Определение № 1279 от 18.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3115/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. Д. В., чрез адв. В. П., срещу решение № 1367/07.03.2024г. по в.гр.д. № 143/24г. по описа на СГС, ІІ Б ВС в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение, предявеният от „Барклис Мебел“ ЕООД срещу О. Д. В. иск по чл.266, ал.1 ЗЗД е уважен за разликата над 4 000 лева до 14 000 лева, ведно със законната лихва върху тази разлика от 15.03.2021г. до окончателното й изплащане, а за разликата над 14 000 лева до предявения размер от 14 480,40 лева – отхвърлен, и са присъдени разноски. Касаторът иска отмяна на решението в частта, с която искът по чл. 266, ал.1 ГПК е уважен, като сочи и обосновава основанията по чл.281, т.3 ГПК. В контекста на основните оплаквания за нарушение на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд, изразяващо се в приемане за установен факт, който не е бил признат за безспорен между страните и по отношение на който не е била разпределена доказателствена тежест, в изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК се поставят въпросите: 1/ „Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт, който първоинстанционният съд е обявил за ненуждаещ се от доказване в доклада по делото, без да уведоми страните, че този факт се включва в предмета на доказване и да издаде изрично определение, което да връчи на страните?“; 2/ “Писмено изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има ли характер на признание и притежава ли това признание доказателствено значение? Следва ли въззивният съд да извърши преценка на съдебно признат неизгоден за страната факт, релевантен за спорното право, с оглед на всички доказателства по делото и да изложи конкретни мотиви защо се основава или не на този факт?“; 3/ „Следва ли съдът да зачете признанието на страната по делото относно факти, неизгодни за нея, дори да е направила възражения за нищожност, унищожаемост на признанието или неговата неистинност /неавтентичност или невярно съдържание/, но тези възражения не са доказани и противоречат на целия събран доказателствен материал?“; 4/ „Влиза ли в правомощията на въззивния съд служебно да се произнася за обстоятелства, неоспорени от страните и без съответно оплакване във въззивната жалба?“ Всички въпроси са поставени в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като по първия, втория и четвъртия се твърди противоречие със задължителната практика по ТР № 1/ 09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с посочената казуалната практика, а по третия – противоречие с разрешението в решение № 84/23.05.2018г. по гр.д.№ 3361/2017г., ВКС, ІІІ ГО. Заявявайки, че разрешението на тези въпроси ще допринесе за отстраняване на неясноти и противоречия в практиката на ВКС и ще се усъвършенства правоприлагането, касаторът се позовава и на основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Насрещната страна по жалбата и ищец по делото –„Барклис Мебел“ ЕООД, [населено място], не е депозирало отговор по чл. 287, ал.1 ГПК. Съдът намира касационната жалба за допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване, съобрази следното: За да присъди още 10 000 лева над присъдените с влязлото в сила решение на първата инстанция 4000 лева от общо претендираните 14 480, 40 лева като неплатена част от възнаграждение по договор за изработка, въззивният съд е отчел, че между страните е подписан договор за изработка на мебелно обзавеждане от 05.04.2017г., по който възнаграждението на изпълнителя е в размер на 24 000 лева с ДДС. Част от възнаграждението в размер на 10 000 лева е платена авансово и спорът е за остатъка, дължим при изпълнение на договора и монтаж на мебелите. Към 30.05.2017г. монтажът не е бил извършен и дори не е бил започнал, видно от имейл кореспонденцията между страните (към м.07.2017 г. все още се уточнява какво и как да се монтира) и показанията на св.М. (монтажът е приключил м.09.2017 г.) и св. К. (монтажът на мебелите е станал след 07.2017 г ). Ответникът е приел мълчаливо изработеното по чл.264, ал.2 ЗЗД като своевременно е възразил за недостатъци на изработеното и лош монтаж. По спорния съобразно оплакванията на ищеца във въззивната му жалба въпрос – каква сума от общо дължимото по договора възнаграждение е била платена авансово, с атакуваното решение е прието следното: Договорената като авансово платима сума е една и тя е в размер на 10 000 лева. Платена е от ответницата по банков път – на 07.04.2021г., по банкова сметка с титуляр М. А.. Друго авансово плащане по договора не е правено, вкл. и на 30.05.2017г. Действително в исковата молба се твърди, че на 30.05.2017 г са платени 10 000 лева в брой, но и там недвусмислено се сочи, че авансовото плащане е едно и е за 10 000 лева. В тази връзка „признанието“ на ответницата, че е извършила второ плащане в брой на 30.05.2017г. идва да конструира очевидно невярна защитна теза. Прието в проекто –доклада на първоинстанционния съд за безспорно е обстоятелството, че по договора ответницата е изплатила авансово част от възнаграждението в размер на 10 000 лева, а в първото съдебно заседание ищецът е уточнил твърденията си за начина на плащане в смисъл, че сумата 10 000 лева е била платена по банковата сметка на М. А. на 07.04.2017г., а А. я е изтеглил и внесъл в касата на дружеството на 30.05.2017г. Именно с това уточнение за начина на плащане на единствената авансово платена сума по договора от 10 000 лева делото е било докладвано в присъствието на представители на двете страни. При липса на доказателства ответникът да е платил на ищеца друга сума освен 10 000 лева чрез платежното нареждане от 07.04.2021г по банкова сметка с титуляр М. А. /същият е вписан като получател на суми по банков път и в договора/, и при съобразяване отношенията между страните и другите доказателства по делото, въззивният съд е заключил, че ответницата не е платила претендирания остатък от възнаграждението по договора, защото не е била доволна от доставените мебели и особено от монтажа им на място. Като е съобразил, че въпросът за приемане на работата не може да бъде преразглеждан от въззивната инстанция с оглед влязлото в сила решение на първата инстанция в частта по иска по чл. 266, ал.1 ЗЗД до размер от 4 000 лева, въззивният съд е присъдил още 10 000 лева от общо претендираната като неплатена част от възнаграждението в размер на 14 480, 40 лева. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставени от касатора въпроси нямат претендираното значение за спора, доколкото почиват на погрешната му и невъзприета от въззивната инстанция теза, че ищецът е признал, че е извършено авансово плащане по договора в размер на 10 000 лева в брой на 30.05.2017г. и че това обстоятелство – авансово плащане на сума от 10 000 лева в брой на 30.05.2017г., е признато за ненуждаещо се от доказване от първата инстанция, поради което и с оглед доказването на друго авансово плащане, извършено на 07.04.2017г. по банков път в полза на М. А., общо платеният авансово размер на възнаграждението по чл. 266, ал.1 ЗЗД е 20 000 лева. Тази теза не е споделена от въззивния съд, който, процедирайки съобразно задължителната /т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, в рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, е разгледал възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, преценил е всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, обсъдил е събраните доказателства във връзка с тези факти поотделно и в тяхната съвкупност, и е формирал въз основа на тях вътрешното си убеждение по правно релевантните факти. В съответствие с правомощията си на съд по съществото на спора въззивният съд е изяснил, че твърдението на ищеца е за извършено едно авансово плащане по договора; признанието му е, че е получил авансово част от възнаграждението в размер на 10 000 лева веднъж и именно този факт – извършване на едно авансово плащане в размер на 10 000 лева е приетият за безспорен между страните с доклада по делото, а не извършване на авансово плащане на 10 000 лева в брой на 30.05.2017г. В този смисъл въззивният съд нито е приел за нуждаещ се от доказване факт, който е бил признат за безспорен между страните, нито е игнорирал признанието на неизгоден за страната факт, нито е излязъл извън предметния обхват на проверката по чл. 269, изр.2 ро ГПК. Поставените от касатора въпроси остават без връзка с изхода по конкретното дело т.е. не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК, поради което касационното обжалване не следва да бъде допускано. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд