Определение № 2330 от 22.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 777/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, с които се обжалва решение № 452/ 12.12.2024 г., постановено по в.т.д. № 436/ 2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, 2-ри търговски състав. Едната касационна жалба е подадена от Р. И. Г., като с нея се обжалва решението на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след отмяна на решение № 77 от 16.11.2023 г., постановено по т.д. № 38/2022 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, и на решение № 50 от 11.06.2024 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК по т.д. № 38/2022 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, Р. И. Г. е осъдена да заплати на „Тиви груп Варна“ ООД сумата от 68 249, 60 лв., представляваща получено от Р. И. Г. възнаграждение за периода от 01.07.2018 г. до 31.06.2021 г. по недействителен договор, с който тя е договорила сама със себе си получаване на възнаграждение за дейността си като управител на „Тиви груп Варна“ ООД, без решение за това на общото събрание на съдружниците в дружеството, ведно със законната лихва, считано от предявяване на насрещния иск – 30.06.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. Другата касационна жалба е подадена от „Тиви груп Варна“ ООД, като с нея се обжалва решението на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след отмяна на решение № 77 от 16.11.2023 г., постановено по т.д. № 38/2022 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, „Тиви груп Варна“ ООД е осъдено да заплати на Р. И. Г. сумата от 35 282, 40 лв., представляваща паричната равностойност на притежавания от Р. И. Г. дружествен дял от капитала на „Тиви груп Варна“ ООД, чието членствено правоотношение с дружеството е прекратено на 04.02.2022 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 04.04.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба, подадена от Р. И. Г., което физическо лице има качеството на ищеца по предявения в процеса първоначален иск и ответник по предявения насрещен иск, се излага оплакване за недопустимост на решението на въззивния съд в обжалваната му част, като се иска то да бъде обезсилено. Касаторът счита, че за да бъде допустим насрещният иск за присъждане на сумата от 68 249, 60 лв., трябва да има прието решение от общото събрание на съдружниците в дружеството „Тиви груп Варна“ ООД по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ за неговото предявяване срещу бившия управител Р. Г., каквото в случая няма. Посочва, че в производството е представено решение на върховния орган на това дружество за предявяване на иск срещу бившия управител само за вземане за обезщетение за нанесени вреди, изразяващи се в липса на парични средства на каса, който е предмет на разглеждане по друго дело. Касаторът поддържа, че обжалваното решение в частта, с която е разгледан заявеният в процеса насрещен иск, е и неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което иска то да бъде отменено. Счита, че по делото е доказано, че между страните по спора е сключен договор за управление, като това трябва да се преценява не от начина, по който подписаният договор е озаглавен, а от неговото съдържание. Намира за неправилен изводът на съда за нищожност на този договор, защото не е съобразен с нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, съгласно която страната не може да се позове на нищожност на търговска сделка, ако не е оспорвала действителността на изявлението. В случая няма представени доказателства дружеството „Тиви груп Варна“ ООД да е оспорвало действителността на договора за управление в нито един момент след неговото сключване. Напротив, то е изпълнявало задължението си по него за заплащане на уговореното възнаграждение на управителя, поради което не може да се позове на недействителността на този договор в процеса. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване Р. И. Г. се позовава на това, че решението е вероятно недопустимо. Поставя и един въпрос, по отношение на който намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В касационната жалба, подадена от „Тиви груп Варна“ ООД, което дружество е ответник по първоначално предявения иск и ищец по насрещния иск, се заявява оплакване за недопустимост на решението в обжалваната част. Касаторът посочва, че Р. Г. не е имала право да обжалва първоинстанционното решение и да иска то да бъде отменено в частта, с която е разгледан предявеният от това лице първоначален иск, защото в диспозитива му няма произнасяне по този иск и не е поискано допълване на решението в установения в закона срок за това. Касаторът счита, че въззивното решението в обжалваната му част е и неправилно, но не излага съображения за това. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване „Тиви груп Варна“ ООД се позовава на недопустимост на решението на въззивния съд, както и на неговата очевидна неправилност. Формулира и три въпроса, като по отношение на всеки от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна, като изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната с нея част, както и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационните жалби, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационните жалби са подадени в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което са допустими. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Пловдив е приел, че предмет на разглеждане в производството е иск с правна квалификация чл. 125, ал. 3 ТЗ, предявен от Р. И. Г. срещу „Тиви груп Варна“ ООД, за заплащане на сумата от 35 282, 40 лв., представляваща стойността на дружествения дял, който ищцата в качеството си на съдружник е притежавала от имуществото на ответното дружество, към датата на прекратяване на участието ѝ в него по реда на чл. 125, ал. 2 ТЗ, както и насрещен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от „Тиви груп Варна“ ООД срещу Р. И. Г., за заплащане на сумата от 68 249, 60 лв., представляваща платена без правно основание сума като възнаграждение на управител за периода от 01.07.2018 г. до 31.06.2021 г. по договор за управление, който е нищожен, която сума подлежи на връщане. Счел е за безспорни между страните и като такива за установени по делото обстоятелствата, че Р. И. Г. е била съдружник в „Тиви груп Варна“ ООД, притежаваща 10 дяла от капитала му с номинална стойност от 50 лв. всеки, както и че участието на този съдружник е прекратено на 04.02.2022 г. с отправяне на писмено предизвестие до дружеството и изтичане на шестмесечен срок от неговото получаване. Посочил е, че от заключението на изготвената в производството съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/ се доказва, че паричната равностойност на дружествения дял на съдружника Г. от имуществото на дружеството възлиза на 35 282, 40 лв., който е изчислен въз основа на счетоводен баланс към края на месец февруари 2022 г., през който месец е настъпило прекратяването на членственото правоотношение. Предвид това е направил извод, че предявеният иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ е основателен за пълния заявен в процеса размер. Въззивният съд е изложил съображения, че насрещният иск е допустим, тъй като по делото са представени доказателства, че на 20.05.2022 г. от общото събрание на съдружниците в „Тиви груп Варна“ ООД е взето решение за предявяване на иск срещу бившия управител Р. Г. във връзка с причинените на дружеството имуществени вреди, изразяващи се в липса на парични средства, с което е изпълнено условието по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, което е предпоставка за допустимост на иска. Приел е за доказано по делото от заключението на изготвената ССЕ, че за периода от 01.07.2018 г. до 31.06.2021 г. Р. Г. е получила сумата от 68 249, 60 лв., като възнаграждение за дейността си като управител. Въззивният съд е счел за доказано, че на 01.11.2018 г. между „Тиви груп Варна“ ООД и Р. Г. е сключен договор, в който е уговорено, че дружеството заплаща на физическото лице възнаграждение за дейността му като негов управител. Направил е извод, че съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ приемането на решение за определяне на възнаграждение на избрания управител е в изключителна компетентност на върховния орган на дружество с ограничена отговорност. Установил е, че в случая няма прието решение от общото събрание на съдружниците в „Тиви груп Варна“ ООД за определяне на възнаграждение на управителя Г.. С оглед на това е заключил, че клаузата от договора от 01.11.2018 г., в която е уговорено заплащане на такова възнаграждение на управителя, е нищожна, като противоречаща на чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ. Въззивният съд е отчел, че договорът от 01.11.2018 г. е подписан от Р. Г. в лично качество и като управител на дружеството „Тиви груп Варна“ ООД, както и че по същия начин е сключено и допълнителното споразумение към него от 01.08.2019 г. Ето защо е приел, че при сключване на този договор Р. Г. е договаряла сама със себе си, което съгласно чл. 38, ал. 1 ЗЗД е забранено. Това е направило и самият договор за управление недействителен, като неговото сключване не е потвърдено по ред на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, защото това може да стане само чрез прието решение на общото събрание на съдружниците, а такова няма. Въззивният съд е счел, че предвид нищожността на уговорката за заплащане на възнаграждение и недействителността на целия договор, за Р. Г. е възникнало задължение да върне на „Тиви груп Варна“ ООД всички суми, получени в изпълнение на този договор, което прави предявеният от дружеството насрещен иск изцяло основателен. Въззивният съд е изложил съображения, че с решението не може да се извърши прихващане между вземането, предмет на първоначално заявения иск и това, предмет на насрещния иск, както е направил първоинстанционният съд, защото ответникът е избрал да предяви вземането си към ищеца не чрез възражение за прихващане, а чрез насрещен иск, а двата процесуални способа не могат да се използват едновременно в един и същи процес с предмет едно и също вземане. С оглед на това е отменил изцяло решението на първоинстанционния съд, както и това, с което то е допълнено по реда на чл. 250 ГПК, и вместо него е постановил такова за уважаване както на първоначално предявения иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ, така и на насрещния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. По касационната жалба, подадена от Р. И. Г.: На първо място при произнасяне по това дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от Р. И. Г. част, трябва да се посочи, че в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК е направено позоваване на неговата вероятна недопустимост, което представлява основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Наличието на този порок на решението в частта, с която е разгледан насрещният иск, е обосновано с това, че не е представено решение на общото събрание на съдружниците в дружеството „Тиви груп Варна“ ООД по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ за предявяване на такъв иск срещу бившия управител Р. Г.. В чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ е предвидено, че общото събрание на съдружниците в дружество с ограничена отговорност взема решения за предявяване на искове от дружеството срещу управителя или контрольора и назначава представител за водене на процеси срещу тях. В практиката на ВКС, включително тази посочена от касатора, се приема, че наличието на такова решение представлява специална абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на конкретно предявен от дружеството срещу управителя иск, който е този с правна квалификация чл. 145 ТЗ. Така даденото разрешение е свързано със специфичния предмет на иска по чл. 145 ТЗ, с който се цели ангажирането на уредената в закона специална имуществена отговорност на управителя за неизпълнение на задълженията му, произтичащи от мандатното и органното правоотношение между него и дружеството, както и с това, че съгласно нормите на чл. 137, ал. 1, т. 5 и т. 8 ТЗ само върховният орган на дружество с ограничена отговорност, който е общото събрание на съдружниците, има правомощието по закон да прецени дали да търси обезщетение за причинени от действията на управителя имуществени вреди или да го освободи от отговорност за извършените от него действия, включително такива, които са противоправни и от които са причинени вреди на търговското дружество. Приемане на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ от общото събрание на съдружниците за предявяване на иск от дружеството срещу управителя обаче не е предпоставка за допустимост на всеки един иск, независимо от неговия предмет. То се изисква само тогава, когато предмет на иска е такова право на дружеството към управителя, при което законът възлага в изключителна компетентност само на върховния орган на дружеството да вземе решение дали да го упражни или не, както е при ангажирането на отговорността на управителя за вреди или освобождаването му от нея. Предмет на предявения в процеса насрещен осъдителен иск не е вземане, произтичащо от отговорността за вреди на Р. Г. в качеството ѝ на управител по чл. 145 ТЗ, а вземане, което е възникнало за „Тиви груп Варна“ ООД към това физическо лице в резултат на настъпило неоснователно обогатяване. Предприемането на действия от търговското дружество за събиране на такова вземане по съдебен ред чрез предявяване на осъдителен иск не е обусловено от преценката на общото събрание на съдружниците за това, поради което и приемането на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ не е предпоставка за допустимостта на такъв иск. Това означава, че няма вероятност обжалваното решение в частта, с която насрещният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е разгледан, да е недопустимо и не е осъществено основанието за неговото допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. На следващо място, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира един въпрос, който заявява, че е разрешен в обжалваното решение и че е обусловил решаващите изводи за основателност на предявения срещу него насрещен иск, като по отношение на него поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Той е следният: В хипотезата на сключен писмен договор между управителя и дружество с ограничена отговорност, същият представлява ли договор за управление без значение как е наименуван?. От изложената към този въпрос обосновка е видно, че той се поставя във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд неправилно е счел, че договорът, в изпълнение на който дружеството „Тиви груп Варна“ ООД е изплащало възнаграждение на бившия управител Р. Г., има характера не на договор за управление, а на трудов договор, защото така е озаглавен. От мотивите на обжалваното решение обаче е видно, че въззивният съд не е направил извод, че този договор има характера на трудов. Той е преценявал неговата действителност с оглед спазването на специалните норми на Търговския закон, уреждащи сключването на договор за управление с лицето, избрано от върховния орган на ограничено отговорно дружество за негов управител, а не на нормите, съдържащи се в Кодекса на труда, регламентиращи сключването на трудов договор. Това показва ясно, че въззивният съд не е определил договора като трудов, а като такъв за управление. Ето защо трябва да се приеме, че в обжалваното решение липсва произнасяне по поставения от касатора въпрос, поради което той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване. По изложените съображения следва да се заключи, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 452/ 12.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 436/ 2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, 2-ри търговски състав, в частта му, обжалвана от Р. И. Г.. По касационната жалба, подадена от „Тиви груп Варна“ ООД: В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК „Тиви груп Варна“ ООД също поддържа основанието за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, доколкото сочи, че въззивното решение е недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по първоначално предявения иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Това е обосновано с произнасянето от апелативния съд по недопустима въззивна жалба, подадена от ищеца по иска по чл. 125, ал. 3 ТЗ - Р. Г., което лице не е имало право да обжалва постановеното първоинстанционно решение, защото в диспозитива му липсва произнасяне по този иск и не е поискано неговото допълване по реда на чл. 250 ГПК. От постановеното в производството първоинстанционно решение е видно, че както в мотивите, така и в диспозитива му има произнасяне по основателността на първоначално предявения от Р. И. Г. срещу „Тиви груп Варна“ ООД иск с правна квалификация чл. 125, ал. 3 ТЗ за заплащане на сумата от 35 282, 40 лв., представляваща стойността на дружествения дял, който ищцата в качеството си на съдружник е притежавала от имуществото на ответното дружество, към датата на прекратяване на участието му в него. Съдът надлежно е формирал воля, че тази претенция е неоснователна поради погасяването ѝ чрез прихващане и е изразил своята воля в диспозитива на съдебния акт, като е отхвърлил този иск. Ето защо за ищеца по иска е липсвало основание да иска допълване по реда на чл. 250 ГПК на първоинстанционното решение. С постановяването на това решение за този субект се е породило правото да го обжалва, което той е упражнил в срок с подадената въззивна жалба, по която се е произнесъл въззивният съд. Следователно трябва да се заключи, че липсват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение и в обжалваната от „Тиви груп Варна“ ООД част и то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. На следващо място, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като заявява, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. За да мотивира наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът сочи само, че въззивният съд не е обсъдил всички възражения на страните и не е изложил мотиви по тях, но не конкретизира възраженията, които не са разгледани. Така заявеното твърде общо оплакване не дава възможност то да бъде свързано с порок на решението, който да е в изискуемата съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по-тежка форма. От съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви не може да се приеме, че постановеното от него решение страда от такива тежки пороци, които да го правят очевидно неправилно. С оглед на това неговото касационно обжалване не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя и три въпроса, по които счита, че се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, като по отношение на всеки от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Те са следните: 1) При предявени главен и насрещен иск в едно производство и постановяване на решение от първоинстанционния съд, в което липсва отделен диспозитив по главния иск, следва ли страната ищец да поиска задължително допълване на решението с диспозитив по реда на чл. 250 ГПК?; 2) Явява ли се допустима въззивната жалба срещу решение на първоинстанционния съд, в което съдът не се е произнесъл с отделен диспозитив (осъдителен или отхвърлителен) по предявен главен иск?; 3) Без изрично произнасяне в диспозитива на решението на първоинстанционния съд по самостоятелен иск при хипотезата на съединяване на искове, допустимо ли е произнасяне по същество от въззивната инстанция, ако не е развита процедурата за допълване на решението с изричен диспозитив?. Всеки от тези въпроси е свързан с оплакването на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по подадена от Р. Г. въззивна жалба, която е насочена срещу произнасяне на първоинстанционния съд по първоначално предявения в процеса иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ, каквото липсва в диспозитива на постановеното решение и по отношение на което не е поискано допълване по реда и в срока по чл. 250 ГПК. Както беше посочено, в постановеното от Окръжен съд – Хасково решение има произнасяне и в мотивите, и в диспозитива по иска по чл. 125, ал. 3 ТЗ, поради което трябва да се приеме, че поставените от касатора въпроси изобщо не отговарят на извършените в процеса от съда процесуални действия и следователно не са такива, по които да има произнасяне в обжалваното въззивно решение. С оглед на това те не осъществяват общото основание за допускане на решението до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изложеното се налага крайният извод, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 452/ 12.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 436/ 2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, 2-ри търговски състав, и в частта, обжалвана от дружеството „Тиви груп Варна“ ООД. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение