Определение № 2976 от 05.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1647/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ответника Р. Ц. Н., подадена чрез адв.Г. К. и по насрещната касационна жалба на ищеца М. И. Г., подадена чрез адв. И. С., против решение № 189 от 17.11.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 244/2025г. на Бургаския апелативен съд. С това решение след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 289/14.04.2025г. по гр.д.№ 1595/24г. на ОС-Бургас, Р. Н. е осъден да плати на М. Г. сумата 32 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, вследствие нанесени на 17.11.2023г. в гр.Бургас, в ж.к. "Изгрев", пред бл.35, вх.1, ет.5 телесни повреди, ведно със законната лихва от 17.11.2023г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над 32 000 до присъдените от първоинстанционния съд 40 000 лева и в частта, с която е присъдена лихва за забава върху отхвърлената част от главницата 8 000 лева за периода от 17.11.2023г. до окончателното плащане. Касаторът Н. обжалва решението в осъдителната му част, като поддържа, че в тази част то е неправилно и необосновано. Оспорва определения от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди и приетата степен на съпричиняване от страна на пострадалия. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК сочи наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и формулира следните въпроси: 1. Какъв следва да бъде обхватът на извършваната от съда преценка на събрания доказателствен материал при прието и доказано възражение за съпричиняване и при определяне на обема му; 2. Какви критерии следва да съобрази съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по повод причинена средна телесна повреда в съответствие с принципа на справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД; 3. Следва ли при определяне размера на обезщетението съдът да определи отделно обезщетяване на всяка вреда или може да определи обща сума. По първия въпрос поддържа, че е налице противоречие с решение № 216/04.01.2011г. по т.д.№87/2010г. на ІІ ТО, решение № 90/28.03.2025г. по т.д. № 2010/2024г. на І ТО и с решение № 8/10.01.2025г. по т.д.№825/2024г. на І ТО, а по втория - с решение № 501/29.07.2024г. по гр.д. № 2945/2023г. на ІІІ ГО и с решение № 680/14.11.2024г. по гр.д. № 183/2024г. на ІV ГО. Според касатора по третия въпрос въззивният съд се е произнесъл очевидно неправилно, тъй като е определил обезщетението като глобална сума, без да изложи мотиви как е формирана тя и без да съобрази характера и тежестта на всяка от травмите. В рамките на преклузивния срок по чл.287, ал.2 ГПК М. Г. обжалва с насрещна касационна жалба решението в отхвърлителната му част. Поддържа неправилност в тази част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК формулира въпроси, за които счита, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Има ли задължение съдът да прецени всички доказателства и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си, върху кои от тях основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да посочи защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои-не; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им; 3. Кои са предпоставките и критериите за приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД при доказване приноса на постарадиля за увреждането и 4. Как се определя степента на съпричиняване на вредоносния резултат. По първия въпрос ищецът счита, че е налице противоречие с решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 716/2010г., решение № 447/18.11.2011г. по гр.д. № 1964/2010г., решение № 443/25.10.2011г. по гр.д. № 166/2011г. и решение № 470/16.01.2012г. по гр.д. № 1318/2010г. – всички на ІV ГО на ВКС. По втория въпрос- с решение № 80/03.05.2018г. по гр.д.№2560/2017г. на ІV ГО. Според ищеца по последните два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 60097/13.09.2021г. по т.д.№1600/2020г. и решение № 171/ 10.10.2013г. по т.д. № 629/2012г. и двете на ІІ ТО, с решение № 27/22. 06.2022г. по т.д. № 239/2021г. на І ТО, решение № 199/16.01.2020г. по т.д. № 224/2019г. на ІІ ТО, както и с решение № 15/19.02.2020г. по т.д. № 146/2019г. на ІІ ТО и др. Всяка от страните в писмен отговор изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол по касационната жалба/насрещната касационна жалба на другата страна и за нейната неоснователност. Касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени в законоустановените срокове, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд. По предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира следното: За да приеме за осъществен фактическия състав на чл.45 ЗЗД въззивният съд след анализ на ангажираните писмени и гласни доказателства, както и заключението на СМЕ установил, че: на 17.11.2023г. между ищеца и ответника възникнала остра физическа разпра, като преди нея страните общували по телефона и се скарали (св.И. Н.-братовчед на ответника и приятел на ищеца); ответникът и свидетелят отишли до дома на М.; когато пристигнали М. слязъл, видимо „наежен“, „наврял се“ в Р. и започнал да му вика: „Защо ми говориш така, бе? Аз да не съм ти някаква шматка? Какъв си ти, за какъв се взе?“. Р. се учудил на тона му и го попитал; М. замахнал да го удари; ответникът избегнал удара и на свой ред му отговорил, като започнал да го удря; М. залитнал, паднал на земята и започнал да крещи, че го боли ръката. С помощта на родителите си бил заведен в „УМБАЛ Бургас“ АД и хоспитализиран. Според заключението на СМЕ при инцидента ищецът получил травматичен оток в долната трета на лявата мишница; изкълчване на лявата лакетна става; разкъсване на лявата мишнична артерия; разкъсване на мишничния мускул, разкъсване на мускулите-сгъвачи на пръстите и двата мускула за сгъване на китката; разкъсване на мускула за завъртане на лявата ръка; контузия на левия лъчев нерв; компартмент синдром; субконюктивален кръвоизлив вдясно с кръвонасядане на клепачите на дясното око; кръвонасядане на лява слепоочна област; цикатрикс на лявата ръка, косо по вътрешната повърхност на лявата предмишница, лакътна ямка и предлакътница с червеникаво-кафяв цвят, над околната тъкан и множество надлъжно разположени цикатрикси. В лечебното заведение било извършено открито наместване на дислокация на лакет, под блок анестезия; по време на операцията била установена руптура на брахиалната артерия и това наложило незабавно да се включи и съдов хирург; циркулацията на крайника била възстановена и след това операцията продължила от ортопедичен екип за възстановяване на уврежданията по лакетната става и увредените мускули и сухожилия. Направена била гипсова имобилизация; на 19.11.2023г., 20.11.2023г., 21.11.2023г. и 23.11.2023г. под обща анестезия била извършена смяна на превръзката и поставяне на гипсова имобилизация. На 01.12.2023г. пациентът бил изписан с подобрение. Съобразявайки ангажираните гласни доказателства (св.Й.-майка на ищеца и на св.П.-без родство със страните), съдът приел, че гипсовата имобилизация била свалена около 30 декември 2023г.; след Нова година започнал рехабилитация в МЦ „Стайкови“ за период от около 3 месеца, а след това продължил на частно в „Спорт медика“. Съдът не е кредитирал показанията на св.Й. относно твърдението й, че към датата на съдебното заседание 19.12.2024г., няма пълно разгъване на лакетната става и има дефицит на около 1-2%, тъй като е приел, че те не са подкрепени от заключение на специалист. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд съобразил, че на ищеца са причинени няколко средни телесни повреди – обезобразяване на крайник, разкъсване на брахиалната артерия, луксация на лява лакетна става, разкъсване на мускули и сухожилия на лявата ръка, както и множество леки телесни повреди – хематоми и контузии по черепа и в лицевата област; към датата на инцидента пострадалият бил на 29 години, без данни за заболявания, активен, упражнявал спорт ежедневно, в много добро физическо състояние. Съобразил е периода на обездвижване на ръката и силните болки, които изпитвал първоначално. Съдът отчел, че независимо от възстановяването на луксацията, на мускулите, сухожилията и тъканите, остава следа и старите травми се повлияват за един продължителен период от промените в метеорологичните условия. Взел е предвид липсата на данни за трайни физически увреждания, както и обстоятелството, че въпреки високия интензитет на претърпените болки и множеството увреждания, са налице данни, които сочат на отшумяване на вредоносните последици от деликта, с изключение на загрозяващия белег на ръката. Отчел е и, че освен физическите увреждания инцидентът се отразил негативно и на психическите преживявания на Г., който след сбиването в продължение на месеци не можел да си обясни защо му се случило това и защо Р., най-добрият му приятел, го пребил; чувствал дълбока обида и болка от случилото се и често плачел. Предвид изложеното съдът приел, че към датата на инцидента справедливото обезщетение за преживените от Г. физически и психически страдания възлиза на 40 000 лева. За да възприеме този размер, съдът взел предвид и икономическите условия в страната към датата на произшествието, като е посочил, че за установените няколко телесни повреди обезщетението следва да се определи глобално, а не поотделно за всяка от тях, тъй като пострадалият изпитва общо неразположение, свързано със съчетаното усещане от всички претърпени травми и не може да бъде разграничено каква част от болката и страданието е причинена от всяка от тях поотделно. По отношение на направеното от ответника в отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, апелативният съд се е позовал на събраните гласни доказателства. От разпита на св.