Определение № 247 от 14.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 395/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Феникс – Дупница” ООД срещу решение №266 от 24.10.2019 г. по в.гр.д.№202/2019 г на ОС Кюстендил. С решението в обжалваната част е потвърдено решение от 19.12.2018 г. по гр.д.№856/2018 г. на РС Дупница в частта, с която по предявените от Община Дупница срещу „Феникс –Дупница” ООД искове по чл.422, вр. чл.415, ал.1 от ТЗ, вр. чл.236, ал.2 от ЗЗД, вр. чл.79, ал.1, чл.92, ал.1 и чл.86 от ЗЗД, е признато за установено, че „Феникс – Дупница” ООД дължи на Община Дупница, сумите по заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от 12.01.2018 г., издадени по ч.гр.д.№117/2018 г. на РС Дупница, както следва: сумата до 496.40 лв., обезщетение за ползване в размер на годишни наемни вноски по договор №НЗ-000137/01.10.2003 г. за периода от 2016 г. до 2017 г., сумата до 4302.15 лв., обезщетение за ползване в размер на наемни вноски след прекратяване на договор №ТД-000218/07.11.2005 г. за периода м.февруари 2016 г. до м.декември 2017 г. и за сумата до 9 476.92 лв., обезщетение за ползване в размер на наемни вноски по договор №ТД-000507/01.05.2006 г. за периода м.февруари 2016 г. до м.декември 2017 г. вкл., сумата до 700.00 лв., възнаграждение по договор №І-44/25.01.2017 г. за периода м.февруари 2017 г. до м.декември 2017 г. вкл., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 11.01.2018 г. до окончателното им изплащане, както и сумата до 70.00 лв., начислена неустойка за периода м.февруари 2017 г. до м.декември 2017 г. по договор №І-44/25.01.2017 г. В касационната жалба и в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК са наведени доводи, че решението е вероятно недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, в която не са посочени обстоятелства, на които се основава иска – в частност поддържа ли се, че договорите са в сила или са прекратени, още повече че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение се е искало присъждане на наемни вноски по договор и допълнително споразумение. Евентуално се сочи, че решението в обжалваната част е очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния, уточнен от настоящата инстанция въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС: Може ли при въведено основание на заявлението по чл.417 от ГПК – парично вземане по наемни вноски и при въведено основание на иска по чл.422 от ГПК – неизпълнение на договорите за наем, съдът да се произнесе с решение за обезщетение за ползване на недвижимите имоти, предмет на договорите за наем. Ответникът по касация Община Дупница не заявява становище по касационната жалба на „Феникс – Дупница” ООД, но обжалва решение №266 от 24.10.2019 г. по в.гр.д.№202/2019 г на ОС Кюстендил в частта, с която след частична отмяна на решение от 19.12.2018 г. по гр.д.№856/2018 г. на РС Дупница, са отхвърлени предявените от Община Дупница срещу „Феникс –Дупница” ООД искове по чл.422, вр. чл.415, ал.1 от ТЗ, вр. чл.236, ал.2 от ЗЗД, вр. чл.79, ал.1, чл.92, ал.1 и чл.86 от ЗЗД в частта им за признаване за установено, че „Феникс – Дупница” ООД дължи на Община Дупница, сумите предмет на заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от 12.01.2018 г., издадени по ч.гр.д.№117/2018 г. на РС Дупница, както следва: сумата над 496.40 лв. до 674.26 лв., обезщетение за ползване в размер на годишни наемни вноски по договор №НЗ-000137/01.10.2003 г. за периода от 2016 г. до 2017 г., сумата над 4302.15 лв. до 17 208.59 лв., обезщетение за ползване в размер на наемни вноски за ползване на недвижим имот след прекратяване на договор №ТД-000218/07.11.2005 г. за периода м.февруари 2016 г. до м.декември 2017 г. и за сумата над 9 476.92 лв. до 22 862 лв., обезщетение за ползване в размер на наемни вноски по договор №ТД-000507/01.05.2006 г. за периода м.февруари 2016 г. до м.декември 2017 г. вкл., сумата над 700.00 лв. до 966.00 лв., възнаграждение по договор №І-44/25.01.2017 г. за периода м.февруари 2017 г. до м.декември 2017 г. вкл., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 11.01.2018 г. до окончателното им изплащане, както и за сумата над 70.00 лв. до 193.84 лв., начислена неустойка за периода м.февруари 2017 г. до м.декември 2017 г. по договор №І-44/25.01.2017 г. В жалбата се излагат съображения, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. Въззивният съд има ли правомощия да излиза извън предмета на основанията, посочени като основания за обжалване на първоинстанционното решение и има ли правомощия без наведени доводи и без да са събирани нови доказателства да намалява говорената между страните наемна цена, както и да приема различна фактическа обстановка извън приетата от първоинстанционния съд. 2. Може ли обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД да бъде в по-нисък размер от уговорения наем между страните. 3. Длъжен ли е наемателят да заплаща обезщетение в размер на уговорената наемна цена след прекратяване на договора за наем до връщането на наетия имот с приемо-предавателен протокол, както е уговорено в договора. 4. Какво е правното значение на анекса, подписан от страните по договора, с който е постигнато съгласие за изменение на уговорената в договора за наем наемна цена, каква е обвързващата му сила и за правоизменящия му ефект спрямо съдържанието на наемното правоотношение и увеличената наемна цена и следва ли да се взима предвид при определяне на обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. „Феникс – Дупница” ООД не заявява становище по касационната жалба на Община Дупница. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационните жалби в частите им, с която се иска отмяна на въззивното решение в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по исковете по чл.422, вр. чл.415, ал.1 от ТЗ, вр. чл.236, ал.2 от ЗЗД, вр. чл.79, ал.1, чл.92, ал.1 и чл.86 от ЗЗД за признаване за установено, че „Феникс – Дупница” ООД дължи на Община Дупница, сумите предмет на заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от 12.01.2018 г., издадени по ч.гр.д.№117/2018 г. на РС Дупница, както следва: сумата от 674.26 лв., обезщетение за ползване в размер на годишни наемни вноски по договор №НЗ-000137/01.10.2003 г. за периода от 2016 г. до 2017 г., сумата от 17 208.59 лв., обезщетение за ползване в размер на наемни вноски за ползване на недвижим имот след прекратяване на договор №ТД-000218/07.11.2005 г. за периода м.февруари 2016 г. до м.декември 2017 г., сумата 966.00 лв., възнаграждение по договор №І-44/25.01.2017 г. за периода м.февруари 2017 г. до м.декември 2017 г. вкл., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 11.01.2018 г. до окончателното им изплащане, както и сумата 193.84 лв., начислена неустойка за периода м.февруари 2017 г. до м.декември 2017 г. по договор №І-44/25.01.2017 г., са недопустими с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3 от ГПК, тъй като в случая се разглежда търговски спор по смисъла на чл.365, т.1 от ГПК /претендират се права, породени от прекратяване на търговски, по смисъла на чл.286, ал.1 от ТЗ, сделки – договори за наем, както и изпълнение и неустойка за неизпълнение по търговска, по смисъла на цитирания текст сделка – договор от 25.01.2017 г./, респективно делото е търговско, а размерът на цената на исковете е под 20 000 лв., поради което в тази част, касационните жалби следва да бъдат оставени без разглеждане. В останалата част касационните жалби са допустими - подадени са от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД, доколкото се претендира обезщетение за ползване на наети недвижими имоти, след прекратяване на договор за наем, в размер на наемната цена по прекратения договор. Установил е съществувало между страните наемно правоотношение, възникнало въз основа на договор №ТД-000507/01.05.2006 г., по силата на който Община Дупница предоставила на ответното дружество за срок до три години, ползването на имот, намиращ се на [улица], 90 кв.м закрита площ, имот, намиращ се на [улица], 60 кв.м. закрита площ, имот, намиращ се на [улица], 70 кв.м. закрита площ и имот, намиращ се в[жк], 66 кв.м закрита площ, като е договорена наемна цена съответно в размер на 126 лв., 96 лв., 98 лв. и 92.40 лв. Посочил е, че с анекс от 31.10.2006 г. срокът на договора бил определен на осем години, с анекс от 20.02.2008 г. наемните цени за терени с площ 70 кв.м., находящ се на [улица], с площ 60 кв.м., находящ се на [улица], с площ от 66 кв.м., находящ се в[жк]и с площ от 90 кв.м., находящ се на [улица] са били променени съответно на 196 лв., 210 лв., 184.40 лв. и 252 лв., с анекс от 15.05.2008 г. била увеличена отдадената под наем закрита площ в[жк]от 66 кв.м. на 94 кв.м. и променена наемната цена на 263.20 лв., а с анекс от 03.07.2009 г. площта на наетия терен била увеличена с още 26 кв.м. или общо на 120 кв.м. при наемна цена от 336 лв. Изложил е съображения, че д ействието на сключените след провеждане на търг или конкурс договори за наем на общински нежилищни имоти се прекратяват с изтичане на срока им, като допълнителните уговорки за продължаването на сроковете им са недействителни с оглед нормата на чл.14 ЗОбС - при откриване на процедурата за отдаване под наем срокът е задължителен елемент от условията на търга, който след провеждането му става и задължителен елемент от сключения договор за наем, като както фиксираният в договора срок така и наемната цена не може да се променят, тъй като на практика това би довело до сключване на нов договор за наем, без търг, а задължението на органа, упражняващ правото на управление и стопанисване на общинската собственост, да проведе търг по предвидения ред е публичноправно /произтича пряко от закона, а не от гражданскоправен факт/ и нарушенията на посочената императивна правна норма обуславят недействителност на съответните актове респ. споразумения за продължаване на сроковете на действие на договорите. В този смисъл е достигнал до извод, че договорът е бил прекратен с изтичането на тригодишен срок от сключването му, като в тежест на наемателя при прекратяване на договора е възникнало задължение за връщане на наетите имоти, респ. за заплащане на обезщетение при неизпълнение на това задължение, като същият дължи провеждане на пълно и главно доказване на посочения факт – връщането на имотите, но по делото не са представени доказателства за действия осъществяващи този дължим резултат преди началото на исковия период. Изразил е становище, че неизпълнение на задължението за връщане на наетите имоти на наемодателя, чрез освобождаването им от вещи на наемателя и предаването им на наемодателя, продължаващо през исковия период с оглед разпоредбата на чл.236, ал.2 ЗЗД, поражда задължение за плащане на обезщетение, като съгласно утвърдилата се съдебна практика, минималният размер на обезщетението е в размер на наемната цена, по прекратените договори, която с оглед размера на валидно договорената наемна цена, е първоначалната цена по договора. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез наведените в исковата молба фактически твърдения, съвпадащи с тези в заявлението за издаване на заповед за изпълнение /сключване на договор за наем, прекратяването на същия и продължаващо ползване от ответника, въпреки противопоставянето на ищеца/ и отправеното до съда искане /за заплащане на обезщетение за ползване на основание чл.236, ал.2 от ЗЗД/. В този смисъл не се установява твърдяната от касатора „Феникс – Дупница“ ООД вероятна недопустимост на въззивното решение, като касационно обжалване не може да бъде допуснато и по поставения във връзка с недопустимостта въпрос на посочения касатор. От друга страна при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната и от двамата касатори очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите, поставени от касатора Община Дупница. На първо място във въззивната жалба на ответника се съдържа изрично твърдение, че искът не е доказан в своя размер, като се оспорват изводите на първоинстанционния съд относно конкретните клаузи на договора /включително уговорената цена и нейното счетоводно отразяване, за което се поддържа, че не представлява обективиране на договорната воля и не е елемент от договорното отношение/, респективно не е налице произнасяне по невъведени от въззивника основания за неправилност на въззивното решение, а по първия от въпросите касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с дадените в ТР №1/2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения. На следващо място никъде в решението не е изразявано становище, че по принцип анексът към един договор няма правопроменящ ефект спрямо съдържанието на конкретното правоотношение – както бе посочено въззивният съд е приел, че анексите към процесния договор не са породили действия, предвид факта, че както фиксираният в договора срок, така и уговорената наемна цена не може да се променят, тъй като на практика това би довело до сключване на нов договор за наем, без търг, а задължението на органа, упражняващ правото на управление и стопанисване на общинската собственост, да проведе търг по предвидения ред е публичноправно /произтича пряко от закона, а не от гражданскоправен факт/. Именно с оглед изложеното е и направеният от съда извод, че единствената валидно уговорена наемна цена е първоначално посочената в договора, поради което обезщетението за ползване следва да бъде определено съобразно тази цена. В този смисъл поставеният от касатора четвърти въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, а втори и трети от въпросите са решени съобразно константната практика на ВКС, съгласно която, когато наемателят продължи да ползва имота след прекратяване на наемното правоотношение въпреки противопоставянето на наемодателя, в общия случай размерът на обезщетението е средният пазарен наем, като той не може да бъде по нисък от уговорения размер на наема по прекратения договор за наем. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,