Определение № 5707 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3382/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. П. П., чрез адв. В. Д., против решение № 584 от 30.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 514/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 19 от 16.01.2025 г., постановено по гр. д. № 444/2024 г. по описа на Районен съд – Провадия, в частта за отхвърляне на предявения от Б. П. П. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени в периода 02.03.2021 г. до 11.11.2021 г. неимуществени вреди от незаконно водено срещу ищеца наказателно производство по д. п. № 131/2011 г. по описа на ОД МВР – Варна, пр. преписка № 299/2011 г. по описа на ОП – Варна, по което е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, прекратено с влязло в сила постановление на ВОП от 10.11.2021 г., за разликата над присъдената сума от 2 500 лева до пълния заявен размер на претенцията от 20 000 лева. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че съдът неправилно е определил размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди, не е приложил правилно критерия „справедливост“ и е направил грешни изводи относно личността на ищеца и възприетите от съда негови „лоши характеристични данни“. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявената искова претенция в пълен размер. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Продължителността на водено срещу дадено лице десетгодишно съдебно производство, завършило с прекратяването му, основание ли е да се приеме, че съдът трябва да присъди това обезщетение към датата на прекратяване на наказателното производство, без да съобрази инфлацията към датата на депозиране в съда на исковата молба?“; 2/ „При присъждане на обезщетението съдът длъжен ли е да съобрази тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът с характеристичните му данни и становището на ответната прокуратура?“. Касаторът твърди противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 422 от 03.06.2010 г. по гр. д. № 805/2009 г. на I г.о. на ВКС. Поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение, във връзка с което се позовава на практиката на ВКС, обективирана в решение № 50216 от 28.10.2022 г. по гр. д. № 573/2022 г. на IV г.о., решение № 50189 от 25.11.2022 г. по гр. д. № 512/2022 г. на III г.о. и решение № 60219 от 14.12.2021 г. по гр. д. № 3995/2020 г. на III г.о. Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Република България не взема становище по нея в срока за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил от фактическа страна, че с постановление от 13.06.2011 г. е образувано досъдебно производство срещу Б. П. П. за престъпление по чл. 255, ал. 3, във вр. ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК; че производството е спирано и възобновявано многократно, като са предприемани действия за издирване на ищеца; че с постановление от 10.12.2018 г. на ищеца е назначен служебен защитник, на когото е връчено постановлението за привличане като обвиняем; че същото е връчено лично на ищеца на 29.03.2021 г., взета му е мярка „подписка“ и е разпитан като обвиняем; че по силата на издадена европейска заповед за арест, испанските власти са задържали ищеца на 02.03.2021 г., като принудителното му задържане е продължило до 29.03.2021 г. когато българският съд е оставил без уважение искането за вземане на мярка задържане под стража; че с постановление от 29.03.2021 г. на Б. П. е наложена забрана да напуска пределите на Република България; че на 10.06.2021 г. разследването е предявено на ищеца, а с постановление от 10.11.2021 г. е прекратено изцяло наказателното производство по воденото досъдебно производство срещу него. От приложената по делото справка за съдимост въззивният състав е намерил, че ищецът е осъждан многократно на лишаване от свобода за различни престъпления; че срещу него има постановени 10 присъди, като е пребивал в местата за лишаване от свобода в различни периоди общо 4 пъти; че три пъти е бил в български затвор и един път в испански затвор, където е изтърпял наказание лишаване от свобода от 29.09.2016 г. до 28.09.2017 г. след решение на съда в Испания за признаване на присъдата на българския съд. Взел е предвид също така, че по делото не са ангажирани никакви доказателства, че твърдяното повторно влошаване на здравословното състояние на ищеца е в причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство. Констатирал е, че твърдените заболявания датират от преди ищецът да е узнал за досъдебното производство. При тази фактическа обстановка въззивната инстанция е намерила от правна страна, че в конкретния случай са налице първите две предпоставки на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – 1/ ищецът да е бил привлечен в качество на обвиняемо лице за извършено престъпление и 2/ наказателното производство да е било прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или ищецът с влязъл в сила съдебен акт е оправдан. По отношение на третата предпоставка – ищецът да е претърпял вреди от воденото наказателно производство, въззивният съд е съобразил разясненията в практиката, че не е необходимо ищецът да доказва типични, обичайните неимуществени вреди. Приел е, че в случая ищецът е търпял психически страдания, стрес и притеснения от осъждане, от воденото срещу него наказателно производство, които вреди всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо търпи. По отношение на справедливия размер на неимуществените вреди решаващият състав е съобразил, че спрямо ищеца е повдигнато обвинение за престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от три до осем години и конфискация на част или на цялото имущество, и същото е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; че Б. П. е бил принудително задържан 27 дни и принудително е доведен в България от Испания където е живял, като за период от 8 месеца му е било забранено да напуска пределите на страна. Горните обстоятелства е преценил като решаващи в посока увеличаване на дължимото обезщетение. Взел е предвид още, че ищецът е започнал да търпи вреди от момента на узнаването за повдигнатото обвинение на 02.03.2021 г., когато е задържан от испанските власти и е узнал за воденото срещу него досъдебно производство; че производството е прекратено на 10.11.2021 г., като общата продължителност на наказателното преследване е била 8 месеца; че спрямо ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“. Посочените обстоятелства е преценил в посока на намаляване на дължимото обезщетение. Въззивният съд е отчел и обстоятелството, че съдебното минало на Б. П. е изключително богато; че същият е осъждан многократно за извършени от него общо 13 престъпления в България; че е пребивавал многократно в местата за лишаване от свобода, като последното установено такова е в Испания. Намерил е, че изложеното е основание за драстично намаляване дължимото обезщетение. Обобщил е, че по делото не е доказано ищецът да е претърпял други относими за определяне на обезщетението вреди. Предвид изложените съображения, отчитайки социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на прекратяване на досъдебното производство, както и преценените като преобладаващи фактори за определяне на по-нисък размер, въззивната инстанция е определила като справедливо обезщетение на неимуществените вреди в размер на 2 500 лева. Поради съвпадане на правните изводи с тези на първоинстанционния съд, въззивният състав е намерил, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените в изложението въпроси се свеждат до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“. Така обобщен, въпросът е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Поставените от касатора въпроси по същество са привързани към оплакванията му, че въззивният съд не е съобразил продължителността на досъдебното производство, както и инфлацията към датата на депозиране на исковата молба, респ. че не е следвало да обсъжда характеристичните данни за личността на ищеца, които са следствие от поддържаното от прокуратурата становище, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка следва да се отбележи, че необсъждането или обратно обсъждането от въззивния съд на някои обстоятелства, които според касатора са относими към определяне на конкретния размер на обезщетението са твърдения по правилността на обжалвания акт и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Същевременно са и некоректно формулирани и несъответно на приетото за установено от съда, доколкото в случая въззивният състав е съобразил общата продължителност на наказателното преследване спрямо ищеца от осем месеца, преценявайки че същият е започнал да търпи вреди от момента на узнаването за повдигнатото обвинение на 02.03.2021 г., а не от образуване на досъдебното производство през 2011 г., от която теза страната извежда първия си въпрос. В допълнение към изложеното, самият ищец в исковата си молба е посочил, че претендира присъждане на обезщетение за причинените му вреди за периода от момента на задържането му на 02.03.2021 г. до месец ноември 2021 г. Обратно на становището на жалбоподателя, при определяне на справедливия размер на обезщетението въззивният съд е отчел всички релевантни данни, в това число и данните за съдебното минало на ищеца от приложената по делото справка за съдимост, а не е основал решаващите си изводи единствено въз основа на поддържаното от прокуратурата становище. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика, съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Взел е предвид вида и тежестта на повдигнатото обвинение, което в случая е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, наказуемо с лишаване от свобода от три до осем години и конфискация на част или на цялото имущество; задържането на ищеца за период от 27 дни и принудителното му довеждане в България от Испания, където е живял; забраната да напуска пределите на страната за период от 8 месеца; съдебното минало на ищеца и многократното му осъждане; продължителността на наказателното преследване от 8 месеца; предприетите процесуални действия с участието на ищеца и взетата най-лека мярка „подписка“. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,