Определение № 60458 от 07.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 130/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Г. И. Ч., чрез адв.Р. В. срещу решение № 294/13.12.2019 г. по в.гр.дело № 210/2019 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 42/14.03.2019 г. по гр.дело № 87/2018 г. на Габровския окръжен съд. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск се уважи изцяло. В изложението се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Според жалбоподателя неправилно въззивният съд е приел, че извършените действия от ЧСИ, описани в исковата молба не са противоправни. Сочи, че формираните правни изводи от въззивния съд за липса на основание за ангажиране отговорността на съдебния изпълнител за заплащане на обезщетение за нанесени неимуществени вреди са очевидно неправилни. Формулиран е и въпросът: допустимо ли е призоваване на длъжник по изпълнително дело на адрес, за който липсват данни да е постоянен и/или настоящ на лицето, както и да е посочен по делото, но има данни, че е собствен или съсобствен на лицето. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба ЧСИ И. И. Х., чрез адв.С. Ц. в писмен отговор е изразил становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд и за неоснователност на касационната жалба по същество. Третото лице помагач на страната на ответника ЧСИ И. Х. „ДЗИ –Общо застраховане” ЕАД не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.74,ал.1 ЗЧСИ. Искът е предявен като частичен за сумата 25002 лв. от общ размер на 26000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. От фактическа страна е прието за установено, че изп.дело /№/е образувано на 20.01.2012 г. при ЧСИ И. Х., с взискател [община] и длъжник Г. А. Ч., въз основа на изпълнителен лист /№//16.12.2011 г., издаден в полза на взискателя за сумата от 150 лв. – разноски по адм.дело № 342/2011 г. на Административен съд Русе. Прието е, че като изпълнителни способи са посочени от взискателя налагане запор върху банковите сметки на длъжника, опис на движими вещи или налагане възбрана на имот в [населено място], [улица]. Посочено е, че съдебният изпълнител е установил постоянния и настоящ адрес на длъжника, като е направил опити за връчване на покани за доброволно изпълнение на известните му адреси през 2012 г. С постановление без дата е присъединена държавата като взискател на основание чл. 458 ГПК за сумите 1804,30 лв. главница и 2463,91 лв. – неолихвяема сума. Прието е, че размерът на вземането на първоначалния взискател е установен след констатирано прихващане с протокол от 25.10.2012 г., като в него е отбелязано, че след извършеното прихващане остатъкът от вземането на взискателя от длъжника е в размер на 79 лв. – неолихвяема сума по изпълнителния лист. Във връзка със справка, изготвена от СВ София на 28.07.2015 г., е изпратено запорно съобщение до „Диасвет” ЕООД за налагане запор върху вземанията на длъжника по договор за наем на земеделска земя от 24.06.2013 г. Прието е, че е събирана информация за имущество на длъжника, като на 04.09.2015 г. е отправено искане до АВ за вписване на възбрана върху имот на длъжника – 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор /№/ в [населено място], [улица]... Съдът е приел, че на същата дата – 04.09.2015 г. е изготвено уведомление до съсобственика М. А. Ч., залепено на входната врата, за получаване на съобщение. В уведомлението е посочено, че никой не отваря на адреса при посещенията. Посочено е, че е приложено съобщение до съсобственик, получено от М. Ч. на 04.09.2015 г., с което съдебният изпълнител го уведомява за наложената възбрана и го кани в 7 дневен срок да заяви съгласието си по чл. 500 ГПК, като е посочено, че се насрочва опис и оценка на 25.09.2015 г. Приел е, че на 09.09.2015 г. е приложено уведомление от М. Ч., с което заявява, че не желае да се изнася целия недвижим имот на публична продан, а на 24.09.2015 г. е постъпила молба и от С. Ч., с което уведомява, че е ползвател на жилището, както и че то е единствено на сина й М. Ч.. Съдът е посочил, че към исковата молба е приложено и уведомление до Г. Ч., изготвено на 12.10.2015 г., залепено на адрес [населено място], [улица], .. за връчване на книжа по няколко изпълнителни дела, между които и изп.дело /№//2012 г. Прието е, че по делото няма данни да са извършвани действия спрямо възбранения имот като опис, оценка или насрочване на публична продан. Въззивният съд е приел, че изп.дело /№/ е образувано на 07.07.2016 г. по молба на взискател ОД на МВР Р. против длъжника Г. А. Ч., въз основа на изпълнителен лист /№//05.11.2015 г. за сумата от 2840 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за водено пред Окръжен съд Плевен гражданско дело. Прието е, че съдебният изпълнител е направил справка в НБД Население за постоянния и настоящ адрес на длъжника и е установил постоянен адрес [населено място], [улица], регистриран от 14.11.2012 г. и настоящ адрес [населено място], [улица], .., регистриран от 02.07.2009 г. Прието е още, че на основание чл. 453 ГПК е присъединен взискател ТД на НАП за сумата 1445 лв. – олихвяема сума и 2597,44 лв. – неолихвяема сума. На 02.08.2016 г. е направено искане за вписване на възбрана върху недвижими имоти на длъжника Г. Ч., както следва: самостоятелен обект в сграда с идентификатор /№/ – жилище, апартамент с площ от 120 кв.м. и административен адрес [населено място], [улица], .. и 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор /№/ – жилище, апартамент с площ 74,89 кв.м. и административен адрес [населено място], [улица], .... Поканата за доброволно изпълнение е връчена чрез залепване на уведомление от 01.09.2016 г., на постоянния адрес на длъжника, като в него е отбелязано, че уведомлението е залепено на входната врата и пуснато в пощенската кутия. Отбелязано е още, че къщата на този адрес е в много лошо състояние, почти разрушена и в момента там никой не живее. До скоро там са живели наематели. Лицето Ч. от много години работи и живее в [населено място] по сведение на съседите. Съдът е приел, че на същата дата – 01.09.2016 г. е връчено и уведомление до М. А. Ч., на адрес [населено място], [улица], .., в което е описано, че е наложена възбрана върху недвижим имот, който адресатът притежава в съсобственост с длъжника Г. А. Ч.. Посочено е, че е насочено принудително изпълнение на 26.09.2016 г. Приел е, че по делото няма данни да са извършвани други действия спрямо имота като опис, оценка или насрочване на публична продан. Прието е, че към исковата молба е приложен нотариален акт /№/, дело /№/ /93 г. на нотариус при Р., от който е установено, че недвижимият имот в [населено място], [улица], .. е прехвърлен от родителите на ищеца на него и на М. Ч., при равни права срещу задължение за издръжка и гледане, като прехвърлителите си запазват пожизнено право на ползване върху имота. Прието е също, че според показанията на свидетелите К. и М. при срещата си с Ч. /според св. К. на 26.09.2016 г., а според св. М. септември 2015 или 2016 г./ негова позната дошла и заявила, че в тях е идвал ЧСИ и искал да прави опис на жилището. Свидетелите заедно с него отишли в жилището на [улица], където бил залепен документа на входната врата. Ч. се ядосал, разтревожил се, започнали да му треперят ръцете. Посочено е, че според св.М. ищецът получил главозамайване, треперене на ръцете, побеляване на косата, зъбите му започнали да се клатят от стрес, диабет. Посочено е още, че свидетелите разказват, че преди призовките Ч. имал авторитет – хората го уважавали, питали го по разни въпроси. От правна страна съдът е приел, че е предявен иск по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, като са изложени обстоятелства, че в резултат на противоправните действия на ответника, ищецът претърпял вреди, изразяващи се в негативни изменения в душевен план - предизвикан стрес, унижение и уронване на престижа му пред обществото. Прието е също, че релевантните противоправни действия, които са в предмета на спора, са очертани в исковата молба и уточненията към нея, включително и в първо съдебно заседание и се изразяват в това, че е насочено принудително изпълнение към недвижим имот, който е съсобствен и върху който има учредено право на ползване, че този имот според ищеца не подлежи на секвестиране по тези причини, както и в посочените уведомления от 04.09.2015 г. и от 12.10.2015 г. по изп.д. /№//2012 и от 01.09.2016 г. по изп.д. /№//2016 г. са разгласени позорни обстоятелства, че е длъжник, което накърнява доброто му име. Съдът е приел, че периодът, в който са извършени противоправните действия е ограничен в исковата молба – от 04.09.2015 г. до 12.09.2016 г. Според съда изложените след първо съдебно заседание нови факти – незаконосъобразно залепване на уведомления на неговите имоти в периода от 04.09.2015 г. до 08.01.2019 г., пред Областна дирекция „Земеделие” Р., Общинска служба Ветово, до всички банки, както и отказ да му бъдат предоставени копия по посочени молби правилно са квалифицирани от първостепенния съд като искане за изменение на иска по чл. 214 ГПК, представляващо по същество изменение на основанието чрез прибавяне на нови юридически факти, което искане е направено след първото по делото заседание и поради това се явява недопустимо като несвоевременно упражнено. С оглед на това са преценени като неоснователни оплакванията във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения за това, че направените пояснения с молба от 15.01.2019 г. не са разгледани от съда. Прието е, че за да се ангажира отговорността на частния съдебен изпълнител по реда на чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ следва да се установи наличието на извършени неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причинена при изпълнение на дейността на ЧСИ, както и причинна връзка между противоправното поведение и увреждането. Посочено е, че в производството по делото следва да се прецени процесуалната законосъобразност на действията или бездействията на съдебния изпълнител, предмет на разглеждане в спора. Според съда принудителното изпълнение е процесуално законосъобразно, когато изпълняемото вземане е удостоверено с изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на принудително изпълнение, и са спазени другите изисквания на процесуалния закон в хода на осъществяваните принудителни действия. Приел е, че оспорването на изпълнителен лист /№//05.11.2015 г., направено с писмена молба вх. № 172/16.01.2019 г., не представлява оспорване на документа като автентичност и съдържание, доколкото в съдебно заседание ищецът е уточнил, че го оспорва, тъй като сега научава за издаването му и пред съда ОД на МВР не е било представлявано от юрисконсулт, за последното от които съществува друг процесуален ред за оспорване. Прието е, че останалите оспорени документи в молбата – удостоверение за висящи изпълнителни дела, удостоверение от Служба по вписванията, фактура за разноски са неотносими към спора и по отношение на тях съдът не е длъжен да открива производство и проверка по реда на чл. 194 ГПК. Съдът се е произнесъл по доводите за неправомерни действия от ЧСИ, изразяващи се в неправилно оформените уведомления, с които се е достигнало до разгласяване на обстоятелството, че ищецът е длъжник и така е уронен престижа му пред обществото. Прието е, че и двете сочени изпълнителни дела - /№//2016 г. и /№//2012 г. са образувани по издадени срещу ищеца изпълнителни листове, в които той е вписан като длъжник на съответните взискатели – ОД на МВР Р. и [община]. Преценено е за ирелевантно доколко ищецът има качеството на кредитор спрямо тези лица, тъй като според съда другите правоотношения между страните не подлежат на преценка от съдебния изпълнител при образуването на производството. Прието е, че след установяване на постоянния и настоящ адрес на Ч. по изп.дело /№//2016 г. ЧСИ е изпратил покана за доброволно изпълнение, като на постоянния му адрес – [населено място], [улица], .., е залепил уведомление. Прието е още, че същото е надлежно оформено, като в него е посочено, че е залепено на входната врата и е пуснат екземпляр в пощенската кутия на Г. Ч.. Позовал се е на чл. 47, ал. 1 ГПК, в редакцията му към 2016 г., преди изменението с ДВ бр. 86/2017 г., според който, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея. Изведен е извод, че връчителят има задължение да залепи уведомлението на подходящо и видимо място, за да бъде възприето от адресата, както и да пусне екземпляр в пощенската кутия, като целта на законодателя е връчването да бъде извършено по начин, по който максимално да се гарантира достигането на книжата до лицето. Поради това съдът е приел, че залепването на уведомление на входната врата на жилището, вписано като постоянен адрес, не може да бъде възприето като нарушение на процесуалните правила по връчването. Не е възприет като нарушение и довода, наведен във въззивната жалба от назначения процесуален представител, че длъжникът не е търсен в разстояние на един месец на установените адреси, след което да се разпореди залепване на уведомление по реда на чл. 47 ГПК, тъй като към момента на извършване на връчването такова законодателно изискване не е имало. Въззивният съд е приел, че според законовата уредба ако страната не може да бъде намерена на адреса и не се намери лице, което да получи съобщението се пристъпва към залепване на уведомление и длъжностното лице по връчване на призовките в случая е отбелязало, че къщата е в много лошо състояние, почти разрушена, че в момента никой не живее в нея, а по сведения на съседи Ч. от много години живее и работи в [населено място]. Приел е, че предпоставките за залепване на уведомление на този адрес, сочен като постоянен, са били налице и в съответствие с изискванията на закона. Посочено е, че по същите съображения няма нарушения и при връчването на книжа чрез залепване на уведомление на 12.10.2015 г. по изп.д. /№//2012 г. на постоянния адрес на Г. Ч.. Относно залепването на уведомление за връчване на книжа на другия съсобственик – М. Ч. – на 04.09.2015 г. /с оглед на това, че на сочената дата по никое от изпълнителните дела не са връчвани книжа на Г. Ч. / по изп.д. /№//2012 г. на адрес [населено място], [улица], .. е прието, че е залепено уведомление, тъй като е отбелязано, че никой не отваря на вратата при посещенията, което оформяне според съда е в съответствие с чл. 47, ал. 1 ГПК, действащ към оня момент. По отношение на уведомление до М. Ч., залепено на 01.09.2016 г. по изп.д. /№//2016 г., в което е вписано, че е наложена възбрана върху недвижим имот, притежаван в съсобственост с длъжника Г. Ч. съдът е приел, че не е допуснато нарушение на правилата за призоваване, тъй като е изписано естеството на съобщението, за което няма забрана в закона и което с оглед охраняването на правата на това трето за изпълнението лице призовкаря е счел за подходящо. Относно наведеното като неправомерно действие за предприемане на принудително изпълнение спрямо имот, съсобствен с други лица и с учредено право на ползване съдът е приел, че законът допуска насочването и реализирането на принудително изпълнение към съсобствен имот, за което има специални правила, предвидени в чл. 500 ГПК. Прието е, че съдебният изпълнител в случая е уведомил съсобственика за започналото изпълнение, като му е дал възможност да заеме своето становище и по двете дела, което е и сторено от М. Ч.. Приел е за безспорно обстоятелството, че върху имота, за който са вписани възбрани има учредено вещно право на ползване в полза на родителите на ищеца. Съдът е приел, че вещното право на ползване е ограничено вещно право, което може да съществува отделно от правото на собственост, като се ползва с правна защита и задължава всички трети лица, включително и носителя на правото на собственост да се съобразяват с него. Прието е, че поради това, при последващо прехвърляне на имота правата на ползвателя се запазват и приобретателят е длъжен да ги търпи и да не създава пречки за тяхното упражняване, докато не бъдат прекратени по някой от предвидените в ЗС способи. Изведен е извод, че няма пречка да бъде насочено принудително изпълнение върху имот с учредено право на ползване, което следва и от текста на чл. 496, ал. 2 ГПК. При тези съображения съдът е приел, че сочените като противоправни действия на ответника – частен съдебен изпълнител, отговарят на изискванията на процесуалния закон относно начина на призоваване и относно изпълнителния способ, поради което същите не могат да бъдат възприети като неправомерни, и, че това обуславя неоснователност на предявения иск само на това основание. Посочил е, че при тези изводи е безпредметно да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав – негативните субективни усещания у ищеца вследствие водените изпълнителни производства и причинна връзка между тях и поведението на ЧСИ. Прието е, че не следва да се обсъждат и противоправни действия,извършени от ответника и наведени след доклада на съда, тъй като са извън предмета на спора. С оглед на тези съображения въззивният съд е формирал извод, че предявеният иск за заплащане на обезщетение е недоказан, което обуславя отхвърлянето му като такъв. До същият извод е достигнал и първоинстанционния съд, поради което решението на последния е потвърдено. По правните въпроси: В изложението на жалбоподателя са изложени доводи за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност. Това основание съдът преценява, че не е установено по делото. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение на Великотърновския апелативен съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса: допустимо ли е призоваване на длъжник по изпълнително дело на адрес, за който липсват данни да е постоянен и/или настоящ на лицето, както и да е посочен по делото, но има данни, че е собствен или съсобствен на лицето. Жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не цитира, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставеният въпрос, касаещ приложението на чл. 43 ЗЧСИ и чл.38 ГПК не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона,за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 и ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд по поставените въпроси в изложението на жалбоподателят Г. Ч.. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение