Определение № 2160 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2559/2023 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна касационна жалба от „Евробилд БГ“ЕООД [населено място], чрез процесуалния представител адвокат И. против въззивно определение № 901 от 29.03.2023г. по в.ч.т.д. № 450/2023г. на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено определение № 7355 от 22.12.2022г. по гр.д. № 8132/2022г. на РС Бургас за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото. Жалбоподателят счита обжалвания акт за неправилен, поради което иска да бъде отменен. Срещу подадената частна касационна жалба не е подаден отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, следното: Частният жалбоподател е предявил срещу Г. С. Р. и М. К. Р. няколко обективно съединени искове за прогласяване за нищожност на обратно писмо от 15.02.2019г., с което Н. Р. като управтел на „Евробилд БГ“ЕООД е декларирал, че при закупуване на недвижими имот – 1/2 ид.ч.от имот с идентификатор ..., е действал като подставено лице на Г. С. Р. и М. К. Р., като те са заплатили изцяло цената на имота и са действителните му собственици. Не се спори,че между страните е водено производство по гр.д.№5449/2021г.на РС Бургас, с правно основание чл.26 ЗЗД за нищожност на договор, в което същото обратно писмо е било представено. Така предявената искова молба е върната, а производството прекратено с определение № 7355 от 22.12.2022г. на РС Бургас поради недопустимост на исканото установяване на недействителност на документ в отделно производство след като страната е пропуснала установяването му във воденото между страните висящо производство, съгласно ТР №5 от 14.11.2012г. по т.д.№ 5/2012г.на ОСГТК на ВКС. Посочено е и че обратното писмо не е договор, а диспозитивен документ, съдържащ волеизявление на страна относно елементите на фактическия състав на прикрития договор, като го доказва. Само по себе си обратното писмо няма стойност, освен ако не се представи при спор между страните относно действителност на сключения помежду им договор. Оспорването на обратното писмо следва да се извърши във висящия процес относно установяване действителността на договора, във връзка с който то е съставено. Това определение е потвърдено с въззивно определение № 901 от 29.03.2023г. по в.ч.т.д. № 450/2023г. на Окръжен съд Бургас с идентични мотиви относно недопустимостта на самостоятелното оспорване на обратното писмо. Посочено е и че доколкото обратното писмо е документ, неговата истинност може да бъде оспорена по реда на чл.124, ал.4 ГПК, но подобен иск не е предявен. Доколкото в обратното писмо липсват обективирани едностранни правни сделки, чиято действителност и правни последици да е възможно да са предмет на установителен иск по чл.124, ал.1, вр.чл.26 и 44 ЗЗД, предявените обективно съединени искове се явяват недопустими. Частният жалбоподател обжалва така постановеният въззивен акт, като се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и на чл.280, ал.2 ГПК /изискуеми съгласно препращащата норма на чл.274, ал.3 ГПК/ по следните поставени въпроси: 1. Има ли правен интерес собственика на недвижим имот да предяви установителен иск за нищожност на правна сделка – обратно писмо, въз основа на което ответниците и продавачи на недвижимия имот оспорват действителността на покупко-продажбата като привидна, тогава когато възззивния съд, разглеждащ делото относно недействителността на покупко-продажбата е отказал да се произнесе по направените от собственика на недвижимия имот писмени възражения за нищожност на обратното писмо?, 2. Процесуално допустим ли е предявения от собственика установителен иск за нищожност на правна сделка – обратно писмо, въз основа на което ответниците и продавачи на недвижимия имот оспорват действителността на покупко-продажбата като привидна, тогава когато не е предявен инцидентен установителен иск, а възззивния съд, разглеждащ делото относно недействителността на покупко-продажбата е отказал да се произнесе по направените от собственика на недвижимия имот писмени възражения за нищожност на обратното писмо?, 3. Допустимо ли е в прозиводство по чл.274, ал.1, т.2 ГПК, по обжалване на определение по чл.130 ГПК, въззивният съд да се произнася по основателността на предявените искове и по представените доказателства?, 4. Участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по настоящето дело, основание ли е за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК и вероятно недопустимо ли е определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, постановено от състав при наличие на обстоятелства по чл.22, ал.1, т.6 ГПК? Позовава се на противоречие с ТР № 4/2014г. и ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, както и на посочените съдебни актове, които обаче не са постановени по идентични на настоящите въпроси. Настоящият съдебен състав намира, че по никой от поставените въпроси не може да се допусне касационно обжалване, доколкото нито един от тях не е от значение за изхода на спора, не е свързан с решаващите мотиви на съда, поради което не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, а отделно не са налице и посочените специални основания за допустимост. Първите два въпроса по начина по който са зададени изискват проверка за правилността на обжалвания акт и за начина на възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, каквато касационната инстанция в производството по допустимост не може да извръшва. Освен това въпросите съдържат условие /че обратното писмо е сделка/, каквото не е прието за установено от въззивния съд. Вярно е обратното, доколкото един от решаващите мотиви за прекратяване на производството на съда е именно обстоятелството, че обратното писмо не е сделка, чиято действителност и правни последици да е възможно да са предмет на установителен иск по чл.124, ал.1, вр.чл.26 и 44 ЗЗД, поставеният в обратния смисъл въпрос няма връзка с мотивите на съда. Съгласно посоченото в т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, за да е от значение за изхода по конкретното дело, поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В случая това не е така, а и в първите два поставени въпроса се навеждат несъотносими за настоящето производство обстоятелства, свързани с поведение на различен възззивен съд, разглеждащ друго дело относно недействителност на сделка за покупко-продажба. Третият поставен от жалбоподателя въпрос също не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, защото е ирелевантен за спора, доколкото въззивният съд не се е произнасял по основателността на предявените искове и по представените доказателства и това е така именно защото е приел образуваното пред него производство за недопустимо. Доколкото съдебният състав не се е произнасял по доказателствата, ирелеванто се явява и обстоятелството на което се акцентира в четвъртия поставен от жалбоподателя въпрос - дали член на съдебния състав е участвал в предходно дело, по което е взето становище по същите. Затова последният поставен въпрос, касаещ основанието за отвод по чл.22, ал.1 т.6 ГПК също не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. Постановеният въззивен акт не е и очевидно неправилен, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, защото посоченото специално основание за недопустимост изисква неправилността да е установима пряко и единствено от съдържанието на акта, без да се налага анализ на осъществените от съда действия поради допуснат съществен порок, или от мотивите да е видима необоснованост на направен извод, който да е в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, а в случая това не е така. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение