Определение № 4868 от 28.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1203/2025 г.

Производството е по чл. 280 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Г.“ Е. чрез пълномощника му адв. Н. против въззивно решение № 450 от 23.01.2025 г. по в. гр. дело № 10622/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20040273 от 06.06.2022 г., постановено по гр. дело № 11941/2019 г. на Софийския районен съд в частта, в която касаторът е осъден на основание чл. 200, ал. 1 от КТ да заплати на ищеца Н. Б. О. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от трудова злополука, в размер на 20 230.56 лв. С касационната жалба се атакува въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя процесуалните въпроси, длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, да извърши преценка на всички правно релевантни факти и да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и длъжен ли е съдът да стори това и когато прилага служебно преценка за нищожност на сделка. Наред с тях, поставя се и въпросът, как следва да се съотнасят и ценят извънсъдебните признания на страна за неизгодните за нея факти, направени в спогодба за обезщетение на вреди от трудова злополука при иск по чл. 200 КТ и какво е значението на така постигнатото споразумение за обезщетение. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – поради очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Насрещната страна по спора Н. Б. О. в писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че даденото разрешение на поставените въпроси от въззивиня съд не влиза в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика. Изложени са съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. Не претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Софийският градски съд, действащ като въззивна инстанция, за да потвърди решението на СРС е приел, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, по което ищецът изпълнявал длъжността „общ работник, строителство сгради“. На 25.10.2018 г., по време на действие на същото, настъпила трудова злополука, в резултат на която ищецът О., след падане при изпълнение на възложена от работодателя работа по демонтиране на покривна конструкция, претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получено телесно увреждане – счупване на таза. След установяване действителния обем на вредите и след отчитане на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на самия пострадал, съдът е намерил, че работодателят следва да заплати на работника си обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на 20 230.56 лв. По така очертаните факти и правни изводи страните не спорят. Спорът, пренесен пред касационната инстанция, е единствено относно действието на постигнатото между страните в хода на делото споразумение. По отношение на това споразумение съдът е споделил изводите на първоинстанционния съд, че липсва законова забрана за сключване на спогодба с предмет – дължимо се от работодателя обезщетение за неимуществени вреди от злополука, както и че споразумението не е пречка да се претендират вреди, които не са включени в предмета му, но в случая от съдържанието на същото не може да се направи извод нито относно вида и обема на уговореното обезщетение, нито дали то покрива само имуществените вреди или и неимуществените такива, които единствено са предмет на иска. Съдът е счел, че тъй като конкретното споразумение не съдържа взаимни отстъпки, то не е от естество да промени материално-правните отношения между страните, а декларацията, че правата на работника са погасени, съставлява признание за неизгоден факт, който следва да бъде ценен с оглед на всички останали доказателства по делото. Извън решаващите си изводи и в допълнение към изложеното съдът е посочил, че дори процесното споразумение да има характеристиките на спогодба, то същата би била нищожна поради противоречие с добрите нрави, предвид прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца на същата дата, в която е подписано то, и липсата на реално плащане от страна на работодателя. Настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че липсва основание за допускане до касация на обжалваното решение. Касационното обжалване не следва да бъде допускано по поставените процесуални въпроси, тъй като те не са разрешени в противоречие на процесуалния закон и задължителната съдебна практика, формирана по неговото прилагане. Няма съмнение, че съдът следва да обсъди всички относими и необходими за правилното решаване на спора доказателства, които са били надлежно събрани, като извърши преценка на правно-релевантните факти и изложи мотиви по наведените доводи и възражения на страните, включително когато се произнася служебно по нищожността на сделка, която е част от предмета на спора. По тези въпроси е налице обилна съдебна практика, която въззивният съд е съобразил изцяло. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса, как следва да се съотнасят и ценят извънсъдебните признания на страна в процеса относно неизгодни за нея факти. Въззивинят съд в съответствие с константната съдебна практика е ценил процесното споразумение наред с всички останали доказателства по делото, като е взел предвид, от една страна, че в него липсва посочване както на вида на вредите, по отношение на които се простира съглашението, така и на техния размер, като същевременно е отчел, че ответникът и работодател, настоящ касатор, нито е твърдял, нито е ангажирал доказателства за изплащане на каквато и да е част от обезщетението за неимуществени вреди. Частният документ, съдържащ признание на страната за неизгодни за нея факти, следва да се преценява съвкупно с всички останали доказателства по делото и именно така е процедирал и въззивният съд. С обжалваното решение въззивинят състав не се е отклонил и от разрешенията, дадени последователно в съдебната практика по материално-правния въпрос за значението на постигнатата спогодба с предмет - уреждане на съществуващ или възможен спор относно имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ. Тези разрешения са в смисъл, че такава спогодба не съставлява непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД и не е нищожна единствено поради това, че правоотношението, от което произтичат правата и задълженията на спогаждащите се, има трудово-правен характер. Същественото не е в това, дали правата и задълженията, произтичащи от трудово-правно отношение, позволяват договаряне, а в това, дали спогодбата не съдържа предварителен отказ от права, какъвто е принципно недопустим (в този смисъл са решенията, постановени по гр. д. № 3156/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о., гр. дело № 603/2009 г. на ВКС, III г. о., гр. дело № 215/2011 г. на ВКС, IV г. о., гр. дело № 1907/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др.). Ето защо, дали страните по договора за спогодба са постигнали съгласие относно размера на обезщетението и вида на вредата е съществено, тъй като само в такъв случай би могло да се изясни кои вреди попадат в обхвата на уговореното обезщетение, респ. налице ли е предварителен отказ от права. Съглашение, макар и насочено към прекратяване на съществуващ спор относно дължимото се обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200 от КТ, което не съдържа уговорки нито относно вида и обема на вредите, които се обезщетяват по него, нито относно размера на самото обезщетение, не може да има правопогасяващ ефект. Съдържащото се в такова споразумение декларативно изявление от страна на работника или служителя, че всичките му права във връзка с трудовата злополука са погасени, не може да бъде третирано като разписка за извършено плащане, при положение, че по делото е безспорно, че такова плащане не се е състояло. Когато работодателят и работникът или служителят не са сключили валидно извънсъдебно споразумение, вкл. когато не са посочили нито кои вреди са предмет на репарация, нито какъв е размерът на обезщетението, на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Както се посочи, впо тези въпроси ъззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика. Предвид изложеното, по поставените правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочването и на т. 3-та на чл. 280 ГПК е формално, не е мотивирано, а наличието на задължителна съдебна практика изключва приложението на посочената хипотеза. Претендираната “очевидна неправилност” е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Такива основания не се твърдят от страната и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. Следователно, касае се до оплаквания, попадащи в хипотезата на чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК, които не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,