Определение № 907 от 09.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3346/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 09.05.2019г. по гр.д.№439/2018г. на АС Велико Търново, с което е уважен частично иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ ЗЗД. Жалбоподателят –П. А. А., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която са отхвърлени предявените искове е даден отговор на правни въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.Моли да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на П. А. сумата 3 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, наказателното производство по което е приключило с оправдателна присъда, като е отхвърлил иска за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 3 000 лева до пълния предявен размер от 75 000 лева, както и иска за заплащане на сумата 75 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление. Установено е по делото от приложеното наказателно производство, че с Постановление от 21.08.2011 г. Русенска Окръжна прокуратура срещу ищеца – жалбоподател в настоящето производство, е образувано ДП № 1064/ 2011 г. по описа на ОП – [населено място] за престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, пр. 4, във връзка с ал. 1, пр. 3 и 4, вр. чл. 20, ал 2 от НК за това, че през периода 20/ 21.08.2011 г. в Р България, Перу и Испания, без надлежно разрешително, придобил от неустановено лице и държал високорисково наркотично вещество – 5 кг. кокаин на стойност 500 000 лева, като наркотичното вещество е в особено големи размери и деянието е извършено от лице, което действа по поръчение и в изпълнение на решение на организирана престъпна група. След установяването и задържането на ищеца на територията на Германия, на 12.03.2013 г. същият е бил екстрадиран в България като с Постановление, предявено му на 13.03.2013 г., му е било повдигнато обвинение. Констатирано е, че с влязла в сила на 28.09.2015 г. Присъда № 30/ 09.07.2014 г., постановена по н.о.х.д. № 100/ 2014 г. по описа на Русенския Окръжен съд, подсъдимият е бил признат за невинен в това, че през периода от 09.08.2011 г. до 21.08.2011 г., в гр. Р., България, в Перу и Испания, в съучастие, като извършител, подбуден и подпомогнат от друго лице, без надлежно разрешително, придобил от неустановено лице в Перу високорисково наркотично вещество – 5 171,9 гр. кокаин с активен действащ компонент 82,1% на стойност 1 448 132 лева и го държал оттам до Испания с цел разпространение, като наркотичното вещество е в особено големи размери. При тези данни съдът е приел, че са налице предпоставките на чл.2 ЗОДОВ по отношение искът на ищеца за неимуществени вреди, произтичащи от незаконно наказателно преследване. При определяне размера на същото съдът е взел предвд факта, че ищецът не е бил осъждан, както и че е изпитнвал притеснения и тревожност поради воденото срещу него наказателно преследване, но интензитетът на търпените неимуществени вреди не е висок. С оглед на това въззивният съд е приел, че обезщетението по справедливост за тези неимуществени вреди следва да се определи в размер на 3 000 лева и е отхвърлил иска за разликата до пълния размер от 75 000 лева. Съдът е счел за неоснователен иска за заплащане на обезщетение в размер на 75000лева за претърпени имуществени вреди, произтичащи от това че е загубил работата си в Германия поради воденето срещу него наказателно преследване. Съдът е приел, че не е доказано по делото ищецът да е работел по трудов договор постоянно, а докато траело наказателното производство ищецът работел на обекти, викан от малкото останали му приятели. По тези съображения въззивният съд е приел, че липсват доказателства за причинени на ищеца имуществени вреди, т.е. липсва един от елементите от ФС на отговорността, поради което е отхвърлил предявеният иск за обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят,чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички възражения на страната и за това длъжна ли е страната, която води свидетели за доказване на твърдения изложени в исковата молба, да сочи и други доказателства в подкрепа на същите твърдения.Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно. Настоящият съдебен състав приема, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същото е постановено в съотвествие с практиката на ВКС по отношение дължимостта на обезщетение за вреди по чл.2 ал.1, т.3 ЗОДОВ. В същата се приема, че на обезщетяване подлежат вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането, а размера на неимуществените такива се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията, като се отчита предмета на наказателното производство, тежестта на повдигнатото обвинение, общата му продължителност, с какъв интензитет са били действията по разследването с участието на подсъдимия, вкл. и взетите мерки на процесуална принуда. При постановяване на обжалваното решение е съобразено и даденото тълкуване по приложението на чл.52 ЗЗД, вр.чл.4 ЗОДОВ в ТР№3/3004г. ОСГК на ВКС- т.11 и т.13, където се приема, че съгласно чл.4 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, като обезщетението се определя глобално, с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В съответствие с практиката на ВКС съдът е дал отговор и на въпроса за задължението на съда да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства по делото. В трайната съдебна практника на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 год., по гр.д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о., от 24.03.2010 год., по гр.д.№ 47/2009 год., от 12.10.2010 год., по гр. д. № 1246/2009 год. на IV-то г.о. и от 08.11.2011 год., по т. д.№ 823/2010 год. на II т.о. и др., касационната инстанция е подържала, че въззивният съд, като съд по същество на спора, следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване и поради „очевидна неправилност” на въззивното решение. При селекцията на касационните жалби, извършвайки преценка на уредената в чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставка за достъп до касационен контрол, ВКС трябва да тълкува и попълва с конкретно съдържание абстрактното правно понятие „очевидна неправилност“ в съответствие с предоставените му от законодателя правомощия с оглед на конкретно дело. В случая решението е постановено при точно приложение на процесуалния и материален закон, приложими в конкретната хипотеза, а също така и при съблюдаване на установената трайна практика на ВКС по приложението на чл.2 ЗОДОВ ЗЗД, поради което не е очевидно неправилно, тъй като е осигурено съчетанието между обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор / в този смисъл КД№10/2018г./. Предвид изложените съображения, съдът