Определение № 2243 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 166/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 5169/5202 от 02.12.2024г., подадена от И. П. М., чрез процесуалния представител адвокат Н. С. от АК - София, срещу решение № 244 от 14.10.2024г. по в.гр.д. № 283/2024г. на Монтанския окръжен съд, в частта, с която като е отменено първоинстанционното решение № 138/25.03.2024г. по гр. дело № 1761/2023г. на Монтанския районен съд, са отхвърлени предявените от касатора против [община] осъдителни искове, с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, за осъждането на ответника да заплати: сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие на настъпилия на дата 11.07.2022г., около 17:15-17:30 в [населено място], на пл.,,Жеравица‘‘, инцидент, от длъжностни лица, отговорност, за които носи общината, ведно със законната лихва, считано от 11.07.2022г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от общо 4 316,55 лв. имуществени вреди, представляващи стойността на изразходваните средства за оперативно лечение, консумативи медикаменти, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.07.2022г. до окончателното й изплащане; сумата от 2 354,47 лв. пропуснати ползи, представляващи разликата между размера на брутното трудово възнаграждение за периода от 12.07.2022г. до 27.12.2022г. и полученото обезщетение по болест за същия период от ищеца, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.07.2022г. до окончателното й изплащане и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат уважени със законните последици. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и всички доводи на страните и правнорелевантни факти. По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 153/05.11.2018г. по гр.д.№ 886/2018г. на ВКС, III г.о. и посочените в него съдебни актове. Според касатора въззивният съд при постановяване на своето решение не е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и вследствие на това е достигнал до неправилен извод за неоснователността на предявения иск и по-специално до извода, че не се установява по несъмнен начин посоченият от ищеца механизъм на увреждането. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил представените и приети в пръвоинстанционното производство като доказателства медицински документи, заключението на вещото лице по изготвената съдебно-медицинска експертиза и събраните по делото гласни доказателства. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба [община], чрез процесуалния представител адвокат В. Д., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, при който отговорността на възложителя е гаранционно обезпечителна и е функция на деликтната отговорност на лицето, на което е възложена работата за вредите, произлезли при или по повод нейното изпълнение и за да са налице предпоставките за ангажиране на тази отговорност следва да е налице фактическият състав на деликт, а именно противоправно поведение от страна на делинквента, вреда и причинно следствена връзка между двете, както и вина, която се презюмира. Прието е, че съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, всяка една от страните в производството трябва да докаже фактите и обстоятелствата, на които основава изгодните за себе си искания и възражения, съответно да понесе неблагоприятните последици от недоказването им. При иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане увреденото лице трябва да установи всички елементи, включени във фактическия състав на увреждането, с изключение на тези, които се предполагат по силата на закона, а деликвентът следва да установи обстоятелствата, водещи до отпадане на отговорността му или до ограничаване на обема й. Посочено е, че съгласно чл. 45 ЗЗД при непозволеното увреждане вината на деликвента се предполага до доказване на противното, от което следва, че всички останали елементи от фактическия му състав, включително и вредите, подлежат на доказване от увреденото лице. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че единственото обстоятелство, което е безспорно установено по делото е, че на 11.07.2022г. ищецът е паднал в [населено място], на площад „Жеравица“, пред двора на гимназията, като вследствие на това е получил травма в областта на десния горен крайник с оток в областта на колянната става, с разкъсване на предната и кръстна връзка и вътреставен излив, който факт не се и оспорва от ответника. Прието е, че липсват каквито и да е доказателства, че това увреждане е настъпило в резултат на противоправни действия от страна на общината. Изложени са съображения, че събраните гласни доказателства установяват само датата на увреждането и последиците от същото, но не представят данни относно механизма на увреждането. Посочено е, че твърдението, че падането е станало поради пропадане на предното колело на тротинетката в незапълнена дупка около канализационна шахта, не се подкрепя и от останалите събрани по делото доказателства. Медицинската експертиза давала единствено заключение, че увреждането е получено по механизма на удар с или върху твърд тъп предмет и отговаря да е получено след падане от тротинетката върху твърда повърхност. В приложените писмени доказателства също липсвало посочване на механизма на падането. Констатирано е, че площад ,,Жеравица‘‘ (мястото на инцидента) в [населено място], който е отворен за свободен достъп на граждани, е публична общинска собственост, поради което поддръжката и обезопасяването на площада е задължение на [община] чрез служителите й, но е прието, че в конкретния случай липсват каквито и да е доказателства, че към момента на настъпване на увреждането са били налице сочените от ищеца в исковата молба неравности на пътя, още по-малко, че именно незапълнена дупка около канализационна шахта, е причината за падането на ищеца. Изложени са мотиви, че ищецът е този, който следва да установи противоправното действие или бездействие от страна на общината и причинно-следствената връзка между действието или бездействието и вредите като е прието, че в случая това не е направено, поради което не може да бъде ангажирана отговорността на ответника за настъпилото увреждане на ищеца. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. При постановяване на решението си съдът е съобразил трайно установената практика на ВКС, според която въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но (когато това е необходимо) и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор. В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011 г. по гр.д. № 1416/2010 г. на III г.о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г.о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012г. на IV г.о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г. на III г.о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012 г. по гр.д. № 510/2011 г. на II г.о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т.д. № 805/2011 г. на II т.о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр.д.№ 4581/2014 г. на I г.о. на ВКС и много други. Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила. Както е прието в решение №554 от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ІV г.о. на ВКС, съгласно чл. 12 ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност. Вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено. Когато законодателят урежда отделно последиците от нарушаването на задължението на съда при формиране вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила, нарушаването на това задължение опорочава постановеното решение поради необоснованост. Когато това задължение не е уредено в закона отделно, необосноваността е съществено нарушение на съдопроизводствените правила (т. 12, ТР № 1/17.07.2001 по гр.д. № 1/2001, ОСГК ВКС). Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. От решаващо значение за правилността на решението на въззивния съд е също така крайните изводи да съответстват на логичните, научни, опитни и процесуални правила при обсъждане на противоречиви доказателства. В случая съдът е съобразил и трайно възприетото в съдебната практика правило, че принципно главното пълно доказване се извършва с преки доказателства, които установяват пряко релевантния юридически факт, но в определени случаи, когато страните не разполагат с преки доказателства, фактът може да бъде установен и с косвени доказателства, стига при обсъждането им в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката да бъде изключена друга възможност, освен осъществяването на факта. В тези случаи пълното доказване може да бъде извършено и чрез косвени доказателства. Както е посочено в решение №223/16.11.2016г. по гр.д.№1626/2016г. на І г.о. на ВКС, възможността за осъществяване на пълно доказване чрез косвени доказателства се приема както в правната теория ( проф. Ж. С., Българско гражданско процесуално право, „Сиела” 2000 г., стр.260), така и в практиката на ВКС по чл.290 ГПК – решение №226 от 12.07.2011 г. по гр.д.№921/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение №198/10.08.2014г. по гр. д. № 5252/14г. на IV г.о. на ВКС; решение №554/08.02.2012г. по гр. д. № 1163/10г. на IV г.о. на ВКС; решение №31 от 09.03.2012 г. по гр.д.№502/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др. Становище в същия смисъл е изразено и в посоченото в изложението решение №153/5.11.2018г. по гр.д.№886/2018г. на ІІІ г.о. на ВКС, според което не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е прекият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд. Изводът е, че косвените доказателства не трябва да се разглеждат изолирано и догматично да се приема за недоказано дадено обстоятелство, а следва да се преценява дали натрупването на тези доказателства не създава една цялостна картина, която безспорно установява спорния факт (решение № 554 от 8.2.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о. на ВКС). С тази практика обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено като е прието, че в процесния случай липсват и косвени доказателства, които да установяват механизма на настъпилото увреждане, доколкото в показанията на разпитаните по делото свидетели не се съдържат никакви данни за механизма, по който е настъпило увреждането (тези показания не съдържат дори преразказ на станалото въз основа на споделеното от пострадалия), както и че при липса на каквито и да е косвени данни за този механизъм, констатацията на вещото лице, изготвило СМЕ, че увреждането отговаря да е получено след падане от тротинетка върху твърда повърхност, без да съдържа дори предположение за причината, поради която пострадалият е паднал, не може да послужи като доказателство за установяване на причинната връзка между бездействието на ответника и причинената вреда. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата 500 лв. за адвокатско възнаграждение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение