Определение № 2256 от 13.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1674/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Банка ДСК“АД срещу решение №959/11.07.2023г. и срещу постановеното за неговата поправка решение №731/18.03.2024г., по гр.д.№3544/22г. по описа на Софийски апелативен съд.С решенията, след частична отмяна на решение №262140/28.06.22г. по гр.д.№15363/19г. на Софийски градски съд въззивният съд е отхвърлил предявения от банката срещу Г. С. И. иск с правно основание чл.422 от ГПК – за признаване за установено, че последният дължи на „Банка ДСК” ЕАД сумата 23 831,96 лв. – падежирала до 09.01.2019г. главница по договор за ипотечен кредит от 01.07.2007 г., ведно със законната лихва върху нея от 09.01.2019 г. до окончателното плащане; сумата 288 788,87 лв. – възнаградителна лихва по т.7 от договора за периода 15.08.2011 г. до 08.01.2019 г.; сумата 2 612,51 лв. - санкционираща лихва по т.20.1 от ОУ за периода 16.03.2012 г. до 19.12.2018 г.; сумата 10 807,51 лв. - санкционираща лихва по т.20.2 от ОУ за периода 15.10.2010 г. до 10.01.2011 г. и от 20.01.2018 г. до 08.01.2019 г.; сумата 22 684,19 лв. – падежирала в периода 09.01.2019 г. до 02.06.2022 г. главница по договора; 720 лв., представляващи заплатени застрахователни премии и 1 379,64 лв. – такса за подновяване на ипотека, за които за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 25.02.2019 г. и от 16.05.2019 г. по ч.гр.д.№ 988/2019 г. на СРС 79 състав. С решение №959/11.07.2023г. е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му,обжалвана от банката, част – за отхвърляне на претенцията й до пълния, предявен от нея размер. В касационните жалби се поддържат идентични по съдържание оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Касаторът изразява несъгласие с извода на съда,че вземанията му по кредита са погасени по давност, основан на съображенията, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила с подаването на исковата молба през 2012г. ,въз основа на която е било образувано и протекло предходно съдебно производство по чл.422 ГПК. В оспорване на този извод касаторът излага доводи,че това производство е приключило с влязло в сила решение, с което съдът е отхвърлил иска на банката, поради ненастъпила предсрочна изискуемост и поради това страните са обвързани от сила на пресъдено нещо относно този факт към датата на приключването на устните състезания по това дело, приключили през 2017г. Следователно, според касатора, предсрочната изискуемост не може да се приеме за настъпила през 2012г., както е приел въззивния съд, а като е сторил това, съставът е нарушил процесуалната норма на чл.299 ГПК, пререшавайки спор,разрешен с влязло в сила решение. Изложени са съображения за последвало от това нарушение неправилно приложение от страна на въззивния съд на материалната норма на чл.114 ЗЗД, който е приел,че давността е започнала да тече от 2012г., вместо от връчването на уведомлението за предсрочна изискуемост на 14.12.2018г. - факт, който е настъпил след влизане в сила на решението по предходното дело и който е следвало да бъде съобразен от съда като новонастъпил такъв, относим към спорното правоотношение, съобразно изложените в исковата молба твърдения за обстоятелства, обуславящи заявената претенция. По тези съображения касаторът е поискал решението на Софийски апелативен съд да бъде отменено като неправилно и искът - уважен. Претендира разноски. В приложените към касационните жалби изложения на основанията за допускане на въззивния акт до касационен контрол /също идентични по съдържание/ касаторът се позовава на предпоставката за допускане на касационния контрол, визирана в чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Счита,че съдът се е произнесъл по обуславящия крайния изход на спора материално-правен въпрос „За обективните предели на силата на пресъдено нещо като правна последица от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко спора, основани на един и същ правопораждащ фактически състав, респ. длъжен ли е съдът по висящото дело да зачете формираната сила на пресъдено нещо относно елементите от основния фактически състав на правоотношението, възникнало по повод предсрочна изискуемост на банков кредит, когато те са общи правопораждащи факти, относими към възникването и съществуването на спорното право “, в противоречие с разрешенията, дадени в т.18 на ТР №4/18.06.2014 по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №49/14.04.2011г. по т.д.№561/10г. на І т.о. на ВКС, решение №115/10.01.2012г. по т.д.№883/2010г. на І т.о. на ВКС и решение №50182/24.10.2022г. по гр.д.№4509/21г. на ІV г.о. на ВКС. Наред с това касаторът поддържа искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение при хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди,че същото е очевидно неправилно, обосновавайки тезата си с доводи за постановяване на решението при явно нарушение на закона – чл.114 ЗЗД вр. чл.60 ал.2 ЗКИ. Ответникът по касационната жалба Г. И. в подаден от него писмен отговор оспорва наличието на сочените в изложението предпоставки за извършване на селекцията, а по същество поддържа становище за правилност и законосъобразност на решението на апелативния съд. Съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК съдебен акт, поради което е допустима. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: С обжалваното пред настоящата инстанция решение съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено,че на 01.12.2007 г. между страните е бил сключен договор за ипотечен кредит за предоставянето на парична сума в размер на 359 500 лв., със срок на издължаване на вноски от 360 месеца, с падежна дата 15-то число на месеца, при фиксирана лихва за период от 1 година, считано от датата на усвояване, в размер на 1,50%,а за останалия период на договора - лихва, формираща се от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК уют“. Прието е за установено,че сумата е усвоена от кредитополучателя на 19.12.2007 г.,а последното плащане по кредита е извършено на 13.06.2011 г., както и,че поради последвалото неизпълнение от страна на кредитополучателя, със заявление по реда на чл.417 във вр. с чл. 422 от ГПК, „Банка ДСК“ ЕАД се е снабдила със заповед за изпълнение и изпълнителен лист по гр.д. № 60084/12 год. на СРС; след подадено от длъжника възражение по реда на чл.414 ГПК, е протекло исково производство по реда на чл.422 от ГПК, приключило с влязло в сила на 22.09.2017 год. решение на СГС по гр.д.6039/12 год.,с което е отхвърлен предявеният от „Банка ДСК“ЕАД иск. Въз основа на тези факти съдът е развил съображения, изведени от мотивите на т.18 на Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС и мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.д.№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС,че в хипотезата на предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК, във вр. с чл.415 ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо ако са настъпили определени обстоятелства и кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем; че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене, което задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, като бъде съобразено материално- правното положение към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция. Посочил е,че тълкувателните решения не разглеждат хипотезата, когато предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в хода на предходно исково производство, какъвто е сметнал,че е разглежданият случай. Поради това се е позовал на последващо постановеното решение № 10/25.02.2020 г. по т.д. № 16/2019 г. по описа на ІІ т.о. на ВКС, в което е прието, че съдът, разглеждащ установителния или осъдителния иск по реда на чл. 415 ал.1 и чл.422 ал.1 от ГПК /след изменението от 2017г. на чл.415 ГПК/, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, тъй като моментът, към който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия процес и ако в исковото производство по реда на чл.415 ал.1 и чл.422 ал.1 от ГПК бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането; когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника — кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Въз основа на това съставът е приел, че следва да вземе предвид фактите,свързани с развитото предходно исково производство по реда на чл.422 ГПК по гр.д. № 6039/12 г. Приел е,че в исковата молба, въз основа на която то е било образувано, е инкорпорирано от ищеца уведомление за настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане, поради което цялото вземане е станало изискуемо от този момент. Тъй като с постановеното по делото решение е отхвърлен предявеният иск, с влизането му в сила на 22.09. 2017 г. всички правни последици са се заличили с обратно действие, като погасителната давност не следва да се счете за прекъсната, съгласно чл.116 т.б от ЗЗД. Приемайки,че цялото вземане по кредита е станало предсрочно изискуемо с подаването на исковата молба през 2012г., по която е било образувано гр.д. № 6039/12 г. на СГС, съдът е извел,че от този момент са започнали да текат и давностните срокове по чл.110 ЗЗД - за погасяване на главницата и по чл.111 б.“в“ ЗЗД - за погасяване на лихвите - договорни и наказателни, като към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК /09.01.2019 год./, в продължение на което производство е образувано и разглежданото исково такова, тези срокове са били изтекли. Въз основа на това съдът е заключил,че исковите претенции са погасени по давност и като такива подлежат на отхвърляне изцяло. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, разрешения касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, определящи рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Въпросите следва да са от правен характер, което означава да са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, като същевременно разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Дадените от въззивната инстанция разрешения на въпросите следва да покриват някоя от предвидените, като допълнителни предпоставки за допускане на касацията, хипотези на чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира за осъществена посочената обща предпоставка за допускане на касационния контрол по същество върху обжалваното въззивно решение с разрешения по обуславящ изхода на делото начин въпрос „За обективните предели на силата на пресъдено нещо, като правна последица от влязло в сила решение, в случаите, когато между едни и същи страни има няколко спора, основани на общ правопораждащ фактически състав“. Според цитираната от касатора в обосноваване приложимостта на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК съдебна практика, обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право – чл.298 ал.1 ГПК; със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение; във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на устните състезания на съдебната инстанция, след което решението е влязло в сила и е станало необжалваемо; последиците от влязлото в сила решение се изразяват в невъзможността съществуването/несъществуването на правото да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този момент; това преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото или отречено вземане. За да приеме,че вземането на банката не съществува поради погасяването му по давност, въззивният съд в решението си е приел,че предсрочната изискуемост на цялото задължение е настъпила с подаването на исковата молба по предходното дело,без да съобрази обстоятелството,че с влизането в сила на решението по това предходно производство, образувано по спор между същите страни, основан на същия договор за кредит, искът е отхвърлен поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, като обективните предели на силата на пресъдено нещо на това решение обхващат и отречения към датата на приключването на устните състезания по делото твърдян от ищеца факт на настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение. Това разрешение е в отклонение от възприетата практика на ВКС,което обосновава допускане на обжалването по поставения от касатора въпрос в обобщения му по-горе от касационната инстанция вид, съобразно правомощията ѝ при прилагане постановките на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, при хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. На касатора следва да се укаже да внесе по сметка на Върховен касационен съд дължимата държавна такса в размер на 6860 лв. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Търговски колегия Второ отделение