Определение № 363 от 06.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4180/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. К. К. и Б. Ц. К., чрез пълномощника адвокат Б., срещу въззивно решение от 11.07.2019г. по гр. д. № 115/2019 г. по описа на Окръжен съд – Монтана. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие основания по чл.280,ал.1,т.1 и ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Поставят се следните въпроси: 1. Следва ли при безспорно доказан фактически състав за уважаване на ревандикационен иск – ищецът да е собственик на вещта на заявеното основание, ответникът да владее вещта към момента на предявяване на иска и това владение да е без правно основание, съдът да се произнесе с противоречиво и неправилно решение; 2.Следва ли предявен иск по чл.108 ЗС да бъде отхвърлен като неоснователен, ако решаващият съд установи факти, твърдяни само от ответника; 3.Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да формира правните си изводи въз основа на съвкупната им преценка. Сочат се решения на ВКС с твърдение, че обжалваното им противоречи. Ответниците по касационната жалба не изразяват становище. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, Върховният касационен съд, ІІ г. о., констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение от 07.03.2019г. по гр. д. № 3634/2017 г. по описа на РС – Монтана, с което е отхвърлен искът по чл.108 ЗС, предявен от П. К. К. и Б. Ц. К. против Б. П. Т. и М. М. Т. за установяване, че ищците са собственици и осъждане на ответниците да предадат владението върху недвижим имот – новообразуван поземлен имот № *, м.Б. –, землището на [населено място], с площ 600 кв.м., заедно с построената в имота сграда с площ 28,5 кв.м. /подробно описани/. Въззивният съд е приел, че ищците твърдят, че са собственици на процесния имот – земеделска земя, на основание прехвърлителна сделка и евентуално – давностно владение. Спорът е концентриран върху това дали праводателят им К. е бил собственик на имота. По делото са оспорени от ответниците административните актове, въз основа на които ищецът се е легитимирал като собственик. Въззивният съд е приел, че праводателят не е бил ползувател на процесния имот, поради което не е могъл да стане собственик по предвидената в ЗСПЗЗ процедура. Ищците не са придобили имота по давност, тъй като към момента на исковата молба не е изтекъл предвиденият в чл.79 ЗС петгодишен срок от сключване на придобивната сделка. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Така формулираните в изложението въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Първите два не са правни въпроси, те касаят съществото на правния спор. По тях не може да се даде принципен отговор. Отразяват доводите по същество на касаторите за основателност на предявения иск и изпълнена от тях доказателствена тежест в процеса. При това положение не може да се приеме, че посочената практика на ВКС е относима. Така поставен въпросът за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и да формира правните си изводи въз основа на съвкупната им преценка, също не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Касаторите не сочат конкретните доказателства или доводи, които не са обсъдени от съда. Следва да се посочи, че съгласно практиката на ВКС съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно разясненията на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Следва да се отбележи, че липсват конкретни съображения относно необсъдени доказателства или доводи. Излагат се касационни оплаквания за допуснати нарушения при преценка на доказателствата, които не могат да послужат като въпроси в производството по чл.288 ГПК. Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.