Определение № 1253 от 30.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2237/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на третите лица помагачи С. Й. Д. и К. Й. Й. - наследници на С. Д. Й., чрез процесуален представител адвокат А. Б. срещу решение № 46 от 10.03.2025 г. по в. гр. дело № 420/2024 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 1285/13.12.2023 г. по гр.дело № 701/2021 г. на Бургаския окръжен съд и К. Й. Й. и С. Й. Д. са осъдени да заплатят на Д. Я. Д. и С. Я. Н. съдебно деловодни разноски в размер по 500 лв. за всяка от тях. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът Гаранционен фонд е осъден да заплати следните суми: на всяка от ищците Д. Я. Д. и С. Я. Н. по 70 000 лв., представляващи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на смъртта на баща им Я. Б., починал при пътнотранспортно произшествие на 24.06.2017 г., ведно със законната лихва върху присъдените главници, считано от 26.09.2019 г. до нейното изплащане; на Д. Я. Д. сумата 4 900 лв - направени от нея съдебно-деловодни разноски; на С. Я. Н. сумата 2 000 лв. - направени от нея съдебно-деловодни разноски; по сметка на Бургаски окръжен съд сумата 2 800 лв. - държавна такса върху размера на уважената искова претенция на ищцата С. Я. Н., както и сумата 5 лв. - държавна такса за издаването на изпълнителен лист. Касаторите правят оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като тяхната майка С. Д. Й., участник в извършване на деликта, е починала преди началото на производството и за ответника не съществува възможност да ангажира отговорността на нейните наследници на лично основание спрямо тях поради липсата на материално правоприемство между посочените трети лица помагачи и техния наследодател. Релевират евентуални доводи за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат становище, че съдът неправилно не се е произнесъл по възражението на третите лица помагачи, че с влязла в сила присъда има осъден друг участник в ПТП - подсъдимият В. Е. А.. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1.1. Съществува ли за ответника правна възможност за ангажиране отговорността на привлечените по делото трети лица - помагачи на ответника, които са наследници на делинквента, /предвид обвързващата сила на мотивите/, предвид законоустановената лична отговорност на причинителя на вредите при непозволено увреждане, с оглед изискването за наличие на субективен елемент - вина и изчерпателно посочените в чл. 47- чл. 50 ЗЗД хипотези, в които третите лица биха могли да отговарят за чужди вредоносни действия? 1.2. Обстоятелството, че сочените физически лица са наследници по закон на причинителя на вредата, основание ли е за завеждане на производство срещу тях или би било основание за конституирането им само във вече започнало производство срещу него по реда на чл. 227 ГПК - при условията на процесуално правоприемство? 1.3. При липса на валидно възникнало задължение за обезвреда за прекия причинител, тъй като същият като евентуален носител на това задължение е престанал да съществува като правен субект още към момента на настъпване на ПТП и съответно поради липсата на материално правоприемство, липсва ли и основание за ангажиране отговорността на наследниците по закон в бъдещ регресен или какъвто и да е друг иск? 1.4. Последното води ли до извод за липса на правен интерес от привличането? Касаторите поддържат, че въпросите са разрешени в противоречие на определение № 1815/13.10.2011 г. по ч. гр. дело № 2922/2011 г. на Апелативен съд - София, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 2.. Длъжен ли е съдът да се произнесе по въведеното от привлечените като трети лица - помагачи на ответника по делото възражение, че деликтът е извършен от няколко делинквенти, независимо, че отговорността между делинквентите не се разпределя в това производство, предвид обвързващата сила на мотивите по отношение на тези лица и значението им за регресна отговорност? По посочения въпрос касаторите се позовават на предпоставките на чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на нормативно уреждане и на задължителна съдебна практика. Ответниците /ищци в първоинстанционното производство/ Д. Я. Д. чрез процесуален представител адвокат П. С. Солинков и С. Я. Н. чрез процесуален представител адвокат Д. Г. Н. оспорват касационната жалба и правят възражение за липса на твърдените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По първия въпрос цитираната практика на ВКС е неприложима и законодателното решение е ясно - привличането на касаторите в процеса като трети лица - помагачи следва от обстоятелството, че отговорността по чл. 45 ЗЗД е имуществена, поради което и задължението на наследодателя им да обезщети вредите е включено в наследствената маса - чл. 1, чл. 5 и чл. 60 ЗН. Въпросът за разпределяне отговорността между делинквентите, предвид обвързващата сила на мотивите на присъдата, не обуславя допускане на решението за касационно разглеждане на основание чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е налице непълнота, чието разрешаване ще допринесе за развитие на правото, въпросът е уреден нормативно в ГПК и съдът се е съобразил със законовите разпоредби относно обвързващата сила на мотивите на присъдата. Въззивният съд е извършил собствен анализ на фактите и на всички събрани по делото доказателства, разгледал е всички възражения на страните, съобразил е мотивите на наказателния съд, като е изложил и собствени мотиви. Ответникът Гаранционен фонд /ответник в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт Й. Ш. оспорва касационната жалба и поддържа, че касаторите не са формулирали нито един въпрос, който да се нуждае от тълкувание и да служи за развитие на правото, а оплакванията са насочени единствено към пререшаване на конкретния спор. Третото лице помагач застрахователно дружество „Булстрад - Виена Иншурънс Груп“ АД не изразява становище по касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното: За да направи извод за неоснователност на довода на третите лица – помагачи С. Й. Д. и К. Й. Й., че вследствие на наследяването не са правоприемници на задължението за поправяне на вредите от непозволено увреждане, тъй като деликтната отговорност е лична и е погасена със смъртта на техния наследодател, въззивният съд се е аргументирал с имуществения характер на отговорността по чл. 45 ЗЗД и с включване на задължението на наследодателя да обезщети вредите, възникнало от деня на увреждането, в наследствената маса - чл. 1, чл. 5 и чл. 60 ЗН. Съдебният състав е констатирал, че с влязла в сила присъда № 1 от 10.05.2022 г. по ВНОХД № 222/2021 г. на Апелативен съд – Бургас подсъдимият В. Е. А. е признат за виновен в това, че на 24.06.2017 г. в [населено място], на ГП 1-6, в района на км. 488, при управление на МПС - лек автомобил марка „Рено Меган Сценик“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение, визирани в чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице, а именно на С. Д. Й., И. Г. Вайсалова, Я. Н. Б., А. И. А. и И. С. И., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б“, предл. 1 във връзка с ал. 1, б. „в“ във връзка с чл. 342, ал. 1 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от две години, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено за изпитателен срок от четири години, считано от влизане в сила на присъдата. Установил е, че с присъдата подсъдимият е оправдан по обвинението за нарушаване правилата на движение по пътищата по чл. 42, ал. 2, т. 3 ЗДвП, чл. 42, ал. 1, т. 2 ЗДвП и чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Посочил е, че гражданският съд, разглеждащ последиците от непозволеното увреждане, е обвързан единствено от въпросите, разрешени с присъдата, така както са изчерпателно посочени в чл. 300 ГПК, като наличието на принос на други лица за причиняване на увреждането не е между тях. Въз основа на заключението на съдебната автотехническа експертиза въззивната инстанция е установила механизма на процесното ПТП и е направил извод, че наследодателят на третите лица – помагачи С. Й. Д. и К. Й. Й. – С. Й., също е допуснала нарушение на правилата за движение по пътищата, което е в пряка причинна връзка с настъпване на ПТП, при което са загинали тя и посочените по-горе пътници. Констатирала е, че С. Й. при управление на лек автомобил марка „Фиат“, модел „Пунто“ с рег. [рег.номер на МПС], при излизането си от[жк]погрешно е навлязла в лентата за насрещно движение /старото платно/, откъдето е навлязла по платно ПП 1-6, който се явява път с две платна с по две ленти за движение за всяка посока. Водачът на л. а. „Фиат“, модел „Пунто“ се е движил в лявата лента /лентата за изпреварване/ по посоката на движение от [населено място] -[жк], а в същото време водачът на лек автомобил марка „Рено“, модел „Сценик“ с рег. [рег.номер на МПС] В. Е. А. е приближил л. а. марка „Опел“, модел „Корса“ с рег. [рег.номер на МПС] с водач Я. Д. Сакарски и е предприел маневра изпреварване, като е навлязъл в лявата лента за движение. В момента, в който се е изравнил с л. а. марка „Опел“, модел „Корса“, водачът на лекия автомобил марка „Рено“, модел „Сценик“ В. Е. А. е забелязал пред себе си, в своята лентата за изпреварване автомобил, който се е приближавал бързо и се е движел срещу него в неразрешената посока за движение. Водачът А. е решил да се прибере в дясна лента след л. а. марка „Опел“, модел „Корса“, с който се е изравнил, но в това време водачът на изпреварвания автомобил също е намалил скоростта, за да даде възможност на изпреварващия го автомобил да се прибере пред него и да избегне сблъсъка с насрещно приближаващия л. а. марка „Фиат“, модел „Пунто“, но след като и двамата водачи са намалили скоростта си, водачът на л. а. марка „Рено“, модел „Сценик“ не е успял да се прибере и се е блъснал с предната си лява част в насрещно движещия се и приближилия го л. а. марка „Фиат“, модел „Пунто“. Вследствие на удара и възникналите сили от това л. а. марка „Фиат“, модел „Пунто“ се е завъртял по таван, а л. а. марка „Рено“, модел „Сценик“ се е завъртял на около 270 градуса, където л. а. марка „Опел“, модел „Корса“ го е ударил с предната си част около средата и е дозавъртял л. а. марка „Рено“, модел „Сценик“, като се е преустановил в дясната лента за движение, откъдето по-късно е бил преместен. Въззивният съд е приел, че ако управляваният от С. Й. л. а. „Фиат“, модел „Пунто“ не е навлязъл в насрещната лента за движение, процесното ПТП не би настъпило. Позовал се е на разпоредбата на чл. 53 ЗЗД, съгласно която след като увреждането е причинено от повече лица, те отговорят солидарно, поради което е заключил, че увредените лица имат право да претендират обезщетението и да насочат иска си срещу всеки от тях. В конкретния случай единият от независимите съпричинители на увреждането - С. Й., е управлявал автомобила без задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, поради което исковете са предявени срещу Гаранционния фонд. За да определи обезщетението за претърпените от ищцrтe неимуществени вреди вследствие на смъртта на техния баща Я. Н. Б., съдебният състав е взел предвид, че преди смъртта си наследодателят на ищците е бил в добро здраве, имал е активен за възрастта си от 87 г. живот, помагал е на двете си деца и техните семейства и внезапната му смърт е причинила на ищците мъчителни изживявания. Отчел е, че ищците са пълнолетни и са създали свои семейства, съобразил е изключителната близост между тях и починалия им баща, факта, че са живели в общ дом, изградените на основата на взаимопомощ и разбирателство ежедневни хармонични отношения, както и момента на увреждането - 2017г. Възражението за съпричиняване от страна на пострадалия поради пътуване с непоставен обезопасителен колан е прието за неоснователно по съображения, че получаването на конкретната травма е възможно, както с поставен, така и без поставен предпазен колан, т. е. наличието или липсата на колан е без значение за настъпване на това конкретно увреждане, което фактически е довело до смъртта на наследодателя на ищците. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираните от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Бургас по въпросите от т. 1.1. до т. 1.4. в изложението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Касаторите не са се позовали на константна практика на ВКС, а цитираното определение № 1815/13.10.2011 г. по ч. гр. дело № 2922/2011 г. на Апелативен съд – София не попада в кръга на актовете по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По посочените въпроси не е осъществена и предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай касаторите не са се позовали на съществуването на практика на съдилищата, която следва да бъде преодоляна, с оглед изменение на законодателството или на обществените условия. Същевременно, не е налице непълнота, неяснота или противоречие на правни норми, които следва да бъдат преодоляни, тъй като в теорията и практиката се приема, че обезщетението по чл. 45 ЗЗД има имуществен характер и същото се включва в наследствената маса. Разпоредбите на чл. 1, чл. 5 и чл. 60 ЗН са достатъчно точни и ясни, липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика на ВКС, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която да налага тълкуването му. Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 2 от изложението процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Този въпрос е обвързан с оплакването на касаторите, че въззивната инстанция не е обсъдила възражението за съизвършителство на деликта от осъдения за това участник, като е приела, че не е от значение по делото, въпреки обвързващата сила на мотивите на решението за третите лица – помагачи, съответно за тяхната регресна отговорност. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил събраните доказателства, възражения и доводи на страните. Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Бургас. С оглед изхода на спора, разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответниците /ищци в първоинстанционното производство/ Д. Я. Д. и С. Я. Н. не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника Гаранционен фонд юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 102,26 евро /равностойност на 200 лв./. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение