Определение № 381 от 29.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4890/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №4258 от 31.03.2023г. на К. П. М. и А. Д. М., чрез адв. Т. П. срещу Решение №107/24.02.2023г., постановено по гр. дело №162/2022г. на ОС – Благоевград, с което е потвърдено решение №8670/04.01.2022г. на Районен съд -Гоце Делчев, постановено по [населено място] № 220, с което е признато по отношение на ответниците П. И. М., К. П. М. и А. Д. М., че ищците Е. Л. К., И. К. З. и Н. П. П. са изключителни съсобственици с равни квоти от по 1/3 /една трета/ идеална част от недвижим имот с №..., в землището на [населено място], с ЕКНМ ...., с площ на имота 4.161 дка, НИВА, V-та категория в местността „Т. МОСТ“, съставляващ поземлен имот с идентификатор №..... по КККР въз основа на възстановено право на собственост по реда на ЗСПЗЗ на основание Протокол №2192 от 02.08.1993г., Решение №21920 от 26.04.2001г., Протокол за въвод във владение на имоти в землището на [населено място] от 21.05.2001г. и Скица №К00116/24.09.2003г. - всичките на Поземлена комисия [населено място], който имот по Скица на поземлен имот 15-187200-24.02.2020 г. на С.-гр.Б. е с идентификатор №..., придобит по наследство по реда на чл.9 от Закона за наследството, като низходящи на Н. Ф. Ш., роден на 28.10.1895г. в [населено място], починал на 03.07.1984г. и на саморъчно завещание от майката на Н. П. П. -М. Н. М., починала на 25.09.2004г.; на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени констативен НА №7, том 1, рег. №130, дело 10, с който ответникът П. М. е признат за собственик на основание наследство и давностно владения на същия имот, и НА №9 от 15.01.2020г. за покупко-продажба на същия имот от Майсторови. Според жалбоподателите решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Изводите на съда са противоречиви и нелогични, поради което решението е и необосновано, предвид което считат, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 281, ал.3 ГПК. На следващо място излагат, че въззивният съд се е произнесъл по материално-правен и процесуално- правен въпрос, който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС в тълкувателни решения, и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото- основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според жалбоподателите, в обжалваното решение липсва задълбочен анализ на съществени материално-правни въпроси, които се отразяват на правилността на решението. Първият съществен въпрос е свързан с действителността на завещанието, с което вече покойната М. М. – съпруга на единия ответник, съответно майка на една от ищците, завещава своята ид. Част от процесния имот на ищцата Наталия П., досежно спазване на срока за обявяването му по чл. 27, ал. 1 ЗН шестнадесет години по-късно и доколко това обявяване има значение за установяване наличието или липсата на упражнено от страните владение върху същия имот. Друг съществен въпрос е свързан с извода за осъществявано от ответника М. владение, и изтеклата в негова полза придобивна давност, които е свързан с обсъждането и кредитирането на свидетелските показания. Твърдят, че изложените във въззивната жалба оплаквания не са били анализирани от въззивния съд, който е изложил мотиви несъответни на спора по делото, и касаещи други страни и предмет. Предвид липсата на изложени собствени мотиви, не е ясно по какъв начин въззивният съд е достигнал до извода, че първоинстанционният съд правилно е приел, че завещанието е породило свето действие именно по отношение на процесния имот. Считат за необоснован извода на съда по отношение преценката за валидността на обявяването на завещанието при условие, че завещанието на М. М., починала през 2004г. е било известно и оставено при сестра ѝ П. Ш., починала през 2013г., чиято дъщеря- Е. К., въпреки, че е намерила завещанието в личния архив на майка си, непосредствено след смъртта и през 2013г. е обявила същото едва през 2020г. В тази връзка считат за необосновани и неправилни изводите на въззивния съд, свързани с нормата на чл.27. от Закона за наследството, и как трябва да се разбира волята на законодателя, вложен в употребеният от него термин в чл.27. ал.1 от ЗН "веднага". И в тази връзка, до колко извършеното цели шестнадесет години по- късно, след узнаването на смъртта на завещателката М. М. обявяване на процесното завещание има все още правна сила по отношение предмета му, лицата до които то се отнася, и противопоставимо ли е същото на упражненото от ответника П. М. владение в същия срок, годно да го направи собственик на процесния имот. На следващо място се твърди, че въззивното решение е неправилно и необосновано предвид необсъждането в съвкупност на всички допуснати пред първата инстанция доказателства, от които се налага изводът, че ответникът П. М. в качеството си на съпруг на М. М. е упражнявал фактическа власт върху имота още от преди 2004г., тъй като тя е била болна, а дъщеря им – Наталия П. е живеела в чужбина. Твърди се на следващо място, че въззивният съд е постановил решението си при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, доколкото с въззивната жалба и по реда на чл.266. ал.2 от ГПК, поради явната невъзможност да бъдат събрани в първата съдебна инстанция по обективни причини, от тяхна страна били направени доказателствени искания, които не са били уважени от въззивния съд, без обаче да бъда изложени никакви мотиви. На следващо място се твърди, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателно решение №3/2012г. на ОСГК, според което на отмяна по реда на чл. 537, ал.2 ГПК подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, не и тези удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот. Първоинстанционният съд е отменил на основание чл.537, ал.2 ГПК конститутивен нотариален акт за покупко - продажба на недвижи имот №9 том I, per. №158, дело №12 от 15.01.2020г., с който ответниците Майсторови са придобили същия имот на основание сделка покупко-продажба, което решение е потвърдено с обжалваното въззивно решение, поради което се явява неправилно. Доколкото и двете инстанции са се произнесли с решенията по въпрос, който се възприема противоречиво от съдилищата, и по който липсва единна съдебна, но същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, жалбоподателите молят на основание чл.292 от ГПК да бъде предложено постановяване на тълкувателно решение по следните въпроси: 1. Как следва да бъде разбиран и какъв е максималният срок, вложен от законодателя в термина „веднага“ на чл. 27, ал.1 от Закона за наследството за обявяване на саморъчните завещания в случаите, когато едно лице, при когото завещанието е оставено за съхранение и за изпълнение, при когото завещателят почине, или е узнал за неговата смърт, следва да представи завещанието за обявяване от нотариуса по последното постоянно местоживеене на завещателя? 2. Следва ли правата по завещание да се считат погасени по давност след изтичане на този срок? В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите посочват, че въззивното решение следва да бъде допуснато до обжалване по реда на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, тъй като с него въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280 ал.1 т.З от ГПК/. Твърдят, че по конкретното дело е от значение точната воля на законодателя, вложена в термина „веднага“ на чл.27, ал.1 от Закона за наследството- както по отношение на неговата действителност и правопораждащата му сила, така и по въпроса настъпили ли са или не за адресата му целените с него правни последици, или същите са погасени поради изтичане на погасителния срок? Отговорът на тези въпроси е от съществено значение за точното решаване на конкретния спор. На следващо място се твърди, че въззивният съд е постановил решението си при съществено нарушение на съдопроизводствените правила доколкото от една страна не са обсъдени всестранно свидетелските показания, а от друга -въззивният съд не е се произнесъл по съдържащите се във въззивната жалба доказателствени искания. Твърди се също, че липсва произнасяне от въззивния съд по възражението на ответниците за недопустимо изменение от стана на ищците чрез несвоевременно въвеждане на ново твърдение за осъществявано давностно владение. Според касаторите решението е необосновано, поради липса на изложени ясни и точни мотиви във връзка с възраженията на въззивниците; при посочени от тях многобройни оплаквания за неправилност на първ. решение, въззивният съд е следвало по-пълно да мотивира акта си, като даде отговор на поставените във въззивната жалба въпроси. По всички изложени съображения, касаторите молят след като жалбата бъде допусната до касационно обжалване, решението да бъде отменено изцяло, като ответната страна бъде осъдена да заплати разноски за съдебното производство пред всички инстанции. Постъпило и допълнение към касационната жалба на К. П. М. и А. Д. М., в което се излага, че в развилото се пред РС - Гоце Делчев производство било направено от тяхна страна доказателствено искане за изискване от ТО-Г. Д. при Районна прокуратура - Б., и приобщаване към доказателствения материал ДП №448 по описа на РУ на МВР - Г. Д. за 2020г. във връзка с релевирано твърдение за пристрастност в показанията на свидетеля И. Ш., който има интерес от отмяна на оспорените нотариални актове на П. М., както и на А. и К. Майсторови, с цел закупуване от този свидетел на същия имот след приключване на делото в полза на ищците. Въпреки, че искането било уважено, ДП №448/2020 г. не било приобщено, тъй като наказателното производство все още не било приключило. По този начин според жалбоподателите по чисто обективни причини им била преградена възможността да се ползват от събраните по същото досъдебно производство доказателства, и били лишени от възможността да установят твърденията си за невярност, пристрастност и заинтересованост на свидетелските показания на свидетеля Ш., за което имали достоверна информация. Предвид което молят да се изиска от ТО - Г. Д. при РП - Б. ДП №448/2020г. по описа на РУ - МВР - Г. Д., образувано по жалба на ищцата по настоящото гражданско производство Наталия П. П. с вх.№176/19.02.2020г., в която същата се навеждат твърдения за упражнен срещу нея и ответника П. М. преди образуване на гражданското съдебно производство тормоз, и натиск от свидетеля И. Ш. с цел да изкупи от тях процесния имот. Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по жалбата П. Ил. М. излага становище за нейната основателност. Постъпила и касационна жалба от адв. Г. С.-пълномощник на П. И. М. срещу Решение №107 от 24.02.2023., в която се твърди, че същото е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като са налице основанията на закона за очевидна неправилност и явна необоснованост. Според жалбоподателя липсва произнасяне по въпроси, включени в предмета на делото, като са формирани неправилни и необосновани изводи до степен на „очевидна неправилност“ и „явна необоснованост“, което води до основателно съмнение проведено ли е въобще въззивно производство в съответствие с изискванията на материално правния и процесуалния закони. Касаторът счита, че са налице основанията за касационно обжалване по чл.281, т.З и чл.280, ал.1, т.1 и т.З и ал.2, предл.З от ГПК за допускане до касационно обжалване. Изложените основания са относими и към трите основни въпроса, касаещи основателността на установителния иск: 1. Оспорва извода на въззивния съд, че в закона липсва срок за обявяване на завещанието, като твърди, че той е очевидно неправилен, пряко нарушаващ материалния закон, и основни принципи на правната теория и задължителната съдебна практика. Считат, че ’’веднага след като узнае за смъртта на наследодателя” е ясно и точно определен от законодателя срок, който има съответно правно значение и неспазването му оказва влияние върху пораждането или погасяването на конкретни правни последици. Предвид което счита, че завещанието на М. М. до официализирането му на 28.02.2020г. не оказва и не може да окаже каквото и да е влияние върху упражняването на владението, започването и изтичането на придобивната давност, и върху придобиването на собствеността на това основание от П. М. на 14.01.2020г. и прехвърлянето и на К. М. на 15.01.2020г. Въпросът е може ли легализирането на завещанието с обявяването и вписването му, да заличи правно валидно право на собственост и разпореждане с него във време, когато завещанието не съществува в реалната правна действителност. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил и възраженията му за нищожност на завещанието на основание чл.42, ал.1, б.”б”от Закона за наследството, поради неспазване на дефинираната форма относно поредността на реквизитите на завещателното разпореждане в чл.25, ал.1 от същия закон. Твърди се, че в случая изписването на датата на съставяне 24.01.2004г. е с един ред след подписа на завещателя и не е съобразено с ”дефинираната/та/в чл.25, ал.1 от Закона за наследството поредност, която да не даде възможност датата да бъде добавяна в последствие, включително и от самия завещател.”, което води до недействителност на завещателното разпореждане. Според жалбоподателя, последиците от нищожността на завещателното разпореждане са, че Наталия П. не е станала наследник на М. М. и не е придобила по наследяване половината от претендираната 1/3 идеална част, и си е останала собственик на 1/6 ид. част от имота, а П. М. си е останал собственик по наследяване на другата половина или 1/6 идеална част от този имот. Налице е хипотеза на противоречие на решението с разпоредби на закона и със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал. 1, т.1 от ГПК. На следващо място се твърди, че въззивният съд е допуснал ”нарушение на материалния закон” и ”съществено нарушение на съдопроизводствените правила” съгласно чл. 281, т.3, предл.1 и 2 от ГПК, като е потвърдил квалификацията и правната валидност на ”допусната /от първоинстанциония съд/поправка на техническа грешка при изписване името на П. Н. Ш. вместо първоначално погрешно изписаното в обстоятелствената част на исковата молба-М. Н. М..”, като по този въпрос не са обсъдени и взети предвид възраженията на ответниците в съдебно заседание и във въззивната жалба, че се касае за твърдяни нови обстоятелства”, което е недопустимо съгласно чл.147, т.1 и чл.143, ал.2 от ГПК. Касаторът счита, че правото на въззивния съд съгласно чл.272 от ГПК да препраща към мотивите на първоинстанционния не го освобождава от задължението му съгласно принципа на чл.269 ГПК да се произнася по възраженията, с които тези мотиви се оспорват. Като не се е произнесъл по посочените във въззивната жалба възражения, въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, вкл. досежно избирателното кредитиране на част от свидетелските показания. Предвид материално правната и процесуална връзка на вторият иск по чл.537 ал.2 от ГПК, при отхвърляне на основния иск, той също трябва да бъде прекратен. Освен това, решението в частта, с която се отменя договора за покупка-продажба противоречи на ТР №3/2012г. по тълк. дело№3/2012г., което прогласява, че ”на отмяна по реда на чл.537, ал.2 от ГПК подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, но не и тези, удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот.” В изложението се сочи, че основанията за допустимост и основателност на касационната жалба са в съответствие с чл.281, т.З и чл.280, ал.1, т.1 и 3 от ГПК. Формираните изводи са неправилни, в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и то до степен, водеща до очевидна неправилност и явна необоснованост на решението, а също и такива със спорна и неизяснена в правната теория и съдебната практика законосъобразност. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по материално правни и процесуално правни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховен касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на ВКС -основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Излага се, че в противоречие със съдебната практика на ВКС, въззивният съд не е изложил собствени мотиви по основните въпроси на делото, позовавайки се на чл.272 от ГПК, като ги е заменил с общи нищо не значещи и нямащи връзка с документите по делото. Касаторът счита, че посочената разпоредба не освобождава съда да мотивира своето решение, най-малкото като посочи кои точно и защо възприема някои от мотивите на първоинстанционния съд. Съобразно практиката, обективирана в Решение №27 от 2.02.2015г. на ВКС по [населено място] №4265/2014г., преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. Касаторът счита, че съдът се е произнесъл по материално- правни и процесуално- правни въпроси от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основание за допускане до касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1, т.З от ГПК, и по-точно по въпроса как завещание, съставено преди години и липсващо в правния мир до обявяването му, изведнъж се появява и поражда права на собственост, към момента на смъртта на наследодателя и какво влияние може да окаже то върху продадена или трансформирана на законно основание собственост. Конкретно правно-валидно породено по давностно владение и прехвърлено по реда на закона право на собственост е отречено от внезапно появило се завещание, поражда нова собственост с обратна сила, с което се увреждат законно придобити права на граждани. Според жалбоподателя е налице необходимост от създаване на съдебна практика по този обуславящ въпрос, с които се урежда противопоставянето и конкуренцията между правата на собствениците придобити с оригинерни методи и тези по завещание и погасяват ли се правата по завещание след изтичане на определен срок след смъртта на наследодателя. Счита, че е необходимо да се създаде съдебна практика, която да тълкува разпоредбата на чл.27 от ЗН по отношение на срока ”веднага”. Чрез депозирания писмен отговор, Е. Л. К., И. К. Зиебенман и Наталия П. П. излагат становище за неоснователност на касационните жалби, като считат, че в тях се навеждат неотносими към предмета на доказване възражения и съдебна практика, поради което се моли жалбите да не бъдат допускани до касационно разглеждане. Развити са и подробни съображения по съществото на спора с оглед тяхната неоснователност. Оспорват се наведените твърдения за заинтересованост на разпитаните свидетели Ш. и Б.. Молят да бъдат оставени без уважения исканията на касаторите за изискване на прокурорската преписка, както и за предлагане за постановяване на тълкувателно решение по въпроса относно значението на срока „веднага“, посочен в чл. 27, ал.1 ЗН. В заключение се моли въззивното решение да не бъде допускано до касационно обжалване поради липсата на основания за това, като им бъдат присъдени съдебно- деловодни разноски. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК, поради което са процесуално допустими. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд, съобрази следните: Ищците Е. Л. К., И. К. Зиебенман и Наталия П. П. предявяват срещу П. И. М., К. П. М. и А. Д. М. положителен установителен иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици при равни квоти от по 1/3 /една трета/ идеална част от недвижим имот с № 169001, в землището на [населено място], с ЕКНМ 17395, общ. Г. Д. с площ на имота 4.161 дка, НИВА, V-та категория в местността „Т. МОСТ“, който съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №РД18-71/02.10.2009г. съставлява поземлен имот с идентификатор №..., [населено място], обл. Б., въз основа на възстановено право на собственост по реда на ЗСПЗЗ на основание Протокол №2192 от 02.08.1993г., Решение №21920 от 26.04.2001г., Протокол за въвод във владение на имоти в землището на [населено място] от 21.05.2001 г. и Скица № К00116/24.09.2003г. - всичките на Поземлена комисия [населено място], с идентификатор №... по по Скица на поземлен имот 15-187200-24.02.2020г. на С.-гр.Б. съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №РД-18-71/02.10.2009г., придобит по наследство по реда на чл.9 от Закона за наследството, като низходящи на Н. Ф. Ш., роден на 28.10.1895г. в [населено място], починал на 03.07.1984г. и на саморъчно завещание от майката на Н. П. П. -М. Н. М., починала на 25.09.2004г. Моли се при уважаване на така предявения иск, на основание чл.537 ал.2 от ГПК да бъдат отменени издадените в полза на ответниците нотариални актове за същия имот. При условията на евентуалност, на основание чл.33 ал.2 от ЗС, се прави искане за изкупуване на притежавана от ответника П. М. ид.част от процесния имот, при действително уговорените условия за продажба на имота, посочени в нотариалния акт за продажба на същия. Ищците излагат, че се легитимират като собственици на по 1/3 ид. Част процесния имот, тъй като са наследници по закон на Н. Ф. Ш., починал на 03.07.1984г., а ищцата П. -и въз основа на саморъчно завещание от майката ѝ М. Н. М., починала на 25.09.2004г. Твърдят, че ответникът П. И. М. се снабдил с Констативен нотариален акт №7, том I, per. №130, дело №10 от 14.01.2020г., с който бил признат за собственик по давностно владение на недвижим имот с №169001, в землището на [населено място], с ЕКНМ 17395, общ. Г. Д. с площ на имота 4.161 дка, НИВА, V-та 4 категория в местността „Т. МОСТ“, като на 15.01.2020г. продал същия имот на ответниците К. П. М. и А. Д. М., чрез договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 9, том I, рег. №158, дело №12 от 15.01.2020г. Ищците твърдят, че са владели и ползвали имота чрез М. М. /след допусната поправка - П. Н. Ш./, като грижите относно същия са били предоставени на И. Б.. Тъй като ответникът М. не е осъществявал владение върху имота, то той не се легитимира като собственик въз основа на давностно владение, поради което не могъл и валидно да прехвърли собствеността, то молят съдът да уважи така предявените от тях искове. Ответниците К. П. М. и А. Д. М. оспорват исковете. Оспорват правата на ищците, както и правото на собственост по отношение на ищцата П., основаващо се на саморъчно завещание. Считат, че правото на собственост на ответника П. И. М. е констатирано в К., поради което е могъл валидно да им го прехвърли чрез договора за покупко-продажба. Намират за неоснователно оспорването на упражняваното от него владение по начина и в срока, годно да го направи собственик. Ответникът П. М. оспорва иска. Твърди, че още преди смъртта на съпругата му М. М., починала на 25.09.2004г. били уведомени от нейни роднини, че им е възстановена нива в м-ст Т. дол с площ 4.161 дка по наследство от баща ѝ – Н. Ш.. Били получени и няколко пъти суми, представляващи рента от обработката на същата земя. Излага, че с напредването на болестта на съпругата му, сестра ѝ и другата наследници решили да ѝ предоставят тази нива за да използва сумите от обработката или от продажбата ѝ за лечението си. След смъртта на М., ответникът се обадил на дъщеря им – ответницата Наталия П., но тя му отговорила, че нивата не ѝ трябва и той да прави с нея каквото иска. От тогава ответникът М. започнал да стопанисва земята със съзнанието, че е единствен собственик, като 4-5 пъти в годината ходел да я почиства от растителност, като се интересувал дали някой иска да я купи. Твърди, че през този период никой не е оспорвал владението и собствеността му. От своя страна оспорва претендираното право на собственост от ищците, като твърди, че правата, произтичащи въз основа на саморъчното завещание са погасени по давност. От фактическа страна въззивният съд е приел следното: Ищците Е. Л. К., И. К. Зиебенман и Наталия П. П. са наследници по закон като низходящи на Н. Ф. Ш., починал на 03.07.1984 година- ищцата Е. К. по право на заместване от майка си П. Ш., ищцата И. Зиебенман по право на заместване от баща си К. Ш., а ищцата Наталия П. /дъщеря/ и ответникът П. М./съпруг/ по право на заместване на М. Н. М., починала на 25.09.2004г. С Решение №21920 от 26.04.2001 г. на ПК Г. Д., въз основа на влезлия в сила план за земеразделяне и протокол № 2192 от 02.08.1993г., на наследниците на Н. Ф. Ш. е било възстановено правото на собственост върху имот с № 169001, в землището на [населено място], с ЕКНМ 17395, общ. Г. Д. с площ на имота 4.161 дка, НИВА, V-та категория в местността „Т. МОСТ“, който имот е с идентификатор №..., съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №РД18-71/02.10.2009 г. на Изп.директор на АГКК. С нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно владение № 7, том I, рег. №130, дело №10 от 14.01.2020г. ответникът П. И. М. е признат за собственик на процесния поземлен имот. С договор за покупко-продажба от 15.01.2020г., обективиран в нотариален акт №9, том I, рег. №158, дело №12 от 15.01.2020г., ответникът П. М. продава същия имот на ответника К. П. М., който към този момент се намира в граждански брак с ответницата А. Д. М.. Със саморъчно завещание от 24.01.2004г., М. Н. М. е завещала на дъщеря си Наталия М. притежаваните от нея 1/2 ид.част от жилище в [населено място], както и 1/2 ид.част от движимите вещи; завещала на дъщеря си и притежаваната от нея ид.част от възстановените им земи от наследодателя Н. Ш.. Като изпълнител на завещанието е посочила сестра си П. Ш.. Същото е обявено с Протокол от 28.02.2020г. Според заключението на назначената по делото съдебно-графическа експертиза, ръкописният текст и подписът на „Завещател“ в Саморъчно завещание на М. Н. М. от дата 24.01.2004 г. са изписани от М. Н. М.. Безспорно е по делото, че имената Наталия П. М. и Наталия П. П. са имена на едно и също лице, При така описаната фактическа обстановка, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че заявеното оспорване е неоснователно. Саморъчното завещание съдържа всички задължителни реквизити, предвидени в разпоредбите на Закона за наследството – чл. 25, ал. 1, поради което следва да се приеме за действително. Обявяването на саморъчното завещание по реда на чл. 27 ЗН, както и вписването на препис от обявеното саморъчно завещание не са условие да се породи вещно-правното действие. Прието е, че волята на завещателката, изразена в Саморъчно завещание на М. Н. М. от 24.01.2004 г., е да завещае на дъщеря си Н. П. М. /по мъж П., ЕГН [ЕГН] нейната част от недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ възстановени земеделски земи по Закона за земите от наследодателя Н. Ф. Ш. и не е заявявано оспорване или възражение относно идентичността на този имот. Въззивният съд е изложил съображения, че първоинстанционният съд не е извършил твърдяните процесуални нарушения допускайки поправка на техническа грешка при изписване на името на П. Н. Ш. вместо първоначално погрешно записаното в обстоятелствената част на исковата молба— М. Н. М., тъй като поправката е поискана и допусната на основание чл.143, ал.2 от ГПК без да се изменя основанието на иска и без да нарушава чл.147, т.1 от ГПК. По изложените съображения е направил извод, че „ето защо установителния иск за собственост и срещу [община] се явява неоснователен и правилно РС Б. го е отхвърлил“. В следващата част, въззивният съд е посочил, че фактическата обстановка по делото е изяснена от първостепенния съд обективно, като наведените в тази връзка доводи с въззивните жалби са неоснователни, и доколкото е приел, че правните изводи на районния съд относно основателността на предявените искове са правилни и са базирани на установените по делото факти, съгласно чл. 272 от ГПК е препратил и към мотивите на първостепенния съд. Въззивният съд е достигнал до крайни правни изводи, които са идентични с тези на първостепенния, поради което на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, постановеното от него решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. За да се произнесе относно предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият съдебен състав намира следното: Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В изложението на касационните основания в двете жалби се сочат множество процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор. В тази насока се твърди, че съдът е процедирал в противоречие с практиката на ВКС - касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В мотивите на обжалваното решение липсва обсъждане всички, събрани по делото доказателства във връзка с твърдението, че ответникът М. е придобил имота по давност. Въпреки възраженията, съдържащи се във въззивните жалби досежно достоверността и липсата на внимателен анализ на събраните в първата инстанция гласни доказателства, въззивният съд не е изложил абсолютно никакви свои съображения в тази връзка, а е посочил само, че правните изводи на районния съд относно основателността на предявените искове са правилни и са базирани на установените по делото факти. В същото време е посочено, че „установителния иск за собственост и срещу [община] се явява неоснователен и правилно РС Б. го е отхвърлил“, което е в пълно противоречие с приетото от самия съд в предходния абзац, че установителният иск е основателен, и като се има предвид, че [община] изобщо не е страна в производството. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че са налице основания за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса, формулиран в изложението на П. М. относно изпълнението на задължението на въззивния съд да обсъди възраженията на жалбоподателите и да изложи мотиви по правните доводи на страните, от които черпят своите права, както и по събраните доказателства във връзка с техните твърдения в контекста на соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №27 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о/, в което ВКС приема, че преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, като в тази насока е и трайната и постоянна съдебна практика, отразена и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 331/19.05.2010 г. на IV гр. отд., по гр. д. № 257/2009 г., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV гр. отд., решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV гр. отд. и др. Следва да се съобрази също, че основно доказателство за установяване на придобивна давност, според практиката на ВКС, са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, изхождайки от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката, каквато преценка изобщо лисва в мотивите на въззивното решение. На следващо място въззивният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд е правилно в частта, в която на осн. чл. 537, ал.2 ГПК, са приложени последиците от уважаването на исковата претенция. Предвид тези съображения е потвърдено първ. решение, с което е отменен нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 9, том I, рег. №158, дело №12 от 15.01.2020г. В тази връзка следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, т.1 ГПК за извършване на преценка дали даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с Тълкувателно решение № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. Останалите формулирани въпроси не могат самостоятелно да обусловят допускането на касационно обжалване на въззивното решение и следва да бъдат обсъдени при разглеждането на спора по същество. С оглед горното следва да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. На касатора П. И. М. следва да се укаже да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 50 лева. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,