Определение № 33 от 27.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 134/2021 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. С определение №.384/08.10.20 по ч.г.д.№.2483/20 на ВКС, състав на ІІІ ГО, частна касационна жалба вх.№.4155/14.01.20 на Д. Ф. Ж. Б. против определение №.29360/12.12.18 по ч.г.д.№.11982/19 на СГС е оставена без разглеждане. Постъпила е частна жалба от Д. В. Ф. Ж. Б. чрез пълномощника му адв. В. Г., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Ответната страна Ф. Х. не взема становище. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл.274 ал.4 ГПК не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. В разглежданата хипотеза производството е образувано по иск с правно основание чл.49 СК за прекратяване на брак, от който страните имат 2 деца - едното непълнолетно. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.3 т.2 ГПК решенията по брачни искове не подлежат на касационно обжалване с изключение на въпросите по чл.59 ал.2 от Семейния кодекс в случаите, в които към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършило пълнолетие дете. Предвид тази уредба в частта извън приложното поле на чл.59 ал.2 СК въззивното решение по предявения брачен иск за развод не би подлежало на касационно обжалване – поради което и определението за прекратяване на производството в тази част, съгласно чл.274 ал.4 ГПК, не подлежи на касационен контрол. В частта относно въпросите по чл.59 СК българският съд не би бил компетентен да се произнесе дори при наличие на някоя от предпоставките по чл.3 от Регламент (ЕО) 2201/03 – доколкото непълнолетното дете на страните не е имало обичайно местопребиваване на територията на РБ към момента на предявяване на иска /в този смисъл решение на СЕС от 16.01.18 по преюдициално запитване С-604/17, отправено от ВКС/. От друга страна доводите, че разпоредбата на чл.274 ал.4 ГПК се дерогира от тази на чл.28 ЗМЧП, са неоснователни. Съгласно трайно установената съдебна практика нормата на чл.28 ЗМЧП, предвиждаща въззивно и касационно обжалване на определенията относно международната компетентност на българския съд, не изключва приложението на общите процесуални норми на чл.274 ал.4 вр. с чл.280 ал.3 ГПК относно процесуалната допустимост на касационното производство. Приложното поле на КМЧП е особено, то е уредено в чл.3 ал.1 и съгласно същия разпоредбите на този кодекс не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Република България или в друг закон /в този смисъл опр.№.108/7.03.18 по ч.г.д.№.409/18, III ГО, опр.№.113/8.03.18 по ч.г.д.№. 842/18, IV ГО, опр.№.118/12.03.18 по ч.г.д.№.838/18, IV ГО, опр.№.224/ 28.05.2018 г. на ВКС по ч.г.д.№.1540/18, III ГО, и др./. С оглед на изложеното частната касационна жалба е била недопустима, правилно е била оставена без разглеждане и атакуваният съдебен акт, като законосъобразен, следва да се потвърди. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,