. с нотариална покана, връчена чрез залепване на уведомление на регистрирания постоянен адрес в България, ответницата е била надлежно уведомена от ищцата за възникналата нужда от издръжка. В поканата е посочено, че дарителката получава пенсия в размер на 160 лв. месечно, която сума е недостатъчна за посрещане на разходите й за храна, лекарства и заплащане на текущи разноски, както и че минимално необходимата й сума за издръжка е 400 лв. месечно. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, в т.ч. и експертните заключения, въззивният съд е приел, че за изследвания период (2017 г. – 2020 г.), в т.ч. и към датата на приключване на съдебното дирене, се установява, че доходите на ищцата са много по-ниски от минимално необходимата й сума за задоволяване на ежедневните й битови потребности от храна, лекарства, отопление и др. Въпреки отправените покани и опитите за осъществяване на контакт с ответницата (и по телефон), последната изцяло се е дезинтересирала от проблемите на майка си (не е контактувала и с другите си близки роднини), като не се е отзовала на отправеното искане за предоставяне на издръжка. При тези данни въззивният съд е приел, че в конкретния случай е безспорно установено изпадането на дарителката в трайна нужда от издръжка, която потребност е налице преди и към датата на писмената покана, респ. към момента на подаване на исковата молба (м.07.2017 г.) и на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция. Единственият сигурен доход на ищцата е този от пенсия, която е крайно недостатъчна, като тя е значително под размера на линията на бедност и определената по данни на НСИ стойност на разходите за издръжка на един човек. В тази връзка е посочено, че придобитият по наследство от ищцата след смъртта на сина й (през м.12.2019 г.) апартамент, както и евентуално възможността да го отдава под наем, не може да промени извода за наличие на трайна нужда на дарителя от издръжка. Общоизвестните факти за обществено–икономическата ситуация в страната от м. март 2020 г. и към настоящия момент, възрастта на ищцата и общото й здравословно състояние, преценени в съвкупност сочат, че тя не би могла със сигурност да разчита на постоянен и гарантиран допълнителен доход от наем. Освен това, периода на безспорно установената необходимост от издръжка (от изпращането на поканата и предявяването на иска до придобиване на наследството - в хода на настоящото производство) е с по-голяма продължителност от периода, за който е налице евентуална възможност за реализиране на допълнителен доход. Доколкото ответницата не е твърдяла и не е доказала, че чрез даването на издръжка би поставила себе си или лица, които издържа в по-неблагоприятно положение, то в заключение съдът е направил извод за основателност на иска за отмяна на дарението. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че липсват предпоставки за селектиране на жалбата. В т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС е разяснено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. След измененията на ГПК (обн. ДВ, бр. 86/2017 г.) касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси (№1-11) нямат претендираното от страната значение и не обуславят допускането на касационния контрол. Въпрос № 11 е изцяло неотносим, тъй като въззивният съд не е препращал по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. По останалите въпроси въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС. Приема се, че задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба, с изключение на въпросите, касаещи валидността и допустимостта на решението, както и когато трябва да се осигури приложението на императивна материално правна норма, или се следи служебно за интереса на страна в производството (вж. - т. 1- 3 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението му – чл. 236, ал. 2 ГПК. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая апелативният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. В качеството си на втора по ред съдебна инстанция по съществото на правния спор, в мотивите си въззивният съд най-напред – преди да се произнесе по спорния предмет (спорните факти и правоотношения) по делото, е обсъдил твърденията и доводите на ищцата и на ответницата, направените възражения и ангажираните в тази връзка доказателства, съобразно разпределението на доказателствената тежест. Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства и посочвайки кои от тях и защо кредитира, респ. на кои не дава вяра, съдът е приел, че дарителката е изпаднала в трайна нужда от издръжка, поради безспорно установената липса на достатъчно средства да задоволява базовите си потребности; че е поканила надарената да й предостави издръжка; че последната е била от години, респ. и след поканата, изцяло дезинтересирана от всякакви контакти с майка си, съответно - не се е отзовала на искането за издръжка, както и че с предоставянето на такава ответницата не би поставила себе си (или други лица, към които е задължена) в по-лошо положение от това на дарителя. По въведените с въззивната жалба оплаквания за липса на сигурност в получаването на евентуални доходи от отдаване под наем на наследения в хода на производството (м.12.2019 г.) апартамент, въззивният съд се е произнесъл, като е приел, че с оглед данните по делото и конкретните за случая обстоятелства не би могло да се приеме за гарантирано и сигурно реализирането на такъв допълнителен доход. Изрично е посочено също, че периодът на неизпълнение на задължението за издръжка е с по-голяма продължителност от този, за който се твърди, че дарителката би могла да реализира допълнителни доходи, освен пенсията си. Несъгласието на жалбоподателката с извършения анализ на доказателствата и преценката на доводите и възраженията на страните, респ. с приетото за установено и доказано по фактите от въззивния съд, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК), които не са предмет на проверка във фазата по чл. 288 ГПК. Последните два въпроса (№ 12 и 13) касаят обстоятелствата, които следва да бъдат обсъдени от съда при формиране на преценката му дали е възникнала трайна нужда от издръжка за дарителя. По тези въпроси не е налице противоречие на въззивното решение с трайно установена практика на ВКС, вкл. и цитираната от жалбоподателката. Приема се, че нуждата от издръжка по смисъла на чл. 227, ал.1, б. „в“ ЗЗД се установява при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци (определени в цифрова величина) и конкретната сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. Въззивният съд е изследвал имущественото състояние на страните по критериите, установени в закона и съдебната практика, като на тази база е формиран крайният му извод за наличие на укоримо поведение от страна на ответницата спрямо ищцата, респ. за основателност на претенцията за отмяна на договора за дарение. Съобразени са размерът на средно-месечната издръжка на едно лице за релевантния период според данните на статистиката и специфичните нужди на дарителката от средства. Отчетен е доходът от пенсия, който ищцата има на разположение, а за допълнителния доход от отдаване под наем на наследения апартамент е посочено, че с оглед конкретните обстоятелства по делото не е установена възможността за реално и сигурно реализиране на такъв приход. Взет е предвид и фактът, че доходите на дарителката са по-ниски от определения за страната размер на линията на бедност (вж. - решение № 432/22.01.2014 г. по гр. д. № 3321/2013 г., IV г. о., решение № 145/1.11.2017 г. по гр. д. № 786/2017 г., III г. о., решение № 473/20.01.2012 г. по гр. д. № 263/2011 г., IV г. о., решение № 526/ 03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г., IV г. о. и др.); както и че според приетото с ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК, правото на дарителя да иска отмяна на дарението възниква, когато е налице обществено укоримо поведение на надарения, което съставлява непризнателност, т. е. когато отказът му да дава издръжка е неоправдан. Поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Във фазата по допускане на касационната жалба Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Изводът за възможна очевидна неправилност трябва да произтича пряко от съдържанието на самото решение. В случая жалбоподателката не сочи в изложението си други доводи, извън аргументацията по повдигнатите правни въпроси, за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. След като един от тези въпроси е необуславящ, а по другите не е налице противоречие с установената практика на ВКС, обжалваният съдебен акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен. При този изход на делото, искането на ответницата по жалбата за разноските за настоящото производство е основателно, но тъй като по делото липсват представени доказателства за сторени разходи, то разноски не се присъждат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение