Определение № 4547 от 28.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3443/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. И. А., чрез адв. Р. С., срещу определение № 5620 от 11.03.2026 г. по в. ч. гр. д. № 14118/2025 г. на Софийски градски съд, с което са потвърдени постановените по гр. д. № 7067/2023 г. на Софийски районен съд определение № 28422 от 02.07.2025 г., с което е прекратено производството по предявения от жалбоподателката срещу К. И. Л. положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост върху недвижим имот, и определение № 42039 от 10.10.2025 г. /погрешно посочено в диспозитива със същия номер 28422 от 02.07.2025 г./, с което е изменено определение № 28422 от 02.07.2025 г. в частта за разноските, като в полза на ответника са присъдени разноски в размер на 3 000 лв. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. Поддържа се, че релевантен за преценката на допустимостта на иска е моментът на предявяването му – 06.12.2023 г., към който решението за допускане на делбата не било влязло в сила, поради което искът е своевременно предявен от лице с правен интерес; че между двете производства е налице преюдициалност, обуславяща спиране, а не прекратяване; както и че присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв. е прекомерно с оглед на това, че производството е прекратено в закрито заседание, без събиране на доказателства, и че не е установено реалното му заплащане. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, във връзка с които са поставени следните въпроси: 1. „Допустим ли е самостоятелен положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен на основание изтекла в полза на един съсобственик придобивна давност по време на висящността на делбеното производство, в което е направено възражение по чл. 342 ГПК, но преди влизане в сила на решението за допускане на делбата, или същият е процесуално недопустим поради наличието на висящ спор за съсобственост?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 1 от 05.03.2015 г. по гр. д. № 4426/2014 г. на ВКС, I г. о.; 2. „Прекъсва ли се течението на придобивната давност по чл. 79 във вр. с чл. 86 от ЗС с предявяването на положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК от един съсобственик срещу останалите съделители, с който се претендира придобиване на целия имот на основание давностно владение, когато исковата молба е подадена и връчена на ответниците преди влизането в сила на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК за допускане на съдебната делба (първа фаза)?“; 3. „Следва ли да бъдат присъждани разноски за адвокат без да са налице годни доказателства установяващи заплащането на сочения от адвоката размер, както и в случай, че следва да бъдат присъдени разноски то при направено възражение за прекомерност същите следва ли съдът да прецени извършените действия от страна на процесуалния представител?“. В законоустановения срок е постъпил отговор на насрещната страна К. И. Л., чрез адв. Б. Г., в който е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата, с претенция за разноски. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице и срещу преграждащо определение на въззивен съд, подлежащо на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, като с оглед предмета на иска – право на собственост върху недвижим имот, ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е неприложимо. Допустима е и в частта, насочена срещу произнасянето по разноските, доколкото определението по чл. 248 ГПК подлежи на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване актът, чието изменение е поискано. За да потвърди обжалваните определения, въззивният съд е приел следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от Л. И. А. срещу К. И. Л. положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е собственик по наследство и по давност на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място]. Констатирал е, че между същите страни и за същия имот било налице висящо делбено производство по гр. д. № 3841/2022 г. на Софийски районен съд, към датата на подаване на исковата молба – 06.12.2023 г., по което с решение № 20054297 от 22.08.2022 г. е допусната делба при квоти по 1/2 ид. ч., потвърдено с решение № 3901 от 28.06.2024 г. по в. гр. д. № 344/2023 г. на Софийски градски съд, като с определение № 2752 от 30.05.2025 г. по гр. д. № 4433/2024 г. на ВКС, II г. о., въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила. Въз основа на това приел, че спорът относно собствеността на процесния имот бил разрешен със сила на пресъдено нещо към момента на постановяване на обжалваното прекратително определение, което представлявало отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, налагаща прекратяване на производството. По отношение на присъдените в първоинстанционното производство разноски съдът приел, че с оглед основанията на предявения иск, въведените с отговора възражения и необходимостта от събиране на гласни доказателства делото не е с ниска фактическа и правна сложност, поради което възнаграждение в размер на 3 000 лв. съответства на изведените критерии. Счел е, че представеният договор за правна защита и съдействие удостоверява плащане на сумата в брой и има характер на разписка съобразно т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а исканите справки от НОИ и НАП били неотносими, тъй като установяването на липса на доходи не би обосновало извод за липса на плащане. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият въпрос не е обуславящ за изхода на спора, тъй като от мотивите на обжалвания акт не се установява описаната във въпроса хипотеза. Въззивният съд не е установил висящност на делбеното производство и не е мотивирал решаващите си изводи с това обстоятелство. Напротив – констатирал е, че към момента на постановяване на прекратителното определение същото е приключило с влязло в сила съдебно решение, което представлявало отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск по чл. 124, ал. 1 ГПК относно процесния имот, налагаща прекратяване на производството. С оглед изложеното, поставеният въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като какъвто и отговор да му бъде даден, той не би променил изхода на спора. Вторият въпрос – за прекъсването на придобивната давност с предявяването на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК – не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е взел отношение по него. Същият е от значение за основателността на предявения иск, което е извън предмета на въззивното производство, занимаващо се единствено с въпроса за неговата допустимост. Поради това, по поставения въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Третият въпрос, отнесен към произнасянето по разноските, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е разрешил и двете му части в съответствие с практиката на ВКС: приел е, че договорът за правна защита и съдействие, в който е удостоверено плащане в брой, има характер на разписка съобразно т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Видно от мотивите на обжалваното определение, съдът е извършил и преценка на фактическата и правна сложност на делото и на извършените от процесуалния представител действия по повод възражението за прекомерност. Така извършените от него процесуални действия са в съответствие със съдебната практика. Актът на СЕС, на който жалбоподателката се позовава – решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, е изрично съобразен от въззивния съд, който е приел, че не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и е определил дължимото възнаграждение съобразно фактическата и правна сложност на делото и положения труд. Противоречие с този акт не е обосновано. Не се установява и наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставения въпрос е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, необходимостта от чието изменение не е обосновано от касатора. С оглед изхода на спора жалбоподателката следва да бъде осъден да заплати на ответника по частната касационна жалба сторените разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 500 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о.