Н. приел за установено, че малко след Нова година се срещнали в дискотека в [населено място] с М.Г., където всеки бил с различна компания; поздравили се, свидетелят попитал М. как е ръката му попитал как му е ръката и той показал белега; разделили се и на другата сутрин св.Н. се видял с едно от момчетата, с които били заедно на масата. То му казало, че предната вечер М. се напил, започнал да „беснее“ и с юмруци изпочупил всичко на беседката, където се събират. От разпита на св.Д. съдът установил друг инцидент, несвързан с конкретното дело, но свидетелстващ за характера и поведението на ищеца-през м.май, 2024г. свидетелят си миел колата на една автомивка. В същото време дошъл М. и директно го нападнал в гръб неочаквано. Тогава присъстващи се опитали да ги разтърват, но свидетелят отговорил на М. по същия начин, по който бил нападнат. В тази връзка на зададен на св.Й. въпрос относно проблеми на сина й с органите на реда, в с.з. на 19.12.2024г. тя потвърдила, че синът й имал проблеми с правозащитните органи и това се случило през м.ноември 2023г., т.е. в месеца на инцидента. Като съобразил тези свидетелски показания, съдът приел, че следва да даде вяра на показанията на св.Н. относно първопричината за конкретното сбиване между страните и тя е вербалната разправа по телефона, предхождаща инцидента, продължила в още по-остра форма при личния контакт и приключила с нанесени телесни повреди. От показанията на този свидетел съдът намерил за установено, че при срещата пред блока М. Г. се държал агресивно, започнал да крещи на ответника, да му се „навира“ и замахнал да го удари. Това предизвикало ответна реакция от страна на ответинка и той също посегнал да удари М.. В резултат от удара въззиваемият паднал на земята върху лявата си ръка. При така описаното съдът приел за доказано възражението за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, защото ударът, станал причина за падането върху ръката бил предшестван от опит за удар от страна на въззиваемия. Затова съдът приел съпричиняване в размер на 20% и редуцирал определеното обезщетение на 32 000 лева. Върховният касационен съд намира, че обжалваното решение не е очевидно неправилно, както сочи касаторът Р. Н.. От съдържанието на мотивите не се установява АС-Бургас да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения. Решението не е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че решението на Бургаския апелативен съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. И двете страни в производството формулират въпроси относно приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД, които удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Уточнени от касационната инстанция, съгласно правомощията, дадени в т.1 на ТР№1/2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС въпросите се свеждат до: 1. Какви са предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалия и 2. За задължението на съда при определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия да изследва причинно-следствената връзка и точното съотношение между поведението на пострадалия и противоправното поведение на деликвента и въз основа на това съотношение да определи, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, обективния принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Касационно обжалване следва да се допусне, за да се провери твърдението и на двамата касатори, че по тези въпроси е налице противоречие с правните разрешения, дадени в цитираните в изложенията по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС. По останалите формулирани въпроси съдът ще се произнесе при постановяване на решението по чл. 290 ГПК. За касационното обжалване касаторът ответник дължи държавна такса в размер 327,22 евро, на основание чл. 18, ал.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. За касационното обжалване касаторът, подал насрещната касационна жалба-ищец в производството не дължи държавна такса, на основание чл. 83, ал.1, т.4 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО