Определение № 60289 от 30.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 614/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Р. Б. като пълномощник на Н. А. П., срещу въззивно решение № 903609 от 17.08.2020 г. по в.гр.д. № 16/2020 г. на Окръжен съд-Благоевград. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните правни въпроси: 1. Когато поради допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд не са събрани относими доказателства, следва ли същите да бъдат допуснати от въззивната инстанция. 2. Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства. 3. Допустимо ли е по реда на чл. 214, ал.1 ГПК освен да се измени размера на предявения иск, да се променят и границите на претендираната площ. 4. Допустимо ли е да се предявяват чужди права за имот, който е общинска собственост, и съдът да уважи негаторен иск за премахване на вещи, която се намира в имот, който не е собственост на ищеца. 5. За да уважи иск с правно основание чл. 109 ЗС следва ли да бъде установено на кого от ответниците е собственост движимата вещ, и в чие владение или държане е тя, или е допустимо искът да бъде уважен против всички ответници. По тези въпроси жалбоподателят поддържа да са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация А. Е. З. и Я. И. З. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 3795 от 04.11.2019 г. по гр.д. № 735/2018 г. на Районен съд-гр.Г. Д.. С него по иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на Н. А. П., Н. Н. П. и Д. Н. П., че А. Е. З. и Я. И. З. са собственици на основание договор за покупко- продажба на УПИ ....., пл.№ ..... в кв. ..... по плана на [населено място], общ. С., с площ 900 кв.м, и ответниците са осъдени да предадат на А. и Я. З. владението върху ползваните без основание 68 кв.м. от този имот, разположени в западната част на УПИ откъм [улица].т. 358, по протежение на цялата граница, и заключени между уличната регулационна линия на западната прилежаща на парцела улица и съществуващата на място ограда, която част е отразена с лилав цвят на скица-извадка от действащия план, приложена към заключението на вещото лице. Потвърдено е първоинстанционното решение и в частта, с която е уважен предявеният от А. и Я. З. иск с правно основание чл. 109 ЗС, като ответниците Н. А. П., Н. Н. П. и Д. Н. П. са осъдени да премахнат изпълнен от тях незаконен преместваем обект-„постройка- плевня”, а съгласно заключението на вещото лице-„паянтова барака на дървен скелет и дъсчена обшивка, покрита с ламарина”, с размери 3.10/5.35 м., част от която с размери 2.00/3.10 м. и площ 6.20 кв.м попада в собствения на ищците имот; да премахнат складираните дърва, които попадат частично в имота на ищците и частично в [улица]- о.т.358, както и да преместят товарен автомобил с рег. [рег.номер на МПС], паркиран частично върху [улица].т. 358 и частично върху собствения на ищците УПИ V- ...... След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че ищците А. З. и Я. З., които са съпрузи, са придобили правото на собственост върху УПИ V- ..... в кв. ..... по плана на [населено място], на основание договор за покупко-продажба. Приел е, че от западната част на собствения им имот откъм улицата ответниците са поставили паянтова барака, складирали са дърва и са паркирали камион, които частично попадат в улицата с о.т. 355-358 и частично в имота на ответниците, като по този начин ответниците ползват без основание 68 кв.м от имота на ищците, тъй като не притежават вещно или облигационно право да държат тези вещи в чуждия имот. При формиране на този извод възивният съд се е позовал на заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, която при извършен оглед е установила наличието на тези вещи върху частта от УПИ ....., заключена между уличната регулационна линия от запад и съществуваща на място ограда от колове и оградна мрежа. Съдът е обсъдил оплакването на ответниците за това, че в нарушение на разпоредбата на чл. 200, ал.3 ГПК първоинстанционният съд е отказал допускане на повторна съдебно-техническа експертиза, тъй като при изготвяне на приетата по делото не били използвани необходимите геодезични уреди за определяне на точките на границите на имотите и площта на претендираната от ищците площ, а на изготвената от вещото лице скица не били нанесени граничните точки на имотите и спорната площ, което прави невъзможно въз основа на тази скица впоследствие да бъде извършено принудително изпълнение. В отговор на това оплакване въззивният съд е посочил, че заключението на съдебно-техническата експертиза не е било оспорено в заседанието, в което е било изслушано вещото лице, а освен това въпросът с какъв уред е извършено измерването, не се отразява на верността на заключението, тъй като по делото е установено, че описаните по-горе вещи частично попадат в имота на ищците. Въззивният съд е обсъдил и оплакването на ответниците за това, че пред първата инстанция ищците са предприели недопустимо изменение на исковете, тъй като едновременно са увеличили размера на претендираната от тях площ и са изменили нейните граници. Намерил е същото за неоснователно, като е посочил, че в случая не е налице изменение на основанието и размера на претенциите, тъй като ищците не са се позовали на други юридически факти, различни от посочените в исковата молба. Първият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, е във връзка с отказа на въззивния съд да назначи повторна съдебно-техническа експертиза, която с необходимите геодезични уреди да определи координатните точки на имотите и площта на претендираната от ищците част. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС-ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК и посочените от жалбоподателя решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК относно приложението на чл. 266, ал.3 ГПК. Според тази практика разпоредбата на чл. 266, ал.1 ГПК забранява във въззивната инстанция да се събират нови доказателства, които страните са могли да посочат своевременно при разглеждане на делото от първоинстанционния съд. В хипотезата на чл. 266, ал.3 ГПК е предвидено изключение от това правило в случаите, когато доказателствата не са били допуснати и събрани от първата инстанция поради процесуални нарушения. Неявяването на страната в съдебното заседание, в което е изслушано заключението на вещото лице, за което е била редовно призована, и пропускът й да оспори своевременно констатациите на експерта и да поиска назначаване на повторна или допълнителна експертиза, не може да се квалифицира като процесуално нарушение на съда, обуславящо приложението на чл. 266, ал.3 ГПК. Неоснователно е и искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства. Значението му изхода на делото се обосновава с твърдение, че въззивният съд не е изяснил въпроса дали жалбоподателят е собственик на автомобила и на складираните дърва, за които е установено, че частично попадат в имота на ищците. Въпросът за собствеността на тези вещи е ирелевантен за уважаване или отхвърляне на негаторния иск. Това е така, тъй като пасивно легитимиран ответник по иска по чл. 109 ЗС е лицето, което е извършило неоснователното действие или поддържа създаденото в резултат на това действие фактическо състояние. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е обосновал извод, че ответниците държат посочените вещи в имот, собственост на ищците, без да притежават вещно или облигационно право за това, което е достатъчно за уважаване на предявения негаторен иск. Поради поставеният от жалбоподателя въпрос няма самостоятелно значение за изхода на делото и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. По същите съображения не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса дали за уважаване на иск с правно основание чл. 109 ЗС следва да бъде установено на кого от ответниците е собственост движимата вещ, и в чие владение или държане е тя, или е допустимо искът да бъде уважен против всички ответници. Не обосновава необходимост от допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и въпросът допустимо ли е по реда на чл. 214, ал.1 ГПК освен да се измени размера на предявения иск, да се променят и границите на претендираната площ, тъй като този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В съдебната практика и в правната теория е изяснено, че изменението на иска по смисъла на чл. 214 ГПК се изразява във въвеждането на ново основание или на нов петитум, различни от заявените с исковата молба. Ищецът въвежда ново основание, когато се позовава на други правопораждащи факти, с които обосновава възникването и съществуването на претендираното от него материално право. В случая такива нови факти не са релевирани. Местоположението на спорната площ, за която ищците са навели твърдение, че е част от собствения им УПИ и се владее без основание от ответниците, е индивидуализирана в исковата молба като „дворно място, находящо се в западната част на собствения ни УПИ откъм [улица]”. Уточнението, че тази част е разположена между регулационната граница на имота с [улица] и съществуващата на място ограда вътре в имота на ищците, не представлява изменение на основанието на иска. С него само се конкретизират границите на реалната част с площ от около 68 кв.м, предмет на предявите искове, без да се променя нейното местоположение в границите на имота на ищците. Въпросът допустимо ли е да се предявяват чужди права за имот, който е общинска собственост, и съдът да уважи негаторен иск за премахване на вещи, която се намира в имот, който не е собственост на ищеца, е некоректно формулиран. По делото е установено, че преместваемата постройка-барака, товарният автомобил и дървата са разположени по такъв начин, че заемат част от улицата, но в по- голямата си част попадат в имота на ищците. С предявения негаторен иск ищците защитават от така създаденото фактическо състояние не правото на собственост на общината /за бараката е издадена административна заповед за премахването й, която не е изпълнена/, а своето право на собственост. С решението си съдът е осъдил ответниците да премахнат тези вещи от имота на ищците. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответниците по касация А. Е. З. и Я. И. З. разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1 720 лв., доказани с представения с отговор на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 17.12.2020 г., и заявеното своевременно в отговора искане за присъждането им. Водим от гореизложеното съдът..