Определение № 2674 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 797/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. А. Д., представляван от адв. Св. Л., срещу Решение № 1331/18.11.2025 г. по в. гр. д. № 1809/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което, след като е потвърдено Решение 233/13.01.2025 г., постановено по гр. д. № 13851/2023 г. по описа на СГС, ГО, са отхвърлени предявените от касатора ищец срещу Е. Т. Б. – Д. искове за установяване, че поради изтекла погасителна давност ищецът не дължи на ответника сумата от 18 606 щатски долара, представляваща главница по изпълнителен лист от 20.01.2005 г., издаден по гр. д. № 690/2004 г. на СГС, ГО; сумата от 63 227, 46 лв., представляваща законната лихва върху главницата по същия изпълнителен лист, начислена за периода от 16.03.2004 г. до 08.12.2023 г. – датата на предявяване на иска; както и 1 647 лв. - разноски по гр. д. № 690/2004 г. на СГС, ГО, съгласно посочения изпълнителен лист.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Според касатора въззивният съд неправилно приел, че наследодателят на ответницата, взискател по изп. д. № 30117/2005 г. по описа на СИС при СРС, бил придобил качеството на присъединен взискател по изп. д. № 4741/2002 г. по описа на СИС при СРС, образувано по негова молба срещу същия длъжник, тъй като разпоредбата на чл. 456 ГПК не предвиждала възможност за присъединяване на изпълнителни дела, а само възможност на взискател по едно изпълнително производство да се присъедини към друго. Оспорват се по същество изводите на апелативният съд, че изп. д. № 30117/2005 г. по описа на СИС при СРС не било прекратено поради бездействие на кредитора на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Е. Т. Б. – Д. е подала отговор и изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 20.01.2005 г. наследодателят на ответницата Т. Б. се снабдил с изпълнителен лист по гр. д. № 690/2004 г. по описа на СГС, ГО, въз основа на който и по молба от 26.01.2005 г. пред СИС при СРС било образувано изп. д. № 30117/2005 г. срещу ищеца. С разпореждане на органа по принудително изпълнение от 07.06.2005 г. това дело било присъединено към изп. д. № 4741/2002 г. по описа на СИС при СРС, взискател по което бил отново Т. Б., а длъжници - ищецът и съпругата му В. Д.. С молба от 19.01.2006 г. взискателят поискал налагане на възбрана върху имоти на ищеца и справка от НОИ относно осигурителния му статут, а впоседствие изявил желание делото да бъде изпратено по подсъдност на ЧСИ М. Д. - № 787 от РКЧСИ, пред който то било под № 122/2007 година. По това дело взискателят поискал насрочване на опис и оценка на имоти на ищеца, като с постановление от 28.09.2007 г. органът по принудително изпълнение наложил възбрана върху тях. С молба от 10.09.2009 г. взикателят подновил искането, а молби с идентично съдържание - изнасяне на имотите на публична продан, взискатеят депозирал последователно на 23.09.2009 г., 09.06.2010 г., 21.12.2010 г., 06.06.2011 г., 30.11.2011 година.

По молба на взискателя образуваното пред ЧСИ Д. изп. дело било предадено и преобразувано под нов номер - № 1062/2012 г. по описа на ЧСИ М. Ц.. Със заявление от 13.03.2013 г. взискателят поискал присъединяването на това дело към изп. д. № 1061/2012 г. по описа на ЧСИ М. Ц., образувано по негова молба срещу СД “Хефес Друмчев“, и налагане на възбрана върху имот, собственост на ищеца длъжник. Със заявление от 04.09.2013 г. взискателят поискал насрочването на нова публична продан на възбранения имот, а с молба от 28.10.2013 г. до ЧСИ А. П. Т. Б. изявил желание да бъде присъединен като взискател по изп. д. № 419/2012 г. с длъжник Л. А. Д.. В хода на изп. д. № 1062/2012 г. по описа на ЧСИ Ц. взискателят Т. Б. починал. С молба от 28.03.2016 г. наследникът му Е. Б. – Д. поискала да бъде наложен запор върху пенсията на длъжника. С постановление от 30.03.2016 г. ЧСИ Ц. конституирала Е. Б.-Д. като взискател по делото и наложила запор върху пенсията на длъжника. С писмо от 05.04.2016 г. на н-к отдел „Изплащане на пенсии“ при ТП на НОИ – София-град ЧСИ бил уведомен, че върху пенсията на длъжника бил наложен запор по изп. дело № 245/2009 г. на ЧСИ А. Б.. С молба от 21.06.2016 г. взискателят Б.-Д. поискала от ЧСИ Ц. да възбрани апартамент, собственост на касатора и съпругата му, което било сторено с постановление от 21.06.2016 година. Впоследствие със запорни съобщения от 17.01.2018 г. върху пенсията на касатора и вземанията му от банки бил наложен запор. Взискателят поискал и налагането на възбрана върху гараж, собственост на касатора, което било сторено с постановление от 12.03.2018 г., вписано в Службата по вписвания на 21.03.2018 година. На 09.10.2018 г. по искане на кредитора били изпратени нови запорни съобщения до банки в страната. С молба от 26.09.2023 г. той поискал прекратяване на изпълнителното дело и връщане на изпълнителния лист. На 29.03.2023 г. Е. Б. - Д. поискала от ЧСИ Ц. да образува ново изп. дело срещу касатора въз основа на описания по-горе изпълнителния лист, издаден в полза на баща й Т. Б.. По нейно искане ЧСИ Ц. отново възбранила апартамент № ... и гараж № ..., собственост на касатора, и наложила запор върху банковите му сметки.

Формирайки правните си изводи, въззивният съд е посочил, че след образуването на изп. д. № 30117/2005 г. по описа на СИС при СРС взискателят Б. не бездействал. Нещо повече, същият непрекъснато, през периоди, по-кратки от 2 години, сезирал редовно (той своевременно заплащал необходимите такси за осъществяване на изпълнителните способи) съдебния изпълнител с искания за предприемане на действия по принудително изпълнение срещу касатора длъжник за събиране на вземането, обективирано в изпълнителния лист от 20.01.2005 година. С молба от 19.01.2006 г. той изрично поискал пристъпване към принудително изпълнение спрямо недвижими имоти на длъжника чрез налагане на възбрана върху тях. По тези съображения апелативният съд е счел, че извод за приложението на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК бил изключен. Позовавайки се на задължителните разяснения, дадени ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че давността за вземането, предмет на изпълнителния лист от 20.01.2005 г., е започнала да тече от 26.06.2015 г., т.к. до тази дата е била спряла на основание чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД. Обосновал е извод, че към 26.06.2015 г. са били изпълнени и двете предпоставки, посочени в т. 3 на ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС - пред държавен орган е било направено надлежно волеизявление от взискателя Б. за принудително осъществяване на вземането му от касатора и изпълнителното производство е било висящо. Апелативният съд е приел още, че след 27.06.2015 г. давността за процесното вземане била прекъсвана многократно с предприемането на действия по принудително изпълнение в рамките на изп. д. № 1062/2012 г. по описа на ЧСИ М. Ц.. Препращайки към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, въззивният съд е пояснил, че прекъсването на давността настъпва с искането на взискателя за осъществяване на определен изпълнителен способ, а в случая били налице категорични данни, че с редовни, своевременно направени, искания взискателят прекъсвал давността, която към датата на предявяване на иска – 08.12.2023 г., не била изтекла.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Разпоредбата на чл. 456 ГПК допуска ли присъединяване на изпълнителни дела или касае само възможност на взискател по едно изпълнително производство да се присъедини към друго такова?“;

2. „Налице ли са предпоставките на чл. 456 ГПК за присъединяване на взискател по едно изпълнително дело към друго, когато към момента на образуване на изпълнителните дела взискателят е един и същ? Допустимо ли е взискателят по едно изпълнително дело да се присъедини към друго, образувано от него, изпълнително дело, когато двете изпълнителни дела са образувани въз основа на различни изпълнителни листове, издадени по различно време и въз основа на различни изпълнителни основания, когато единият от длъжниците е осъден и по двата изпълнителни листа, а другият длъжник е осъден само по единия изпълнителен лист?“;

3. “Ако по разпореждане на съдебен изпълнител едно изпълнително дело неправилно е присъединено към друго, образувано по искане на същия взискател, исканията на взискателя и действията на съдебния изпълнител по едното изпълнително дело прекъсват ли давността за вземането по другото изпълнително дело? При подадена обща молба от взискателя по двете „присъединени“ изпълнителни дела за извършване на изпълнителни действия чрез налагане на възбрана върху имот, собственост само на един от длъжниците, който е длъжник само по едното от „присъединените“ изпълнителни дела, прекъсва ли давността за вземането, предмет на другото изпълнително дело, по което длъжникът, чийто имот се иска да бъде възбранен, не е страна?“;

4. „Искането на взискателя за налагане на възбрани и налагането на възбрани от съдебния изпълнител по изпълнителното дело за събиране на вземане от длъжник – физическо лице върху имоти, собственост на събирателно дружество, в което длъжникът – физическо лице е съдружник, прекъсва ли давността за вземането по същото изпълнително дело при положение, че не е издаден изпълнителен лист срещу събирателното дружество, респективно срещу неограничено отговорните съдружници (в това число и физическото лице - длъжник по изпълнителното дело), за същото вземане срещу длъжника – физическо лице, за събирането на което вземане е образувано изпълнителното дело? Искането на взискателя за налагане на възбрани и налагането на възбрани от съдебния изпълнител върху чужд имот представлява ли действие, което да е годно да прекъсне давността за вземането срещу длъжника, при положение, че той не е собственик на възбранените имоти, както и тези искания на взискателя за налагане на възбрани, респ. исканията му за извършване на описи и продажба на възбранените чужди имоти, следва ли да бъдат надлежно конкретизирани по вид, предназначение, площ, местонахождение и т.н., за да може съдебният изпълнител да извърши проверка дали длъжникът по изпълнителното дело е собственик на възбранените имоти, за които се иска извършване на опис, оценка и публична продан?“;

5. „При настъпила перемпция по изпълнително дело, образувано преди постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която перемпция е настъпила преди постановяване на това тълкувателно решение, от кой момент е започнала да тече новата давност – от момента на настъпване на перемпцията или от момента на постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?“;

6. „Остава ли спряна давността за вземания, за чието събиране е образувано изпълнително производство преди постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по което взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години от последното изпълнително действие и съдебният изпълнител не е постановил изричен акт за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като двегодишният срок е изтекъл преди постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?“;

7. „Искането на взискателя за извършване по изпълнителното дело на справка в НОИ относно осигурителния статут на длъжника прекъсва ли давността за вземането?“;

8. „Когато съдът преценява кои искания на взискателя прекъсват давността да вземането, предмет на изпълнението, необходимо ли е съдът да конкретизира тези искания в мотивите на решението си по вид, дата на извършване и взискател, за да се прецени дали те са годни да прекъснат давността за вземането, предмет на конкретното изпълнително дело, или е достатъчно съдът да посочи в мотивите, че от взискателя са направени искания за предприемане на действия за принудително изпълнение, без тези искания да са надлежно уточнени?“;

9. „Исканията на взискателя прекъсват ли давността за вземанията в случаите, когато по тези искания няма последващи действия от съдебните изпълнители, включително, когато такива не са извършени поради бездействие на взискателя, напр. неплащане на държавна такса?“;

10. „Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди в тяхната съвкупност всички доказателства по делото и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, както и длъжен ли е да изложи мотиви и да отговори на всички оплаквания и доводи на страните, както и по събраните доказателства във връзка с тях, чрез формиране на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи в качеството си на инстанция по съществото на спора?“;

11. „Длъжен ли е въззивният съд да се съобрази със задължителната практика на ВС, ВКС, обективирана в ППВС № 3/1980 г., Тълкувателно решение № 2/2013 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 3/2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2/2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, като ги тълкува според точния им смисъл и събраните по делото доказателства?“.

Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 48/17.09.2018 г. по гр. д. № 76/2018 г., IV ГО, (по първи и втори въпрос), Решение № 131/26.03.2012 г. по гр. д. № 720/2011 г., I ГО (по трети и четвърти въпрос), Решение № 128/02.06.2016 г. по гр. д. № 335/2016 г., IV ГО (по четвърти въпрос), Решение № 132/14.05.2025 г. по т. д. № 1314/2023 г., ТО (по пети и шести въпрос), Тълкувателно решение № 2/2013 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС (по седми въпрос), Решение № 176/21.03.2025 г. по гр. д. № 5459/2023 г., I ГО (по десети въпрос), Решение № 648/30.10.2025 г. по гр. д. № 4806/2024 г., IV ГО (по единадесети въпрос).

По четвърти въпрос се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето по него би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторът моли атакуваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите три въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нито едни от които не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. При решаването на правния спор между страните въззивният съд не е формирал мотиви по приложението на чл. 456, ал. 1 ГПК, тъй като без значение е под кой номер изпълнително дело органът по принудително изпълнение е приложил редовните сезирания на взискателя за извършване на изпълнителни действия, насочени към удовлетворяване на вземането му по процесния изпълнителен лист от 20.01.2005 г., отправени именно по изпълнително дело № 30117/2005 година. От значение е обективираното от него активно поведение за извършване на изпълнителни действия по изп. дело № 30117/2005 г. по описа на СИС при СРС, изп. д. № 112/2007 г. по описа на ЧСИ Д., № 1062/2012 г. по описа на ЧСИ М. Ц., изп. д. № 806/2023 г. по описа на ЧСИ М. Ц., достатъчни да прекъснат давността, дори по изпълнителното дело да е настъпила перемпция, както е прието в задължителната практика на ВКС - т. 3 на Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, в каквато насока са отправени пети и шести въпрос. В мотивите към този тълкувателен акт е разяснено, че перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Обезсилването на предприетите изпълнителни действия, законна последица от прекратяването на делото, не се отнася до действията, с които законът свързва един вече настъпил материалноправен ефект, какъвто е прекъсването на погасителната давност по чл. 116, б. "в" ЗЗД. В тълкувателното решение са отграничени последиците на обезсилването като израз на процесуалноправната недопустимост действия в рамките на неприключилите изпълнителни способи по прекратеното дело да се зачитат при нов изпълнителен процес, когато такъв е допустим, от разпростирането на тези последици върху действията, с които по силата на материалноправна норма погасителната давност вече е била прекъсната, изпълнителни способи са реализирани и изпълнението по тях е приключено, съответно част от дълга е погасен, трети лица са придобили права и пр. Кредиторът по изпълнително дело, дори да е допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие – задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правно административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. В същото тълкувателно решение е пояснено още, че възприетото понастоящем от ОСГТК на ВКС правно разрешение, че в изпълнителния процес давността бива прекъсвана многократно и по време на висящ изпълнителен процес погасителна давност не спира да тече, е обусловило разясненията, дадени с приемането на Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС за делата, образувани за вземания преди датата 26 юни 2015 г. По изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания, не е текла погасителна давност до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. Давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015 г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочени в ППBC № 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане, „което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес”, и изпълнителното производство да е висящо. Когато преди датата 26 юни 2015 г. е отпаднало второто от посочените две условия, преустановява се и ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, което при действието на ППBC № 3/18.11.1980 г. указва началото на новия давностен срок. В тези случаи нова давност започва да тече от деня на прекратяването на изпълнителното дело, до този момент се прилага чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, което тълкуване отпада едва с обявяване на тълкувателното решение, с което постановлението е обявено за загубило сила. При действието на постановлението на Пленума на ВС, искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015 г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие според нововъзприетото тълкуване, тъй като хипотезата за фактите, означени в тълкуванията, се съобразява според значението им в съответния тълкувателен акт. Възприетото в обжалваното решение по поставения правен въпрос напълно съответства на задължителните постановки на тълкувателното решение, с което е преодоляно и съществуващото до постановяването му противоречие в практиката на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалвания съдебен акт.

Четвъртият от въпросите не отговаря на общото условие на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по приложението на чл. 449, ал. 2 ГПК и по въпроса следва ли съдебният изпълнител да се увери преди налагане на възбраната, че вещта е собственост на длъжника, а не на трето за процеса лице, въззивният съд не е формирал изводи. При липса на общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли е допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Седми въпрос е обусловил правните изводи на въззивният съд, който не е придал на искането на взискателя за извършване на справка в НОИ какъв е осигурителният статут на длъжника характер на изпълнително действие, годно да прекъсне давността. Ето защо липсва противоречие с Тълкувателно решение № 2/2013 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по осми и десети въпрос, тъй като същите не са разрешени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Въпросите касаят задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди събраните по делото доказателства, както и непреклудираните фактически твърдения, възражения и доводи на страните. По приложението на чл. 269 ГПК, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК е формирана непротиворечива практика на ВКС, в съответствие с която апелативният съд е разгледал и обсъдил оплакванията на касатара във въззивната жалба срещу правилността на първоинстанционното решение. Именно в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на въззиваемата страна по чл. 263, ал. 1 ГПК, е извършил самостоятелен анализ на доказателствата, обсъждайки защитните доводи на страните. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Отговор на девети въпрос е даден също в т. 3 на Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, в което е разяснено, че за прекъсването на погасителната давност определящо е условието в материалноправната уредба, но е необходимо да се съобразяват и императивните предпоставки за редовност на сезиращото искане. Необходимо е молбата на кредитора за изпълнение да е редовна, като се съобразява възможността за възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, а съдебният изпълнител има служебната компетентност да укаже и изиска изправянето на недостатъците. Води до прекъсване на давността молба, в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната й нередовност е поправена - чл. 426, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 129 ГПК. Върнатата поради неотстраняване на нередовности молба на взискателя не прекъсва давността. Пояснено е, че в този случай не се осъществява дължимото според нормата на чл. 116, б. „в” ЗЗД. Молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, както е изяснено в т. 10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но, съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, тя е редовна - чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2, изр. 2 и ал. 1 ГПК, и прекъсва давността. Въззивният съд е приел, че всички сезирания, извършени от взискателя, за предприемане на изпълнителни действия за удовлетворяване на вземането му по процесния изпълнителен лист от 20.01.2005 г., са редовни и затова са прекъснали давността, поради което противоречие с цитираната задължителна съдебна практика не е налице.

Допускане на касационно обжалване е изключено и по последния от въпросите, който не е правен в смисъла, разяснен с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а е по естество оплакване срещу правилността на обжалвания съдебен акт.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито очевидна необоснованост на акта.

С оглед изхода на спора на ответника по касация следва се присът разноските за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 4 800 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,