Определение № 4737 от 21.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1227/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от двете страни в производството - от ищеца И. Я. Л., чрез адв.Р. П. и от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Софийска градска прокуратура, против решение № 3585 от 03.07.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 11275/2022г. на Софийския градски съд, ГО, ІІІ-Б състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 7653/06.07.2022г. по гр.д.№ 9725/2019г. на СРС, с което Прокуратурата на РБългария е осъдена, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, да плати на ищеца 5 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по пр.пр.№ 1758/2015г. по описа на СРП и пр.пр. № 11237/2015г. на СГП, ведно със законната лихва от 24.02.2019г. до окончателното плащане и е отхвърлен искът за разликата над присъдените 5 000 лева до претендираните 20 000 лева. Касаторът-ищец обжалва решението в отхвърлителната му част с доводи за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК Л. формулира въпрос, за който счита, че е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: 1. За задължението на съда да постанови решението си предвид доказаните по реда на чл. 154 ГПК обстоятелства и върху закона-чл.235, ал.2 ГПК и да го мотивира като посочи исканията и възраженията на страните, извърши преценка на доказателствата и направи фактическите си констатации и правните си изводи – чл.236, ал.2 ГПК, за да присъди справедливо обезщетение, при предявен иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Поддържа противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 27/28.06.2017г. по търг.д.№ 2430/2015г. на І ТО, решение № 63/17.07.2015г. по търг.д.№ 674/2014г. на ІІ ТО, решение № 5/05.03.2021г. по гр.д.№1984/2020г. на ІІІ ГО и решение № 435/01.12.2015г. по гр.д.№ 3143/2015г. по ІІІ ГО на ВКС. Поставя и въпрос 2. За задължението на съда да разгледа и обсъди процесуалните действия на ръководените от Прокуратурата органи на досъдебното производство, времето и начина на извършването им, включително и допуснатите от тях процесуални нарушения, като фактори за причиняване на неимуществени вреди. По този въпрос счита, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В предвидения в процесуалния закон срок, Прокуратурата на РБ не взема становище по касационната жалба на ищеца. Касаторът-ответник Прокуратурата на РБ обжалва решението в осъдителната му част. В касационната си жалба поддържа, че решението в тази част е неправилно-основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 283, ал.3, т.1 ГПК сочи наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 1. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Този въпрос според касатора е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС- ППВС № 4/1968 г., т. 11 на ТР № 3/2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 673/15.11.2010г. по гр.д. № 1916/2009г. на ІV ГО, решение № 62/27.02.2012г. по гр.д.№ 1065/2011г. на ІV ГО, решение № 123/23.06.2013г. по гр.д. №254/2014г. на ІІІ ГО, решение № 166/ 08.06.2016г. по гр.д.№ 661/2016г. на ІV ГО на ВКС и др. Формулира и въпроса: 2. При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди. Ищецът И. Л., чрез процесуалния си представител в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол по жалбата на Прокуратурата. Оспорва същата като неоснователна. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 20 000 лева, причинени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан. За да потвърди първоинстанционото решение за присъждане на сумата 5 000 лева, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с постановление от 24.07.2015г. по ДП № ЗМ 11022/2015г. по описа на сектор „РТП“ – СДВР, пр.пр.№11237/2015г. по описа на СГП, ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК – за това, че на 13.01.2015г., около 19 часа, в гр.София, при управление на л.а.„Ланчиа Капа“ нарушил правилото на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходката Р. И. С., починала на 02.03.2015г.; на ищеца е била определена мярка за неотклонение „подписка“. На 10.09.2015г. срещу ищеца бил внесен обвинителен акт и в СГС било образувано нохд №3500/2015г. по описа на НО, 17 състав. След проведени 11 открити съдебни заседания с участието на ищеца, на 06.03.2017г. е постановена присъда, влязла в сила на 22.03.2017г., с която той е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и оправдан. Наказателното производство е продължило около 1 година и 8 месеца – от 24.07.2015г. до 22.03.2017г. При така установените факти съдът е намерил за осъществен фактическия състав на чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Според въззивиня съд ангажираните в първоинстанционното производство гласни доказателства (показанията на свидетелите В. М.-съпруга на ищеца и Д. П.) установяват настъпването на твърдените от ищеца обичайни неимуществени вреди – негативни преживявания, като шок, тревога, притеснения, напрегнатост, затваряне в себе си, избягване на контакти с други хора, влошаване на психичното му състояние. Посочил е, че твърденията за дискредитирането на ищеца сред колеги и приятели, които били научили за повдигнатото обвинение не се установяват от ангажираните доказателства (свидетелят П. е изложил твърдения, че колегите на ищеца не са знаели за това, че е подсъдим). Допуснатата на основание чл. 266, ал.3 ГПК във въззивното производство съдебно-психологическа експертиза установява (след проведени психологическо и тестово-личностен въпросник на Айзенк /ЕРQ/ и проективен тест на Люшер изследвания на ищеца), че наказателното производство за него е било травматично преживяване, което нарушило психологичното му благополучие за продължителен период от време, последиците от което не са отзвучали и към момента; след повдигнатото обвинение ищецът развил тревожно-депресивно състояние, изразяващо се в повишено ниво на стрес, безпокойство, потиснатост, напрежение, нарушения във виталните функции - съня, апетита, повишаване на кръвното налягане, затваряне в себе си, съсредоточаване върху проблемите, страх от осъдителна присъда. Съдът е отчел тези установени обстоятелства, както и продължителността на наказателното преследване-1 година и 8 месеца (от привличането на ищеца като обвиняем – 24.07.2015г. до влизането в сила на оправдателната присъда по нохд № 3500/2015г. на СГС, НО, 17 състав– 22.03.2017г.) който срок, според съда не надхвърля разумния такъв за провеждане на подобно наказателно производство (чл.22, ал.1 НПК). Съобразил е, че повдигнато обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и приел, че това е оказало по-силно негативно отражение върху неимуществената сфера на ищеца, тъй като е вменено причиняването на смърт. Съобразил е, възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението-50 годишен и обстоятелството, че наказателното производство се е провело по време, когато той е бил в активен етап от професионалното и личностното си развитие. Съдът е взел предвид и че ищецът е преживял продължителен и интензивен психическия дискомфорт, страх и притеснение от неоснователно осъждане, че като лице с чисто съдебно минало и утвърдено добро име е посрещал по-тежко негативните последици от повдигнатото обвинение, че незаконното обвинение е затруднило личния и социалния му живот в обичайна степен–станал затворен и тревожен; имал е множество лични участия в извършването на различни процесуални действия по образуваното срещу него наказателно производство, преобладаващата част от които в съдебната му фаза. Съдът е приел, че незаконното обвинение е влошило и здравословното състояние на ищеца, като е отчел, че психичното напрежение от повдигнатото обвинение (при липсата на данни за друга причина), се е е отразило негативно на общия му здравен статус, а продължителността на нарушеното психологическото благополучие на ищеца е по-голяма от обичайната, т.е. тази, заявена за обезщетяване вреда е най-съществената, което е основание за определяне на по-висок размер на обезщетението. От друга страна съдът е съобразил, че сериозни негативни въздействия върху трудовата ангажираност на ищеца, социалното му обкръжение и среда не са настъпили; не е налице срив в общественото му положение и промяна в социалния му статус; липсват и данни за настъпването на други, извънредни промени в начина му на живот и за трайни неблагоприятни последици за психичното му здраве, включително и такива за настъпването на вреди от взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение; липсват доказателства, че тревожно-депресивното състояние на ищеца представлява психично разстройство, т.е. заболяване. С оглед изложеното и предвид тежестта на деянието, за което е бил обвинен и негативният ефект върху личността на ищеца, съдът е приел, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който би удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, съобразено и с конкретните обстоятелства по делото и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи е 5 000 лева, като обезщетението следва да се присъди ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.02.2019г. Въззивният съд е изложил съображения, че присъждането на сума по-голяма от посочената би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционния съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение на СГС не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Първият поставен в изложението по чл.284, ал3, т.1 ГПК на касатора-ищец процесуално правен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички относими доказателства, доводи и възражения на страните и да мотивира решението си, е обуславящ изхода на делото и реализира общо основание за селекция на касационната жалба, но не и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По така поставения въпрос е създадена многобройна съдебна практика на ВКС, според която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди доказателствата по делото и доводите на страните; длъжен е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В мотивите на решението съдът трябва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни факти за установени, а други за неосъществили се. В пълно съответствие с цитираната съдебна практика въззивният съд е изготвил собствени мотиви, с които се е произнесъл в рамките на очертаните с въззивните жалби предели на правния спор по оплакванията за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и като е изпълнил задължението си да извърши анализ на правнорелевантните факти и относимите за спора доказателства, поотделно и в съвкупност, е достигнал до крайния извод за частична основателност на предявения иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Несъгласието на касатора-ищец с оценката на установените по делото факти и с анализа на събраните доказателства представлява оплакване за неправилност на решението, което не може да обоснове допускане на касационно обжалване. И двете насрещни страни формулират въпроси, отнасящи се до определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и дължимата от съда преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Въпросите осъществяват общата предпоставка за достъп до касация, тъй като обуславят решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (така постановките на т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите не удовлетворяват допълнителната предпоставка – нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (както сочат и двете страни), нито тази по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (както поддържа ищеца). По приложението на чл. 52 ЗЗД е налице последователна, трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, включително и задължителна - т.11 от ППВС № 4/23.12.1968г. и ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Според тази съдебна практика „справедливостта“ като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател и е свързан с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението; в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не се е отклонил, а е съобразил тези правни разрешения. Обсъдил е подробно твърденията на ищеца, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство; тежестта на деянието, предмет на процесното обвинение; мярката за процесуална принуда; причинените неудобства и негативни емоции; обстоятелството, че обвинението е свързано с причиняване на смърт по непредпазливост и как това се е отразило върху личността на ищеца. Обжалваното решение е съобразено със задължителните указания по т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г.по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Не е налице твърдяното от Прокуратурата противоречие на въззивното решение с разрешението по т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът Прокуратурата на РБ не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва извод, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Във връзка с втория формулиран от касатора-ищец въпрос, следва да се допълни, че в Тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че едно от основанията за ангажиране на отговорността по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по НК и е било оправдано. Възприето е разбирането, че е без значение дали конкретните действия, предприети от органите на предварителното производство, са били в съответствие с процесуалния закон; не е релевантно и наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите, съотв. какво е било вътрешното му убеждение, както и че тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Обобщено при постановяване на обжалваното решение СГС е съобразил изцяло установената съдебна практика по поставените въпроси относно приложението на чл. 52 ЗЗД, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От друга страна наличието на съдебна практика изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не позволява да се осъществи достъп до касация и на това основание. По изложените съображения въззивното решение на СГС не следва да се допуска до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО