Определение № 352 от 05.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2509/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Л. Р. Г. и П. К. Б., граждани на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, чрез назначените им особени представители, срещу определение № 324 от 08. 10.2025 г. по в. ч. т. д. № 411/2025 г. на Пловдивски апелативен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 84 от 19.06.2025 г., постановено по т. д. № 48/2022 г. на Окръжен съд – Смолян, с което е оставено без уважение възражението на частните жалбоподатели за липса на международна компетентност на Окръжен съд – Смолян да разгледа предявените срещу тях искове и е прието, че този съд е компетентен да се произнесе по исковете. В частната касационна жалба се поддържат оплаквания, че въззивното определение е недопустимо, евентуално – неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговото обезсилване или отмяна. Частните жалбоподатели поддържат, че към настоящия момент между Република България и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия не съществува двустранен договор за правна помощ, определящ компетентния съд при спорове по договори, сключени с потребители. Считат, че въззивният съд правилно е стигнал до този извод, но независимо от това неправилно се е позовал на разпоредбата на чл. 95, ал. 2 от КМЧП, съгласно която договорът, сключен с потребител, се урежда от избрано от страните право, което в случая е правото на Република България. Излагат становище, че този извод на съда не намира опора в закона и съдебната практика, като считат, че приложение в случая следва да намери разпоредбата на чл. 25, пар. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, съгласно която страните могат да договарят, че съд или съдилища на държавата членка са компетентни да решават всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат, във връзка с правоотношение, и тази компетентност е изключителна, освен ако страните са уговорили друго. От посочената разпоредба според частните жалбоподатели следва извод, че в предвидената в нея форма страните трябва да са обективирали недвусмислено волята си да предоставят на съдилищата на държава членка компетентността да се произнася по спорове във връзка с определени правоотношения между тях, като твърдят, че такава обективирана воля в договора между страните по настоящото правоотношение няма. В тази връзка считат, че клаузата на чл. 30 от процесния договор, че споровете по него се уреждат съгласно българското законодателство, няма характер на споразумение за избор на съд по смисъла на чл. 25, пар. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012, а обективира единствено волята на страните към възникнало правоотношение да се прилага българското материално право. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се прави на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. За всички неуредени случаи в процесния договор ли важат разпоредбите на българското законодателство? и 2. При липса на надлежно споразумение между страните за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или ще възникнат във връзка с договора за кредит, важат ли разпоредбите на българското право? За обосноваване на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се твърди, че на посочените въпроси е дадено разрешение в противоречие с разрешенията на следната цитирана практика на ВКС – определение № 349 от 29.07.2022 г. по ч. т. д. № 449/2022 г., II т. о., определение № 446 от 31.10.2018 г. по ч. т. д. № 2222/2018 г., I т. о. и определение № 18 от 16 01.2020 г. по ч. т. д. № 2502/2019 г., II т. о. Останалите наведени допълнителни селективни основания са бланкетно заявени. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК против частната касационна жалба е постъпил писмен отговор от „Банка ДСК“ АД, чрез процесуалния ѝ пълномощник, съдържащ становище за неоснователност на искането за достъп до касационен контрол, евентуално – за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба изхожда от легитимирани лица, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт на апелативен съд (чл. 28, ал. 3, вр. ал. 2 КМЧП) и е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди обжалваното първоинстанционно определение, съставът на въззивния съд е взел предвид, че пред Окръжен съд – Смолян е образувано т. д. № 48/2022 г. по предявени осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ във вр. с чл. чл. 79, ал. 1 ЗЗД от „Банка ДСК“ АД срещу ответниците Л. Р. Г. и П. К. Б., британски граждани, живеещи на адреси в Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, като с предявените искове са претендирани суми, дължими от ответниците на банката по сключен договор за кредит от 23.02.2007 г. за покупка на недвижим имот – апартамент в груб строеж във ваканционен апартаментен комплекс в землището на [населено място], общ. Чепеларе. За безспорно въззивният съд е приел, че: кредитополучателите – ответници по предявените искове, са потребители, доколкото са налице предвидените в § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, както и в чл. 95, ал. 1 КМЧП предпоставки, т. к. кредитът е отпуснат на кредитополучателите за придобиване на имот за задоволяване на тяхна нужда, а не за упражняване на търговска дейност; ответниците са граждани на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и имат местоживеене там; ищецът „Банка ДСК“ АД е юридическо лице, регистрирано в Република България, поради което се касае за частноправен спор с международен елемент по смисъла на чл. 1, ал. 2 КМЧП. При тези данни съставът на въззивния съд е констатирал, че исковете са предявени пред Окръжен съд – Смолян на 12.08.2022 г., към който момент Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела не намира приложение към спора с оглед преустановеното членство на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия в ЕС, където е местоживеенето на ответниците, и изтичане на преходния период на 31.12.2020 г. Брюкселската конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, подписана на 27.09.1968 г., също е счетена за неприложима. За да формира такъв извод съдът е посочил, че след преустановяване членството на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия в ЕС и след изтичане на преходния период, удължен до 31.12.2020 г., Брюкселската конвенция и Протокола за нейното тълкуване от Съда, подписан на 03.06.1971 г. в Л., са престанали да се прилагат по отношение на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, по аргумент от споразумението за напускане на Съюза. Считано от 01.01.2021 г. законодателството на Съюза не се прилага по отношение на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия като последица от прекратяване на членството на страната в ЕС, като относно Брюкселската конвенция и Протокола за нейното тълкуване от Съда е налице и изрична нотификация от 01.02.2021 г. от правителството на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия до Генералния секретар на Съвета на ЕС относно становището на напусналата Съюза държава членка за неприложимостта на тази Конвенция към нея. Допълнително решаващият съдебен състав е съобразил, че действието на Конвенцията следва да се счита за прекратено по отношение на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и по аргумент от чл. 62 от Виенската конвенция за правото на договорите, ратифицирана от Република България през 1987 г., а от Обединеното кралство през 1971 г. По отношение на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия е налице коренна промяна в обстоятелствата по смисъла на цитираната разпоредба. Присъединяването на Обединеното кралство към Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела и към Протокола за нейното тълкуване от Съда на Европейските общности, осъществено с подписването на Конвенция от 09.10.1978 г. /78/884/ЕИО/, е в качеството ѝ на член на Общността. С напускането на Съюза съществуването на обстоятелството, което е било условие за съгласието на страната да се обвърже с присъединяване към Конвенцията, е отпаднало. На следващо място въззивната инстанция е посочила, че към настоящия момент между Република България и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия не съществува двустранен договор за правна помощ, определящ компетентния съд при договори с потребител. В чл. 31 от процесния договор за кредит е предвидено споровете по договора да се разрешават от Арбитражния съд към Българската търговско – промишлена палата, като мястото на арбитража е [населено място], а езикът – български, но доколкото клаузата за арбитраж противоречи на забраната по чл. 19, ал. 1 ГПК, същата не може да намери приложение в отношенията между страните. При липса на споразумение между страните, както и на уредба в международен договор, друг международен акт в сила за Република България или друг закон, уреждащи частноправните отношения, предмет на предявените по настоящото дело искове, съгласно чл. 3, ал. 1 КМЧП, въззивният съд е приел, че приложение следва да намери уредбата на КМЧП, чиито разпоредби относно международната компетентност сочат, че компетентен да разгледа спора е българският съд. Съставът на апелативния съд е изложил съображения, че в чл. 30 на процесния договор е предвидено, че той се урежда съгласно българското законодателство. Съгласно чл. 95, ал. 2 КМЧП договорът, сключен с потребител, се урежда от избраното от страните право, което в случая е правото на България. Освен че избраното от страните приложимо право е българското, то е и правото, с което договорът е в най-тясна връзка по смисъла на чл. 2, ал. 1 КМЧП – договорът е сключен в Република България, кредитът е предоставен на ответниците от юридическо лице – банка, регистрирано в Република България, за закупуване на жилищен имот в България, а издължаването на задълженията по договора за кредит също е в България. Въз основа на тези обстоятелства приложимо към спора е българското право като право на държавата, с която договорът има най-тясна връзка по см. на чл. 94, ал. 1 КМЧП. Според въззивния съд липсва и основание за приложение на правото на държавата, в която потребителите имат обичайното си местопребиваване, доколкото по делото няма данни, сочещи на наличието на някоя от изброените хипотези в разпоредбите на чл. 95, ал. 3, вр. ал. 2, изр. второ КМЧП. По изложените съображения въззивният съд е приел, че приложимо в случая е българското право, а чл. 4, ал. 1, т. 2 КМЧП постановява международна компетентност на българския съд, когато ищецът е български гражданин или е юридическо лице, регистрирано в Република България, като специалните разпоредби, касаещи потребителските договори, не дават основание за друг извод относно международната компетентност. В чл. 16, ал. 1 КМЧП е посочено, че българските съдилища са компетентни по искове на потребител освен в случаите по чл. 4 и когато той има обичайно местопребиваване в Република България и са налице условията по чл. 95, ал. 2 КМЧП. Въззивната инстанция е приела, че тази специална компетентност по дела за права на потребители не изключва международната компетентност на българския съд и не дерогира приложението на чл. 4, ал. 1, т. 2 КМЧП. На последно място съставът на въззивния съд се е мотивирал с това, че международната компетентност на българския съд се обосновава и от мястото на изпълнение на задълженията по договора за кредит - в Република България, а съгласно чл. 15 КМЧП българските съдилища са компетентни по искове от договорни отношения, освен в случаите по чл. 4 КМЧП, и когато мястото на изпълнение на задължението е в Република България или ответникът има основно място на дейност в Република България. Настоящият съдебен състав намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване, по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които според чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Задължението за формулиране на правен въпрос, съответстващ на тези критерии, тежи върху частния жалбоподател, а едновременно с това в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове наличието и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая нито един от формулираните въпроси не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в т. 1 от цитираното тълкувателно решение, съгласно което правният въпрос следва да е конкретен, да е включен в предмета на делото и да е разрешен от въззивния съд по начин, че да обуслови изхода на спора. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са хипотетично и неясно зададени и не кореспондират с изводите на въззивния съд, обусловили обжалвания краен резултат по делото. Отделно от това, доколкото въпросите касаят „процесния договор“, те са и изцяло относими към правилността на въззивния акт, като изразяват несъгласието на частните жалбоподатели с мотивите на въззивния съд по същество, без да съответстват на общото законово основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Неудовлетворяването на общата предпоставка за достъп до касационен контрол съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото обжалване, без да е необходимо касационният съд да извършва проверка за наличието на заявените допълнителни селективни предпоставки. Независимо от горното следва да се посочи, че единственото обосновано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие на обжалваното определение с практиката на ВКС) също не е налице, тъй като: определението по ч. т. д. № 2502/2019 г. на II т. о. няма връзка със зададените въпроси и с предмета на настоящото дело; определението по ч. т. д. № 2222/2018 г. на I т. о., с което не се допуска касационно обжалване, не съставлява релевантна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; а определението по ч. т. д. № 449/2022 г. на II т. о. касае приложението на Регламент (ЕС) № 1215/2012 в момент, към който Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия все още е било обвързано от същия. От друга страна се установява, че обжалваното определение е постановено в съответствие с относимата практика на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, изразена в определение № 308 от 28.02.2023 г. по ч. гр. д. № 4055/2022 г. на ІV г. о. Не на последно място с оглед оплакванията в частната касационна жалба следва да се отбележи, че отсъства и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, доколкото няма вероятност определението на Пловдивския апелативен съд да страда от пороците, посочени в чл. 270, ал. 3 ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение