Определение № 3324 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3516/2025 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. С. Г., чрез адв. Г. Л. Д., срещу решение № 165 от 29. 04. 2025 г. по в. гр. д. № 122/2025 г. на ОС – Пазарджик, потвърждаващо решение № 1387 от 11. 11. 2024 г. по гр. д. № 4323/2023 г. на РС – Пазарджик, с което са уважени предявените от М. Г. М. и С. Д. Н. против М. С. Г., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителни установителни искове за собственост, като е признато за установено по отношение на М. С. Г., че М. Г. М. е собственик на 1/6 идеална част, на основание построяване през време на брака и прекратена с развод съпружеска имуществена общност, а С. Д. Н. е собственик на 1/3 идеална част, по наследство от баща си Д. С. Н., на еднофамилна двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***по КККР на [населено място], с площ от 65 кв.м. и адрес [населено място], [улица], които идеални части, възлизащи общо на 1/2 идеална част, са извън другата 1/2 идеална част от собствеността върху имота, която е предмет на решение № 260026 от 08. 01. 2021 г. по гр. д. № 561/2020 г. на РС – Пещера, потвърдено с решение № 260177 от 17. 05. 2021 г. по в. гр. д. № 199/2021 г. на ОС – Пазарджик, влязло в сила като необжалвано. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на касационната жалба от М. Г. М. и С. Д. Н., с който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да достигне до извод за основателност на предявените положителни установителни искове, първоинстанционният и въззивният съд са приели, че процесната жилищна сграда е построена, в периода 2006 г. – 2008 г., от Д. Н., през време на брака му с М. М., сключен на 11. 06. 2006 г. и прекратен 2014 г., върху имот, от който Д. Н. е притежавал в негова лична собственост 1/3 идеална част, а собственици на останалите идеални части са били сестра му М. С. Г. – с дял 1/3 ид.ч. и майка му С. Т. Н. – с дял 1/3 ид.ч. М. С. Г. и С. Т. Н. са подписали нотариално заверена декларация рег. № 1243/13. 09. 2005 г., с която са изразили съгласие Д. Н. да построи жилищна сграда в съсобствения имот, но не са учредили в полза на същия право на строеж върху собствените им идеални части от процесния имот, каквото е извикването на чл. 183, ал. 1 ЗУТ. Презумпцията на чл. 92 ЗС не е оборена, поради което след построяване на жилищната сграда, М. С. Г. и С. Т. Н. са придобили по 1/3 идеална част от същата, а Д. С. Н. и М. Г. М. са придобили в общ дял, в режим на СИО, 1/3 идеална част от сградата. Относно тази 1/3 идеална част от сградата важи правилото на чл. 21 СК, в който смисъл са и указанията, дадени с ТР № 4/2019 г. от 14. 04. 2022 г. по т.д. № 4/2019 г. на ОСГК на ВКС, и доколкото презумпцията по чл.21 за принос на съпругата не е оборена. През време на строителството на сградата съпругата не е работила, но е полагала основната част от грижите за детето, поради което не би могло да се приеме липса на принос в построяване на процесната жилищна сграда. След развода през 2014 г., М. Г. М. е придобила 1/6 идеална част, а Д. С. Н. – също 1/6 идеална част на основание построяване на къщата през време на брака в имот, съсобствен между съпруга, майка му и сестра му, и прекратена с развод съпружеска имуществена общност през 2014 г.

След смъртта на С. Т. Н. нейната 1/3 идеална част от собствеността върху жилищната сграда е придобита по наследство от Д. С. Н. и М. С. Г. – всеки от тях по 1/6 идеална част.

Така, М. С. Г. е станала собственик на 1/2 идеална част (1/3 на основание чл. 92 ЗС и 1/6 по наследство от майка си), Д. С. Н. е станал собственик на 1/3 идеална част (1/6 на основание построяването й през време на брака и прекратена с развод СИО и 1/6 по наследство от майка си), а М. Г. М. е придобила 1/6 идеална част от жилищната сграда на основание построяването й през време на брака и прекратена с развод съпружеска имуществена общност.

След смъртта на Д. С. Н., същият е оставил за единствен наследник по закон сина си С. Д. Н.. Д. Н. е оставил и саморъчно завещание – завет, с което завещава на сина си С. цялото си недвижимо имущество, а на бившата си съпруга – цялото движимо имущество, пари, ценности. Така, притежаваната от наследодателя 1/3 идеална част е придобита от сина му С. Д. Н., който се явява и негов единствен наследник по закон.

Прието е, че договорът за покупко-продажба, сключен на 22. 11. 2016 г., с нотариален акт № 44/22. 11. 2016 г., с който Д. Н. и майка му С. Н. продали на ответницата М. Г. собствените си общо 2/3 идеални части от поземления имот с идентификатор *и от старата жилищна сграда с идентификатор *, която не е предмет на иска, е породил прехвърлително действие само за тези обекти, но не и за процесната жилищна сграда с идентификатор ***. Волята на страните в този смисъл личи от ясното описание на обекта на сделката, както и от обстоятелството, че данъчна оценка е била представена само за поземления имот и старата жилищна сграда – същата възлиза общо на 5111, 34 лв., в какъвто размер е и уговорената и платена продажна цена – 5200 лв.

На 18. 08. 2021 г. М. Г. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост за цялата процесната сграда ***, на основание писмени документи: нотариален акт по обстоятелствена проверка № 103/10. 07. 2006 г., с който Д. Н., М. Г. и С. Н. са били признати за собственици, по наследство и давност, на поземления имот, ведно с построената в него стара жилищна сграда, при равни дялове – по 1/3 идеална част, документите, установяващи строителството на процесната жилищна сграда, и коментирания по-горе нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 44/2016 г. Изводът на нотариуса, че М. Г. е придобила собствеността върху цялата двуетажна жилищна сграда се оборва от представените по делото доказателства, установяващи, че същата е собственик само на 1/2 идеална част от сградата – 1/3 на основание чл. 92 ЗС и 1/6 по наследство от майка си.

В обобщение е направен извод, че към настоящия момент М. Г. е собственик на 1/2 идеална част, М. М. е собственик на 1/6 идеална част и С. Н. е собственик на 1/3 идеална част от процесния имот.

Прието е, че в този смисъл са и мотивите към решение № 260177 от 17. 05. 2021 г. по в. гр. д. № 199/2021 г. на ОС – Пазарджик, влязло в сила като необжалвано, потвърждаващо решение № 260026 от 08. 01. 2021 г. по гр. д. № 561/2020 г. на РС – Пещера, с което е отхвърлен предявен от М. М. и С. Н. против М. Г. отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че М. Г. не е собственик на 1/2 идеална част от процесната жилищна сграда с идентификатор ***по КККР на [населено място]. В мотивите към влязлото в сила решение е прието, че М. Г. е собственик на 1/2 идеална част (1/3 на основание чл. 92 ЗС и 1/6 по наследство от майка си), а другата 1/2 идеална част е собственост на ищците М. М. – 1/6 ид.ч. и С. Н. – 1/3 ид.ч., които са ги придобили на коментираните по-горе основания. Прието е, че процесната жилищна сграда не е предмет на договора за покупко-продажба, сключен с н.а. № 44/2016 г. С това решение е прието за установено между страните със СПН, че М. Г. е собственик на 1/2 идеална част от процесната жилищна сграда, а с настоящия иск се иска да бъде признато за установено по отношение на М. Г., че М. М. и С. Н. са собственици на другата 1/2 идеална част за имота, за която М. Г., след приключване на производството по отрицателния установителен иск, се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост въз основа на писмени документи, което поражда и правния интерес за М. М. и С. Н. до установят със СПН по отношение на ответницата собствеността си върху 1/2 идеална част от процесната двуетажна жилищна сграда.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства, включително противоречивите свидетелски показания при постановяване на решението.

2. Как следва да се тълкува липсата на изрично вписване на собствеността върху сграда в нотариален акт за продажба на земята.

3. Допустимо ли е съдът да признае собственост по завещание върху имот, който вече е бил прехвърлен с нотариален акт от завещателя приживе.

4. Допустимо ли е съдебен акт да съдържа вътрешно противоречиви мотиви относно правото на собственост върху имота. Допустимо ли е правото на собственост да се придобива едновременно на повече от едно основание – завещание и наследство.

Нито един от въпросите не отговаря на изискванията на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият въпрос представлява преформулирано оплакване за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение по делото, изразяващо се в необсъждане на противоречивите свидетелски показания на страните при постановяване на решението. Отговорът на същия изисква проверка правилността на решението, каквато е недопустимо да се извършва в производството по чл. 288 ГПК. Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства и установените с тях факти. Противоречивите доказателства не са от значение за преценка основателността на иска – нито за преценка волята на страните по договора за покупко-продажба, сключен с н.а. № 44/2016 г., нито имат отношение към останалите посочени от ищците правопораждащи факти. Независимо дали ще се кредитират показанията на свидетеля на ищците, според който Д. Н. е искал старата къща да остане за сестра му, а процесната – за сина му С., или показанията на свидетеля на ответницата, според които Д. желаел процесната сграда да се придобие от сестра му, тъй като бил обезпечил сина си с пари и други имоти, тези показания не биха могли да променят факта, че от обективираната ясно и недвусмислено воля на страните в договора за покупко-продажба от 2016 г., както и от останалите обстоятелства около сключване на сделката (представяне на данъчна оценка само за старата сграда и поземления имот и съответствие на размера на продажната цена с размера на данъчната оценка) е ясно в достатъчна степен волята на страните по договора относно обектите предмет на същия.

Третият и четвъртият въпрос нямат връзка с решаващите изводи на въззивния съд и с установените по делото факти. В мотивите към въззивното решение не се съдържа извод, според който С. Д. е придобил притежаваната от баща му 1/3 идеална част от процесната къща и по завещание и на основание наследяване по закон. Посочено е че С. Д. Н. е придобил собствеността върху 1/3 идеална част от процесната сграда на основание оставения в негова полза завет, както и че същият се явява и единствен наследник по закон на баща си Д. Н.. Направен е и извод, че към смъртта си през 2019 г. Д. Н. е бил собственик на 1/3 ид.ч. от процесната сграда, тъй като същата не е била предмет на договора за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 44/2016 г.

Вторият въпрос е зададен твърде общо, хипотетично, без конкретика на текста на договора, обстоятелствата при сключването му, поведението на страните по сделката. Отговорът на същия изисква обсъждането на множество хипотези, с невъзможност за изчерпателност.

След като касаторът не е поставил въпроси, представляващи общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане до касационен контрол на въззивното решение, то не е необходимо да се обсъждат специалните основание по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 и 3 ГПК.

Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с доказателствата и правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на делото, жалбоподателката М. С. Г. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищците М. Г. М. и С. Д. Н. сумата 1278, 23 евро (равностойността на 2500 лв.) разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,