Определение № 5077 от 07.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2024 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 41/09.02.2024г. по в.гр.д.№ 816/2023г. на Окръжен съд Добрич в частта, в която се потвърждава решение № 101 от 20.10.2023г. по гр.д.№ 242/2023г. на Районен съд Ген.Тошево и частично са уважени исковете на А. А. В. против Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за обезщетение на неимуществени вреди в размер на 2000 лева и 90 лева имуществени вреди, ведно със законната лихва от 20.04.2023 г. до изплащане на сумата. Касационната жалба съдържа доводи, че решението е неправилно в осъдителната му част, а в изложение към нея се твърди, че не е съобразена практиката на Върховния касационен съд по въпроси, които се свеждат до приложението на чл.52 ЗЗД. Според прокуратурата са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. От А. А. В., чрез адвокат И. Р. от АК-Добрич, не е подаден писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира че касационната жалба на прокуратурата е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е редовна и процесуално допустима. За да постанови решението, въззивният съд е установил, че срещу А. А. В. е образувано ДП 185/21г. на РУ Ген.Тошево, пр.пр.№ 4205/2021 г. на РП Добрич, за извършено от него престъпление по чл.343б, ал.3 НК – управление на МПС след употреба на наркотично вещество, установено с техническо средство Досъдебното производство е прекратено с постановление от 20.04.2023 г., без привличането на ищеца като обвиняем, поради липса на амфетамин в неговата кръвна и биологична проба. С оглед данните за наказателно преследване срещу А. А. В., въззивният съд е установил, че ищецът е бил временно задържан на 27.11.2021г. и е освободен същия ден. По отношение на него не е взета друга мярка за процесуална принуда, но са били извършени процесуално-следствени действия с негово участие, поради което е налице причинно-следствена връзка между образуваното наказателно производство и настъпилите вреди, за което му се дължи обезщетение от 2000 лева, както и разходите за изследване на взетите проби в размер на 90 лева. При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси поради следните съображения: Отговор на поставените от касатора въпроси се дава в практиката на Върховния касационен съд, която приема, че само при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от пострадалия вреди в хипотезите на чл.2 ЗОДОВ се дължи обезщетение на неимуществените вреди, което съдът определя глобално по справедливост, съгласно чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е съобразил тази съдебна практика, като е приел, че е налице хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и следва да се ангажира отговорността на държавата, ако неоснователно е била упражнена принуда срещу уличеното лице, дори когато не му е повдигнато обвинение. Тези изводи са изцяло в съответствие дадените разрешения на повдигнатите въпроси в трайната съдебна практика на ВКС - да бъдат отчетени всички обстоятелства при определяне на конкретното обезщетение–вида и тежестта на обвиненията, продължителността на наказателното преследване, както и действително причинените безпокойства и неблагоприятни последици в личния и професионален живот на ищеца. Въззивният съд е установил, че образуваното досъдебно производство срещу А. А. В. е прекратено поради липса на доказателства за извършено престъпление, поради което му се дължи обезщетение. Преценката на релевантните по спора обстоятелства е формирана, въз основа на приетите писмени и гласни доказателства за преживения от ищеца стрес след дадената положителна проба и предприетите принудителни административни мерки по ЗДвП. С оглед установените по делото факти, съдът е достигнал до крайния извод, че субективните изживявания от неоснователно упражнена принуда срещу ищеца, не се отличава със значително по-голям интензитет от обичайния при подобни случаи, както приема и първоинстанционният съд. Изводите на въззивния съд са съобразени с практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд, поради което съображенията на касатора за противоречие със съдебната практика на ВКС не могат да бъдат споделени. С дадените разяснения в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т.3 и т.11 се посочва, че държавата чрез своите правозащитни органи се освобождава от отговорност ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат, но преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В обжалваното решение се констатира, че независимо от липсата на доказано престъпно деяние, с оглед даденото заключение от съдебно-химическата експертиза, че не се установява наличието на амфетамин в кръвната проба на ищеца, поради което наказателното производство е приключило в досъдебна фаза, причинените на ищеца неимуществените вреди са резултат от интензитета на негативното психическо въздействие и лишаването му от право да управлява МПС, а не от влошено здравословно състояние. Тези изводи също са в съответствие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата, т.е. правните изводи на съда следва да се основават на конкретно установените обстоятелства и преценка за степента на накърняване на неимуществената сфера на лицето, срещу което е било образувано наказателното производство, в съответствие с принципа, установен в чл.52 ЗЗД. Липсва противоречие и с цитираните съдебни актове на ВКС, в които е направена преценка при различна фактическа обстановка за вида и продължителността на наказателното преследване и е определен размер на обезщетението въз основа на доказаните от пострадалото лице във всеки отделен случай вреди. Предвид изложените съображения, поставените въпроси са разрешени в съответствие с установената съдебна практика по тълкуване и прилагане на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а след като липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съгласно разясненията на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, т.4. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение