Определение № 60711 от 22.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 2251/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Инвестстрой“ ЕООД срещу решение №12/18.02.2020г. по в.т.д.№357/2019г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение. С него е потвърдено решение №257/05.07.2019г. по т.д. №119/2018г. на Бургаски окръжен съд, с което касационният жалбоподател е осъден да заплати на „Есетере България“ ЕООД сумата от 140 000 лв., представляваща предоставен от ищеца на ответника и невърнат от последния заем по сключен между тях договор за заем от 11.03.2016г.; сумата от 1 400 лв., представляваща лихва в размер на 5 % върху дадената в заем и претендирана като главница сума, съобразно параграф IV, чл.9 от сключения между страните договор за заем, за периода от 12.03.2016г. – 31.10.2017г., както и сумата от 3 360 лв., представляваща неустойка в размер на 0,1 % върху стойността на първата погасителна вноска – 28 000 лв., съобразно параграф VI, чл.13 от сключения между страните договор за заем, за периода от 31.10.2017г. до датата на депозиране на исковата молба – 01.03.2018г., ведно със законната лихва върху присъдените размери главница от датата на предявяване на исковете – 01.03.2018г. до тяхното окончателно изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касационният жалбоподател излага съображения, че от тълкуването на клаузите на процесния договор за заем от 11.03.2016г. и договор за производство на етерично масло от бял равнец от същата дата се установява, че заемът прикрива авансово плащане по договора за продажба. Поддържа, че съдът е постановил решението си в противоречие със съдопроизводствените правила, като не му е дал указания, че не сочи доказателства за готовността си да изпълни своите задължения по договора за производство на етерично масло. Счита, че показанията на свидетеля М. Ш. неправилно са възприети като достоверни. Поддържа, че въззивният съд не е преценил поотделно и в съвкупност всички ангажирани по делото доказателства, като е основал изводите си на предположения. Излага съображения относно липсата на основания за обявяване на заема за предсрочно изискуем, като твърди, че въззивният съд не е съобразил счетоводните записвания по партидите на двете дружества съобразно нормите на чл.182 от ГПК и чл.51, ал.1 и ал.2 от ТЗ. В тази връзка поддържа, че съдът е следвало да назначи допълнителна експертиза на основание чл.162 от ГПК. Моли за отмяна на съдебния акт. Претендира и присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за достъп до касация. Сочи като обуславящи въпросите: 1/ Въпрос относно правилата за тълкуване на договорите, установени в чл.20 от ЗЗД, и по – специално за тълкуване на процесния договор за „заем“ от 11.03.2016г. във връзка със сключения на същата дата договор за производство и покупко – продажба на етерично масло от бял равнец, както и необходимостта за преценка на преддоговорните отношения, в това число и показанията на разпитаните по делото свидетели; 2/ Въпрос относно задължението на съда по чл.146, ал.2 от ГПК да даде точни ясни указания на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства; 3/ Въпрос относно преценката на свидетелските показания съобразно разпоредбите на чл.172 от ГПК и задължението на съда да ги прецени съобразно всички представени по делото доказателства и да мотивира своя съдебен акт, както го задължава нормата на чл.236, ал.2 от ГПК, и по – точно длъжен ли е, следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, да бъдат подробно обсъдени и всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост /а не изолирано едни от други/, които имат значение за решението по делото; Следва ли също така въззивната инстанция при осъществяването на тази своя решаваща дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите констатации и правните изводи да са обосновани?; 4/ Въпрос относно приложението на нормата на чл.76, ал.2 от ЗЗД, касаеща поредността на погасяване на няколко еднородни задължения от един длъжник към един кредитор, по – конкретно кое е по – обременителното задължение за „Инвестстрой“ ЕООД – това по договора от 11.03.2016г. или това по договора от 13.06.2016г.; 5/ Въпрос относно „доказателствената сила на счетоводните записвания в търговските книги на страните, дали и при констатирани несъответствия необходимостта от назначаване на допълнителна съдебно – счетоводна експертиза в тази насока, касаеща тяхната редовност“. Счита, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 220/31.07.2014г. по гр.д. №6126/2013г. на ВКС, IV г.о., решение №502/26.07.2010г. по гр.д. №222/2009г. на ВКС, IV г.о., решение №546/23.07.2010г. по гр.д. №856/2009г. на ВКС, IV г.о., решение №504/26.07.2010г. по гр.д. №420/2009г. на ВКС, IV г.о., решение №5/06.02.2020г. по гр.д. №641/2019г. на ВКС, IV г.о., решение №13/06.02.2020г. по гр.д. №2413/2019г. на ВКС, IV г.о., решение №16/31.01.2019г. по гр.д. №1779/2018г. на ВКС, IV г.о., решение №19/04.07.2018г. по гр.д. №909/2017г. на ВКС, II г.о., решение №23/19.02.2020г. по гр.д. №1231/2019г. на ВКС, I г.о., решение №30/29.02.2016г. по т.д. №149/2015г. на ВКС, II т.о., решение №105/30.06.2011г. по т.д. №944/2010г. на ВКС, II т.о., решение №85/24.07.2015г. по гр.д. №1207/2014г. на ВКС, III г.о. и решение №470/16.01.2012г. по гр.д. №1318/2010г. на ВКС, IV г.о.; по втория въпрос – в противоречие с т.2 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; по третия въпрос – с т.19 от Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по гр. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение №189/14.01.2016г. по т.д. №3672/2014г. на ВКС, II т.о., решение №331/04.07.2011г. по гр.д. №1649/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №134/19.11.2015г. по т.д. №3495/2014г. на ВКС, II т.о., решение №283/14.11.2014г. по гр.д. №1609/2014г. на ВКС, IV г.о. и решение №92/22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010г. на ВКС, IV г.о.; по четвъртия въпрос – с Тълкувателно решение №3/27.03.2019г. по тълк.д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС, и по петия въпрос – с т.10 от Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, т.3 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №74/25.07.2019г. по гр.д. №2999/2018г. на ВКС, IV г.о. и решение №83/03.11.2017г. по гр.д. №2383/2016г. на ВКС, II г.о. Ответникът по касация „Есетере България“ ЕООД оспорва жалбата. Поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Излага съображения и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните е сключен писмен договор за заем от 11.03.2016г., по силата на който договорената сума от 140 000 лв. е преведена по банков път от ищеца „Есетере България“ ЕООД на ответника „Инвестстрой“ ЕООД; в банковото бордеро е вписано превеждането на сумата по договор за заем от 11.03.2016г.; в текста на договора е уговорено задължение на ответното дружество за връщане на сумата на пет годишни погасителни вноски, първата от които с падеж 31.10.2017г., ведно с годишна лихва от 5 % върху тази сума; изрично е пояснено, че заемът е целеви – за финансиране дейността на заемателя по засаждане, отглеждане, коситба на бял равнец и дестилация на етерично масло; уговорени са последиците за заемателя при неизпълнение на уговорките за връщане на сумите по вноските, вкл. настъпване на предсрочна изискуемост. По отношение на оспорването от ответника на основанието, на което му е преведена сумата, решаващият състав изцяло е възприел мотивите на първоинстанционния съд, че е сключен реален договор за заем, който съществува в писмена форма и по който парите са преведени на заемополучателя. Приел е, че съдържащата се в р.II, т.2 от договора цел на сключването му не аргументира извода, че договорът е симулативна сделка и прикрива отношенията по договор за производство и покупко – продажба на етерично масло с бял равнец от 11.03.2016г., като представлява аванс по този договор, който не подлежи на връщане. В тази връзка е изтъкнал, че са налице два отделни договора, с различен предмет и поети задължения, като съществуването на всеки един е действително в правния мир. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че договорът за заем не е нищожен и подлежи на изпълнение от страните. От събраните по делото доказателства решаващият състав е приел, че е налице неизпълнение на процесния договор от заемополучателя и възникване на предпоставките за обявяването му за предсрочно изискуем съгласно чл.13 от договора. Във връзка с този извод е изтъкнал липсата на плащане на 31.10.2017г., съобразно р.III, т.5 от договора, както и положените от заемодателя усилия да поиска изпълнение на задължението в началото на 2018г. чрез изпращането на покана – предизвестие с куриерска фирма на действащия адрес на ответното дружество, но без откриване на адресата. Във връзка с въведеното в отговора на исковата молба твърдение за предсрочно плащане на първата вноска по договора за заем на 07.07.2017г. в размер на 31 870 лв., въззивният съд е изтъкнал неоспореното съществуване на договор за заем от 13.06.2016г., като при позоваване на заключението на вещото лице е приел, че нито една от четирите направени вноски не е около уговорения в договора от 11.03.2016г. падеж – 31.10.2017г. и не е посочено по кой договор се извършва плащането. Относно довода на касатора, че е заявил плащане на вноска по договора от 11.03.2016г., въззивният съд е приел, че начинът, по който касаторът е отнесъл в собственото си счетоводство дадено плащане по партидата на заемодателя не представлява изявление по кой договор за заем извършва плащането. Изложил е съображения, че предвид реалния характер на договора за заем следва да е ясно изразено отбелязването в банковото бордеро или разписката за извършеното плащане по кое съществуващо заемно правоотношение се извършва погасяването. С оглед на това апелативният съд е заключил, че съдържащото се в банковите извлечения за преведени суми от ответника на ищеца основание „плащане по договор за заем“ не носи белезите на индивидуализация и не сочи задължението по избор на заемополучателя съобразно чл.76, ал.1 от ЗЗД. По релевираното от ответника – касатор в настоящото производство възражение за прихващане с оглед претърпени вреди от неизпълнение на договора за производство и покупко – продажба на етерично масло от бял равнец от страна на ищеца въззивният съд е приел, че по документи от счетоводството на производителя не може да се установи произведеното количество масло от бял равнец през 2017г. Изтъкнал е, че допуснатата експертиза не е установявала произведени и заприходявани количества, нито са налице данни за реално изпълнение на доставки от произведено през 2017г. масло, агротехническата експертиза също не е изследвала въпроса относно добито етерично масло през тази година, а за представените фактури, издадени от касатора, не е установено да са осчетоводени и да са получени суми по тях. При съобразяване на свидетелските показания на М. Ш. и Д. И. въззивният съд е заключил, че не са налице доказателства относно добито количество етерично масло от бял равнец, което да бъде реализирано към ищеца. В допълнение, е изтъкнал, че представената по делото кореспонденция не установява уведомяване на купувача за произведеното количество масло, което да бъде изследвано за качество съгласно чл.11 от договора, нито готовност на определено количество за експедиция, окачествено по предвидения в договора ред. В тази връзка е посочил, че за да докаже твърденията си, производителят е следвало да ангажира достатъчно доказателства за продукцията, която е добил и уведомяването до купувача за извършване на проби и съответно – доставка според резултатите от нея. Въз основа на тези съображения въззивният съд е приел, че не е доказано изпълнението на договора за производство и продажба на етерично масло от бял равнец от „Инвестстрой“ ЕООД през 2017г., което да го прави изправна страна и да поражда за него право на разваляне на договора от 11.03.2016г. и за претендиране на вреди от неизпълнението му. В допълнение е приел, че не е претърпяна и вреда, поради липсата на твърдения и доказателства за произведена и непродадена продукция. С оглед на тези изводи апелативният съд е счел за неоснователно направеното от ответника по иска възражение за прихващане. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По въпроса относно тълкуването на клаузите на договора е формирана последователна практика на ВКС с решение № 81/07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №151/05.10.2010г. по т.д. №1035/2009г. на ВКС, ТК, решение № 157/30.10.2012г. по т.д. №696/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. В цитираните решения, както и в посочените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК на касатора решения на ВКС, е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл.20 от ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прието е, че прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. В конкретния случай въззивният съд съобразно закона и трайноустановената съдебна практика е обсъдил клаузите на процесния договор за заем от 11.03.2016г. и договора за производство на етерично масло от бял равнец от същата дата, като е съобразил смисъла, който произтича от всеки договор и връзката между тях. При това тълкуване съдът е стигнал до извода, че съдържащата се в р.II, т.2 от договора за заем цел на сключването му не аргументира извода, че договорът е симулативна сделка и прикрива отношенията по договор за производство и покупко – продажба на етерично масло с бял равнец от 11.03.2016г., като представлява аванс по този договор, който не подлежи на връщане. По този начин е формирал извода, че са налице два отделни договора, с различен предмет и поети задължения. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на клаузите на договорите, не подлежат на проверка в производството по допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК изразява разбирането на касатора, че въззивният съд има задължението да указва на страните по делото за кои от спорните факти не сочат доказателства, като в случая съдът не му е указал да ангажира доказателства, че през процесната 2017г. е произвел етерично масло от бял равнец и е могъл да осъществи изпълнение по сключения с ищеца договор. Съгласно задължителните разяснения в т.2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 от ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства. В случая във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за процесуални нарушения във връзка с доклада, а за необоснованост на изводите, направени от съда въз основа на събраните доказателства и за неправилно приложение на материалния закон. В подадената от него въззивна жалба касаторът не е изложил оплаквания, че са налице допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, вследствие на които е бил лишен от възможността да ангажира доказателства в подкрепа на тезата си. Същият е въвел доводи, че съдът не е кредитирал многобройните доказателства в подкрепа на възраженията му, а необосновано е възприел за основателна претенцията на ищеца. При тези доводи в жалбата за въззивния съд не е възникнало задължение за даване на указания на страните във връзка с разпределението на тежестта на доказване. Поради изложеното следва да се приеме, че и по този въпрос въззивният съд не е допуснал отклонения от задължителните указания, дадени с ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС. Третият поставен от касатора въпрос е обуславящ за изхода на спора. Недоказано по отношение на същия обаче е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280 ал.1 от ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1, т.2 и т.3 на ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, задължение на въззивния съд е да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди всички допустими и относими доказателства, ангажирани по делото, при съобразяване въведената с чл.154 ал.1 от ГПК доказателствена тежест и допустимите според ГПК доказателствени средства, както и да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, формирайки свои правни изводи по съществото на спора и по приложението на закона. Съгласно последователната, трайно установена практика на Върховния касационен съд, съдът основава решението си на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. При противоречие в свидетелските показания за относими към спорното право факти, съдът излага мотиви кои свидетелски показания приема за достоверни, в коя тяхна част и защо; защо не дава вяра на показанията на свидетел; защо приема, че свидетелят не е безпристрастен или по други причини не възпроизвежда вярно възприетите факти. Преценката за достоверност на свидетелските показания съдът извършва, съпоставяйки ги помежду им и с всички доказателства по делото и обосновавайки изводите си чрез логически издържани съждения. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждане на правото на ищеца – заемодател да обяви задължението на заемателя за предсрочно изискуемо, както и предявеното чрез възражението за прихващане право на касатора на обезщетение за неизпълнение на договор за производство и покупко – продажба на етерично масло с бял равнец от 11.03.2016г. Съдът е обсъдил подробно съдържанието на всички писмени и гласни доказателства, както и заключенията на счетоводната и агротехническата експертиза. При анализа на всички събрани доказателства в тяхната съвкупност съдът е достигнал до извода, че не са ангажирани убедителни доказателства относно твърдението на касатора за произведено количество етерично масло от 63 кг. през процесната 2017г. В тази връзка са съпоставени показанията на свидетелите и на двете страни, като съдът е отчел не само на показанията на свидетеля на ищеца М. Ш. относно състоянието на обработваните от касатора площи с насаждения бял равнец, но също и факта, че свидетелят на ответното дружество Д. И. също не посочва конкретни количества добито през 2017г. масло от бял равнец, което да е било предложено за изкупуване на ищеца. Съобразено е, че показанията и на двамата свидетели не съдържат конкретна информация за количеството произведено от касатора масло от бял равнец през 2017г. и неговото качество. Съставът на Бургаски апелативен съд е процедирал в съответствие с процесуалните норми, като е съпоставил показанията на разпитаните по делото свидетели и с останалите събрани по делото доказателства. Наред с това съдът е изтъкнал, че задължението за изкупуване се отнася не до всяко произведено от касатора количество масло, а само за такова с качество по стандарта, съставляващ Приложение№2 към договора, което при спор подлежи на установяване с процедура по чл.11 от договора – чрез обща проверка от двама назначени от страните експерти, каквато не е била проведена, нито поискана от производителя. Съответно изводът за неоснователност на възражението за прихващане е обусловен и от липсата на доказателства за постигане на това качество на произведеното масло, възприето от страните като стандартно по смисъла на договора. По този начин съдът не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК решения, като при осъществения от него анализ на доказателствения материал е обсъдил всички приети по делото доказателства, без да изключва някои от тях. Интерпретацията на събраните по делото доказателства не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Въпросът относно приложението на нормата на чл.76, ал.2 от ЗЗД, касаещ поредността на погасяване на няколко еднородни задължения, също е свързан с предмета на спора, доколкото въззивният съд е извършил преценка кое от задълженията по двата сключени между страните договора за заем е било погасено с извършеното на 07.07.2017г. от касатора плащане в размер на 31 870 лева. Този въпрос обаче не отчита специфичните за спора обстоятелства, обусловили изводите на въззивия съд, поради което не отговаря на общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационен контрол. За да приеме извършеното плащане за вноска по договора за заем от 13.06.2016г., а не като вноска по процесния договор от 11.03.2016г., съдът е съобразил обстоятелството, че към датата на плащането изискуемо е било само задължението по договора за заем от 13.06.2016г., с настъпил падеж на първата вноска на 30.06.2017г., докато падежът на първата вноска по договора от 11.03.2016г. е 31.10.2017г. По този начин въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, формирана с решение №266 от 12.06.2006г. по т.д.№832/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В същото е прието, че установената в чл.76 от ЗЗД поредност на погасяване на задълженията се явява без значение, когато към момента на плащането длъжникът е имал само едно изискуемо задължение. С оглед на това е неоснователен и доводът на касатора за допуснато от въззивния съд противоречие със задължителните разяснения на Тълкувателно решение №3/27.03.2019г. по тълк. д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС. Петият въпрос относно доказателствената сила на записванията в счетоводните книги е значим за изхода на спора, но касаторът не е обосновал допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В практиката на ВКС /решение №169/31.01.2013г. по т.д.№664/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №347/27.02.2019г. по т.д. №687/2018г. на ВКС, ІІ т.о. и други/ последователно се приема, че счетоводните книги и вписванията в тях могат да служат като доказателство на страната, която ги е водила, според тяхната редовност, която не се презумира, а трябва да бъде установена и с оглед останалите доказателства. Съгласно чл.182 от ГПК вписванията в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото. Тези книги не се ползват с материалната доказателствена сила на официалните документи за съдържащата се в тях информация, поради което доказателствената им сила се преценява с оглед всички релевантни за спора данни по делото, включително и за тяхната редовност. В случая въззивният съд е съобразил изцяло цитираната практика на ВКС, като е преценил доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги на дружеството – касатор въз основа на всички данни по делото. Изводът на съда, че не следва да кредитира извършеното при ответното дружество счетоводно отразяване на плащането като такова по договор за заем от 11.03.2016г. е резултат от преценката на клаузите на двата договора за заем, както и на обстоятелството, че като основание на извършения на 07.07.2017г. банков превод е посочено само „плащане по заем“, съответно длъжникът не е конкретизирал по кой договор плаща и не може да се позовава на приложение на нормата на чл.76 ал.1 от ЗЗД. По този начин решаващият състав е процедирал в съответствие с цитираната практика на ВКС. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разясненията в т.10 от Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по гр.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, т.3 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката, формирана с решение №74/25.07.2019г. по гр.д. №2999/2018г. на ВКС, IV г.о. и решение №83/03.11.2017г. по гр.д. №2383/2016г. на ВКС, II г.о. В правомощията на съда е прецени дали установяването на даден факт изисква специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. В случая по делото е назначена съдебно – счетоводна експертиза, която е извършила проверка в счетоводствата на двете страни относно счетоводното отразяване на вземанията и задълженията по процесните договори. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. Преценката на въззивния съд дали е налице необоснованост на заключението на приета в първоинстанционното производство експертиза не подлежи на контрол в стадия по селекция на касационните жалби. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5 000 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд