Определение № 3874 от 30.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 452/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 497/09.08.2023 г. по възз. гр. д. № 467/2023 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград е отменено решение № 9031/16.01.2023 г. по гр. д. № 834/2019 г. на Районен съд гр. Гоце Делчев и вместо него е постановено решение, с което е признато за установено по отношение на Х. А. Д., А. А. Д., М. А. М., Ю. Б. Д., Б. Б. Д., Н. Б. Х., А. М. Д., Ф. А. П., Н. А. Я., А. А. Я. и Е. А. З. по иск, предявен от М. Ю. В., на основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ по отношение на ответниците, че наследодателят на ищеца - Ю. М. В., бивш жител на [населено място], [община], е бил собственик на нива с площ от 1, 417 дка, местност „А.“, имот № * по картата на землището на [населено място], [община], при граници: имот № * Р. Б. Д., имот № * [община], имот № * наследници на Ю. М. В., имот № * наследници на И. М. Б. и имот № * дере на [община] (който имот по КККР на землището на [населено място], общ. С., одобрени със заповед № РД-18-502/31.07.2019 г. на Изпълнителния директор на АГКК - София представлява ПИ с идентификатор ***, възстановен с решение №1911А/12.02.1998 г. на ПК-Сатовча на наследниците на А. Б. Д., целият имот с площ по действащите КККР от 1 411.00 кв.м.,) към момента на образуването на ТКЗС на основание наследство, получено от неговия баща М. Х. В., бивш жител на [населено място] и давностно владение, упражнявано от 1929 година до кооперирането на имота в ТКЗС - 1958 година.

Против въззивното решение е постъпила касационна жалба на Х. А. Д., чрез адвокат А. К.-М.. Касаторът твърди, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, поставяйки следните правни въпроси:

1. При заявени придобивни основания - наследство и давностно владение, следва ли ищецът да докаже, че към момента на обобществяването процесният недвижим имот е бил собственост по наследство и давностно владение на баща му Ю. В., придобит по наследство от неговия баща и кой е приложимият закон за давността - чл. 79 от действащия ЗС или Закон за давността /отм./, който предвижда 20- годишна давност?

2. Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася по иска с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, като описва предмета на иска към сегашния момент — по действащата КККР и по действащия план за възстановяване на земите по ЗСПЗЗ?

3. Допустимо ли е въззивната инстанция да формира правни изводи само въз основа на избрани доказателства, а останалите да ги игнорира? Сочи се противоречие с решение № 15 от 30.01.2015г. по гр.д.№ 4604/2014г на ВКС, IV г.о. и др.

4. Допустимо ли е въззивната инстанция да формира извод за допустимост на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, въпреки че вещото лице, което има компетенции в точно определена научна област, е категорично, че не може да се каже категорично дали има пълна или частична идентичност?

5. Има ли право въззивният съд да дава вяра на свидетелските показания за наличието на 20- годишна давност, каквато се сочи като придобивно основание, след като свидетелите не са били родени към 1929 г., когато се сочи като начален момент на давностното владение?

6. Нарушение ли е на принципа на доказване, ако първата инстанция е разпределила правилно доказателствената тежест с доклада си, а въззивната инстанция не съобрази разпределената доказателствена тежест за ищеца?

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба от М. Ю. В., чрез адв. И. К., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим, като в тежест на ищеца е да докаже, че към момента на обобществяването процесният недвижим имот е бил собственост по наследство и давностно владение на баща му Ю. М. В., придобит по наследство от неговия баща М. Х. В., както и да докаже, че наследодателите му са упражнявали давностно владение върху имота в периода от 1929 г. до 1958 г., а ответниците следва да докажат, че процесният имот е бил придобит от наследодателя им А. Б. Д., чрез упражняване на 20- годишно явно, безспорно и непрекъснато владение към момента на образуване на ТКЗС.

Въззивният съд е посочил, че в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ когато се твърди, че имотите на наследодателите на страните са били съседни, както е в настоящия случай, спорът е за точното местоположение на имотите и ищецът по такъв иск има правен интерес от предявяването му, дори когато за местността, в която се намират имотите, има влязъл в сила план на възстановените имоти. Установяването на точното местоположение на имотите и съответно правото на собственост върху тях към релевантния за спора минал момент е затруднено, когато страните не разполагат с писмени доказателства за собственост и когато за местността, в която се намират имотите, няма стар кадастрален план и установяването на точното местоположение на имотите се базира само на свидетелски показания. В такива случаи съдът може да прецени за целесъобразно да извърши оглед на място, за да може да се разпитат свидетелите /като се изиска от тях на място да посочат точните граници между двата имота/, което е направено в случая от първоинстанционния съд и въз основа на техните показания /посочвания на място/ вещото лице да извърши измервания до най-близки обекти и топографски елементи /напр. слог, овраг, гора, извор, чешма и др., а в случая дере и „дувари“/ и да направи скица на местоположението и разположението на имотите.

Основавайки се на заключението на съдебно - техническата експертиза, изготвена от вещото лице К., и показанията на свидетелите С. и К., въззивният съд е приел, че се установява, че местоположението на процесния имот е, така както е описано от ищеца. Изложени са мотиви, че показанията на свидетелите са последователни относно местоположението на имота, който е бил обработван от Ю. В. и сестрите му преди образуване на ТКСЗ с. Вълкосел през 1958г. (нивата, на която се намират свидетелите при разпита им) и никой не е оспорвал това (вкл. и наследодателите на ответниците, които са работили техния съседен имот), както и относно това, че старият римски дувар си стои от това време - преди образуване на ТКЗС, като св. К. посочва, че когато бил ратай и работел на тази нива (процесният имот) родителите на ответника Х. работили техния си имот. Още повече, че свидетелите установяват поставянето на ограда, видна от сателитните снимки през 2007г. и до 2020г. между процесния имот и поземлен имот *** - собственост на наследници на Р. Д. от родителите на ищеца и на ответника Х. Д. след признавателни решения на ОСЗ - Сатовча.

Въз основа удостоверение, издадено от кметство с. Вълкосел, е прието за установено, че местностите „А.” и „Х.” са имена на една и съща местност. Прието е за установено също, че наследодателят на ищеца - негов дядо и баща на Ю. М. В. - М. Х. В. е заявил в данъчен регистър от 1929г. в местността „Х.” три ниви от 1.2дка, 0.8дка и 6.7дка, които са заявени за възстановяване от наследниците на М. В. по реда на ЗСППЗ и с протокол за предоставяне на земеделска земя за временно ползване от 30.03.1992г., ПК - Сатовча е предоставила за временно ползване на Ю. М. В. земеделски имоти, вкл. и три ниви в м. „Х.” с площи 1. 2дка, 0. 8 дка и 6. 7дка.

За да направи извод, че към момента на внасяне на имота в ТКЗС, същият е бил собственост на наследодателя на ищеца, въззивният съд се е основал на събраните гласни доказателства, установяващи владение на имота от Ю. В. /наследодател на ищеца/ за период от 10 години преди внасяне на имота в ТКЗС през 1958г. (с оглед възрастта на разпитаните свидетели), както и на декларирането на имота от наследодателя на ищеца М. Х. В. през 1929г. Изложени са мотиви, че ако е налице писмено доказателство, установяващо начало на владение, то при позоваване на придобивна давност тя подлежи на установяване с всички допустими от ГПК доказателствени средства. В случая е налице такова писмено доказателство /декларацията от 1929г. на М. Х. В. – дядо на ищеца/, налице са и гласни доказателства за владение на имота от сина на М. Х. В. - Ю. В. към момента на обобществяването му. Гласните доказателства сочат на спокойно, явно и трайно владение от Ю. В. и сестрите му преди внасяне на имота в ТКЗС за период от 10 години, без никой да е оспорвал това владение. Изложени са мотиви, че ако в производството по чл. 14, ал. 4 ЗПСЗЗ се твърди, че един имот е придобит по давност, трябва да се изследва въпросът кога е започнало владението и кога е завършило, за да се определи приложимият закон - Законът за давността или Законът за собствеността. Съдът е посочил, че съгласно § 4 от ПЗР на ЗС, за придобивната давност, започнала да тече при действието на отменения Закон за давността, се прилагат разпоредбите на настоящия закон, ако за завършване на давността по отменения закон, е нужен по-дълъг срок от предвидения в ЗС. Срокът, през който върху имота е упражнявано владение, предхождащ влизане в сила на ЗС се зачита и се приема, че продължава да тече и след влизането му в сила, ако до изтичането на 20-годишния срок остават по-малко от 10 години, какъвто срок е предвиден в разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС. В случая позоваването на изтекла давност в полза на наследодателя на ищеца е доказано, като е изтекъл срокът за придобиване по давност на имота, дори да се приеме, че е 20- годишен, считано от 1929г.

По отношение твърдението на ответниците, че имотът е бил собственост на наследодателя им, съдът е посочил, че наследниците на Р. Б. Д. и на А. Б. Д. са два клона /синове/ на общия им наследодател Б. Д., роден 1854г. Съгласно емлячния регистър от 1929г. общият наследодател е заявил нива в м. „К.” с площ 2. 8дка. Съдът е приел, че дори и да се приеме, че „А.“ и „К.“ са наименования на една и съща местност, то не са налице доказателства в подкрепа на възражението на ответниците за придобиване на имота по давност към момента на внасянето му в ТКЗС от наследодателя им А. Б. Д..В тази връзка съдът е отбелязал, че ответниците не са довели допуснатите им свидетели.

Установеното от вещото лице, че от сателитните снимки на поземлен имот * от 2007г. до 2020г. процесният имот е ползван в три части и границите на имота и ползваните части от имота напълно отговарят на заснетия на място контур на поземлен имот * - 1854 кв. м. не касае установяване на обстоятелства относно спора към минал момент, но е индиция за липса на спор между страните след предоставяне на временно ползване на процесния имот от ПК на наследодателя на ищеца с протокол за временно ползване през 1992 г. до 2007г., дори до 2014г., когато е издадено удостоверението на ПК, съгласно което е налице спор за материално право по повод искане на ответника Х. Д. за издаване на заповед по чл. 34 ЗСПЗЗ. Индиция за липса на спор е и установеното поставяне на ограда.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първия поставен въпрос, касаещ разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, липсва противоречие на приетото от въззивния съд с практиката на ВКС, вкл. и посочената от касатора /решение № 490 от 16.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1225/2009 г., I г. о./, според която в тежест на ищеца е да докаже, че имотът е бил негова собственост /респ. на наследодателя му/ към момента на обобществяването му. В случая въззивният съд в съответствие с тази практика е приел, че ищецът трябва да докаже, че спорният имот е бил собственост по наследство и давностно владение на баща му Ю. М. В., придобит по наследство от неговия баща М. Х. В., както и да докаже, че наследодателите му са упражнявали давностно владение върху имота в периода от 1929 г. до 1958 г., а ответниците следва да докажат, че имотът е бил придобит от наследодателя им А. Б. Д., чрез упражняване на 20- годишно владение към момента на образуване на ТКЗС. Правилността на изводите на въззивния съд, че ищецът е доказал, че към релевантния момент имотът е бил собственост на наследодателя му, не подлежи на проверка в производството по допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос във втората му част /Кой е приложимият закон за давността - чл. 79 от действащия ЗС или Закон за давността /отм./, който предвижда 20- годишна давност?/ не е правен по смисъла на приетото в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а е фактически и отговорът му изисква преценка на събраните по делото доказателства, каквато не се извършва в производството по чл. 288 ГПК. Отделно от това в случая съдът е приел, че са налице доказателства за осъществявано владение в периода от 1929г. до 1958 г., т.е. в продължение на 29 години, от което и следва, че отговорът на поставения въпрос не би се отразил върху крайния изход от спора, доколкото същото надвишава изискуемия се по отменения Закон за давността /отм./ 20- годишен срок на владение, който е по- дълъг от предвидения в сега действащия чл. 79, ал.1 ЗС, десетгодишен срок.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос. В практиката на ВКС /решение № 19 от 15.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1620/2018 г., II г. о./ се приема, че земеделският имот, чиято защита се търси чрез иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, следва да бъде индивидуализиран до степен, която отговаря на обема на възстановеното с административния акт право на собственост. Доколкото към момента на неговото обобществяване и включване в ТКЗС не са били налице достатъчно конкретни данни за пълната индивидуализация - картен или друг писмен материал за съседи, местност, площ, то няма основание да не бъдат ползвани свидетелски показания. В тези хипотези крайният извод на съда не би могъл да не се съобрази с актуалния регулационен статут на имота. Индивидуализацията на имота според действащия план на населеното място (КВС или друг план), при липсата на друга възможност за това, не касае нито редовността на исковата молба, нито надлежното упражняване правото на иск, доколкото е възможна хипотеза на пълно съвпадение при нанасяне на имота с помощта на анкетиране. В случая въззивният съд при индивидуализиране на имота в диспозитива на решението си се е съобразил с тази практика, като по този начин не е подменен предметът на спора, защото съдът ясно е посочил, че се произнася относно собствеността към момента на образуването на ТКЗС в населеното място- 1958г.

Третият формулиран от касатора в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване, се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая напълно в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил и взел предвид при решаването на спора относимите към него доказателства, като е изложил фактически и правни изводи по същество на спора. Несъгласието на касатора с изводите на съда не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото касае правилността на изводите на въззивния съд, която не подлежи на контрол в производството по допускане на касационно обжалване

Четвъртият въпрос е свързан с приложението на чл. 202 ГПК. По него не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с трайно установената практика на ВКС, която приема, че съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а следва да го обсъди заедно с останалите доказателства по делото /напр. решение № 163 от 17.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 192/2019 г., I г. о; решение № 118 от 15.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 588/2011 г., III г. о.; решение № 142 от 20.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3673/2016 г., IV г. о. и др./. В случая съдът е приел, че искът е допустим, съобразявайки заключението на съдебно- техническата експертиза, ведно с всички събрани по делото доказателства, като е съобразил постановените от ОСЗ решения и заявленията, въз основа на които са образувани преписките, по които тези решения са издадени.

По петия поставен въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК, защото не е изведен от мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд е посочил, че е налице писмено доказателство, установяващо начало на владение и това е декларацията от 1929г. на М. Х. В. /дядо на ищеца/, както и са налице гласни доказателства за владение на имота от сина на М. Х. В. - Ю. В. към момента на обобществяването му. Т.е. въззивният съд е приел, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява крайният момент на владението, а не началният – 1929г., който е установен с писмено доказателство.

И по последния въпрос липсва общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, предвид на това, че не е във връзка с изводите на въззивния съд. В обжалваното решение ясно е посочено кои факти подлежат на доказване от всяка от страните, като е прието, че ищецът е доказал фактите, за които носи доказателствена тежест, а на свой ред ответникът, противопоставящ самостоятелни права върху същия имот не е ангажирал доказателства във връзка с твърдението му, че неговият наследодател е бил собственик на имота на основание придобивна давност. Изрично е посочено, че ответникът Х. А. не е довел допуснатите му от съда свидетели. Т. е. при формиране на изводите си по съществото на спора въззивният съд не е разместил доказателствената тежест, за която е посочил, че е била правилно разпределена от първоинстанционния съд. Дали страните са доказали фактите, за които им е възложена тежестта на доказване, е въпрос по правилността на решението, за която нееднократно вече се посочи, че е извън проверката, извършвана от касационната инстанция в рамките на производството по чл. 288 ГПК.

Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, основано на твърдения, че при постановяване на въззивното решение е взел участие съдия, за който е било налице основанието за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, както и че въззивният съд неоснователно не е отложил делото, въпреки постъпилите молби за това.Наличието на основанията по чл. 22 ГПК за отвод на съдебния състав, не води до нищожност или недопустимост на постановения съдебен акт. С Тълкувателно решение № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС е отклонено предложението за постановяване на тълкувателно решение по въпроса "Налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК". В мотивите е посочено, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК може да представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Съдът има възможност за свободна преценка, основана на обстоятелствата по конкретното дело, дали съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от посочените от нея факти, е обективно обосновано и оправдано, съответно дали неотвеждането на съдията от разглеждане на делото представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на същото. Не води до недопустимост на решението и твърденият от касатора неоснователен отказ да се отложи делото, а се касае за оплакване за допуснато процесуално нарушение. В случая процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, както и във връзка с доводите за неоснователен отказ на въззивния съд да отложи делото, не са поставени.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. първо ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

При този изход на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 800 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,