Определение № 4504 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3470/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Интерстрой груп 2010“ ЕООД срещу определение № 259 от 10.07.2024 г. по ч. гр. д. № 275/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 871 от 02.04.2024 г. по гр. д. № 2487/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, в която е оставено без уважение заявеното искане от „Интерстрой груп 2010“ ЕООД по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от внасяне на държавна такса в производството. Жалбоподателят поддържа неправилност на обжалвания акт поради нарушение на процесуалния закон. Счита, че съгласно практиката на ЕСПЧ и на СЕС е допустимо юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса в случаите, в които се ограничава правото им на достъп до съд. Доколкото намира, че случаят е именно такъв, моли атакуваното определение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважено искането на касатора по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса и разноски в исковото производство. В представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се навеждат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 ГПК по следния въпрос: „Следва ли съгласно принципите на равностойност и ефективност, заложени в правото на Съюза, съответно правото на ефективен и справедлив съдебен процес, съобразно чл. 47, ал. 2 и ал. 3 от Хартата на основните права на ЕС, да се допусне в настоящия случай търговското дружество да бъде освободено от държавна такса, с оглед невъзможността за заплащане на същата?“. В контекста на релевираните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 и ал. 3 ГПК цитира практика на ЕСПЧ и на СЕС, според която е допустимо освобождаване на юридически лица от такси и разноски в съдебно производство, когато е осъществена хипотезата на ограничаване на достъпа до съд по финансови причини, при която националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съд, накърняващо самата същност на това право, дали са насочени към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. Частната касационна жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното: Исковото производство ( гр.д. № 2487/2023г. по описа на Окръжен съд – Пловдив), по което е постановено обжалваното произнасяне по молба с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК е образувано по искова молба на С. Й. Б. срещу касатора „Интерстрой груп 2010“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за продажба на недвижим имот. В срока за отговор на исковата молба, според първоинстанциония съд, ответникът е предявил насрещни евентуално съединени искове, както следва: иск за изменение на процесния предварителен договор и осъждане на купувача по него да заплати сумата 45 000 евро или 88 012. 35 лв., с която стойност се е увеличила договорената продажна цена поради настъпили обстоятелства, които страните не са могли да предвидят при сключването му и иск за прекратяване на предварителния договор за продажба на основание чл. 307 ТЗ поради настъпване на обстоятелства, които страните не са могли да предвидят при сключването му и поради това, че запазването на съществуването му противоречи на справедливостта и добросъвестността. С разпореждане № 870 от 29.02.2024 г., първоинстанционният окръжен съд е оставил без движение насрещната искова молба, като е указал на ищеца по нея - „Интерстрой груп 2010“ ЕООД да конкретизира петитума на първия, главния иск, като съобрази обстоятелството, че той е конститутивен, а не осъдителен, и да заплати дължимата държавна такса по него в размер на 4% от цената му – сумата 3 530. 49 лв., както и да посочи цена на втория насрещен иск. С молба от 26.03.2024 г. касаторът е изпълнил указанията на първоинстанционния съд като е уточнил петитума на първия иск и е посочил цена на втория – 90 525 лв., съставляваща стойността на процесния предварителен договор, като същевременно е обективирал искане за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса и разноски по насрещните искове. С определение № 871 от 02.04.2024 г. по гр. д. № 2487/2023 г., Окръжен съд – Пловдив е оставил без уважение молбата с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК на настоящия касатор поради нейната неоснователност, излагайки аргументи, че в конкретния случай дължимата държавна такса по двата предявени насрещни иска е в общ размер от 7 141. 49 лв., а по делото не са налице доказателства, от които да е установено, че ищцовото юридическото лице-търговско дружество е във финансова невъзможност да плати същата. Въззивният апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение по молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, като е посочил, че националното законодателство не допуска освобождаване на юридическите лица от заплащане на държавни такси и разноски поради липса на достатъчно средства, тъй като тази възможност е предоставена и гарантирана единствено на физическите лица. Съобразил е също така практиката на ЕСПЧ, споделяща се и от СЕС, според която достъпът до правосъдие може да бъде ограничен и поради финансова причина, каквато е изискването за предварително внасяне на държавна такса, като това ограничение на правото на достъп до съд само по себе си не е несъвместимо с § 6 ЕКЗПЧОС, ако преследва законна цел и е налице съразмерност между използваните средства и преследваната цел. Заключил е, че с предварителното събиране на държавна такса, целящо осигуряване функционирането на правосъдието и едновременно с това възпирането от злоупотреба с искове, несъмнено се преследва законна цел. Посочил е, че според практиката на ЕСПЧ при отчитане на съразмерността следва да бъдат съобразени различни фактори като например: размера на дължимата държавна такса, стадия на производството, платежоспособността на лицето. В конкретния случай е приел, че дължимата държавна такса е в размер на 7 141. 49 лв. общо за двата иска, а производството по делото е в начална фаза на етап искова молба. Намерил е, че твърдението на ищеца по насрещните искове, че не разполага с имущество, с което да заплати тази държавна такса, не може да бъде споделено, тъй като такса в горепосочения размер не може да се приеме да е непосилна финансова тежест за работещо дружество, чийто основен предмет на дейност съгласно справката от търговския регистър е проектиране, строителство и ремонт на всякакъв вид сгради и други строителни обекти и съоръжения, вкл. предприемачество и търговия и отдаване под наем на недвижими имоти. Също така е посочил, че следва да бъде съобразено, че в случай, че търговското дружеството, депозирало искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, не разполага с имущество, с което да изпълни паричните си задължения, то същото е длъжно по силата на закона (чл. 626 ТЗ), в 30 - дневен срок от изпадането му в неплатежоспособност или свръхзадлъжнялост, да заяви това и поиска откриване на производство по несъстоятелност. За последното липсват твърдения и доказателства по делото. При горепосочените съображения, въззивният съд е заключил, че настоящият касатор – търговско дружество разполага с нужния финансов ресурс да заплати авансово дължимата държавна такса в посочения невисок размер, поради което правото му на достъп до съд не може да се приеме за нарушено и молбата му с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК е неоснователна. По основанията за допускане на касационно обжалване: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за крайния изход на делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Поставеният от касатора горепосочен въпрос не удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване в гореизложения смисъл, тъй като не притежава характеристиките на правен въпрос, който да е от значение за решаващите правни съображения, обусловили крайния изход на произнасянето по молбата с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК. Това е така, тъй като въззивният съд в атакуваното определение е дал принципен положителен отговор на въпроса за това може ли юридическо лице да бъде освободено от задължението за внасяне на такси и разноски в съдебно производство в хипотеза на застрашено право на достъп до съд, гарантирано от ЕКЗПЧОС и ПЕС. Този принципен отговор е изцяло съобразен с практиката на ЕСПЧ и СЕС, цитирана и от касатора. При извършената преценка за конкретния случай, при отчитане в контекста на принципа на съразмерност на конкретните обстоятелства по делото: размера на дължимата държавна такса, стадия на съдебното производство и платежоспособността на касатора – ищец по насрещните искове, решаващият съд е извел относимия единствено към конкретното дело фактически и правен извод, че ищецът разполага с нужния финансов ресурс да заплати авансово дължимата държавна такса в указания от съда размер, при което въобще не може да се повдига въпроса за нарушено право на достъп до съд. Следователно отрицателният отговор, даден в атакуваното решение, който е неблагоприятен за касатора, е че по отношение на последния и с оглед на установените по конкретното дело правнозначими обстоятелства, правото на достъп до съд не е нарушено. Поставеният от касатора въпрос касае точно този конкретен отговор - осъществяването или не на горепосочените конкретни обстоятелства по конкретното дело, относими към принципа на ефективна правна защита според ПЕС, поради което за да му бъде отговорено следва да бъде извършена преценка за правилността на фактическите и основаните на тях конкретни правни изводи в атакуваното определение. Такъв въпрос не е годно общо основание за селектиране на касацонните жалби, а е относим единствено към основанията за правилност на съдебния акт, които могат да бъдат обсъждани само, ако бъде допуснат касационния контрол. Ето защо по поставения въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение