Определение № 155 от 14.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 2015/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от М. М. Й., Ф. М. А., М. М. А. и Р. М. А., всичките чрез адв.Р.М. срещу решение №561 от 28.05.2021г. по в.гр.д. №3801/2020г. по описа на Апелативен съд- София в частта, с която след частична отмяна на решение №64/10.06.2020г., постановено по гр.д.№171/2018г. по описа на Окръжен съд- Враца са отхвърлени като неоснователни исковете им срещу ЗАД „Армеец“ с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди /морални болки и страдания/ от смъртта на М. А. Й.- съпруг на първата жалбоподателка и баща на останалите жалбоподатели, настъпила при ПТП на 09.04.2018г., над признатите за дължими в размер от 110 000 лева за първата жалбоподателка и по 100 000 лева за останалите жалбоподатели до претендираните от всеки 180 000 лева. Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено осъдителното първоинстанционно решение за присъдените обезщетения - сумата 110 000 лева за М. Й. и сумите от по 100 000 лева за останалите ищци, както и по отношение на необжалвалата ищца С. М. Й. е влязло в сила. Молба вх.№13835/05.08.2021г., с която С. М. Й., чрез адв. Р.М. заявява, че следва да се счита, че касационната жалба е подадена и от нея, е депозирана след изтичане на 1-месечния законоустановен срок по чл.283 ГПК.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно- постановено при нарушение на закона и необоснованост. Касаторите считат, че въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не е взел предвид задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД и в резултат е определил занижен размер на обезщетения, който противоречи на принципа на справедливост. Твърдят, че съдът не се е съобразил със събраните доказателства и в нарушение на чл.236, ал.2 ГПК е постановил формално решение, без да изложи в мотивите конкретните обстоятелства и тяхното значение за определяне размера на дължимото обезщетение. С оглед изложеното поддържат, че не им е осигурен справедлив и равнопоставен процес. Молят да се отмени решението в обжалваната част и да се постанови ново, с което да се уважат исковете им до претендираните по 180 000 лева за всеки от ищците. Претендират разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК.

Касаторите твърдят, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, значими за изхода на спора:

„1. Следва ли съдът да посочи в мотивите на решението си конкретните установени болки страдания на доверителите ми и съобразно направените констатации за тези страдания да присъди справедливо обезщетение?;

2. Длъжен ли е съдът след като определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, включително да назначи експертиза, ако това се налага, както и да се съобрази с действащата съдебна практика досежно размера на обезщетението?“, като поддържат, че съдът се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №217/09.06.2011г., гр.д. №761/2010г., ІV г.о. и решение №15/06.02.2012г., гр.д. №311/2011г., ІІ г.о. – основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Касаторите намират, че въззивното решение е очевидно неправилно- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Ответникът ЗАД „Армеец“ счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касация, като излага доводи за неоснователността на жалбата. Претендира разноски.

Третото лице помагач ЗК „Лев Инс“ АД оспорва жалбата като неоснователна. Излага съображения, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, както и за правилността му.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба от С. М. Й., чрез адв. Р.М., обективирана в молба вх.№13835/05.08.2021г., е просрочена и следва да се остави без разглеждане като недопустима.

Касационната жалба, подадена от М. М. Й., Ф. М. А., М. М. А. и Р. М. А., с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният съд приема за установени по безспорен начин, предвид влязлата в сила осъдителна присъда по НОХД №485/2019г. на Окръжен съд-Враца, материалноправните предпоставки за ангажиране на деликтната отговорност на водача на л.а. „Ситроен ЦЗ”, рег. [рег.номер на МПС] - Ц. П., застрахована по застраховка „Гражданска отговорност“ в ответното дружество - противоправно поведение /нарушение на правилата за движение по пътищата - чл.20, ал.1, чл.42, ал.1, т.2 и чл.42, ал.2 ЗДвП/, в резултат на което е причинена на 09.04.2018г. по непредпазливост смъртта на три лица, сред които и наследодателя на ищците.

Решаващият съдебен състав намира за неоснователни възраженията на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от самия пострадал- основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване отговорността на застрахователя. Приема, че пострадалото лице действително е допуснало нарушение на ЗДвП като е пътувало без поставен предпазен колан, но въпреки това няма основание да се приеме принос от негова страна, защото от доказателствата по делото не се установява причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Съдът възприема заключенията на авто-техническата и съдебно-медицинската експертизи и приема, че от сумарната скорост на движение на участвалите в сблъсъка ППС се е породила инерционна сила, действаща по начин, че правилно поставеният предпазен колан не би могъл да бъде ефективен, за да се избегне получената тежка травма /гръдна с разкъсване на белите дробове и аортата/, довела до леталния изход.

Въззивният състав излага доводи, че по отношение на останалите спорни въпроси пред първата инстанция /за независимо съизвършителство, обосновано с противоправно поведение на другите водачи, участвали в пътния инцидент, както и за принос на пострадалия на различно от разгледаното основание /поставяне в риск при знание, че водачът е употребил алкохол/ въззивникът не е въвел оплаквания в жалбата, поради което не следва да бъдат обсъждани. Въпреки това сочи, че отговорността на съпричинителите по чл.53 ЗЗД спрямо увредения е солидарна и увреденият може да претендира плащане на цялото дължимо обезщетение от един от деликвентите, а отговорността на застрахователя е функционално обусловена от тази на деликвента – следователно на увредения следва да се признае възможността да предяви пряк иск за цялото обезщетение срещу един от застрахователите на солидарно отговорните деликвенти, които по пътя на регреса ще могат да уредят отношенията помежду си. В случая обаче от доказателствата по делото не се установява, че вредоносният резултат е резултат от противоправно поведение и на другите водачи, участвали в процесното ПТП.

За да отмени частично първоинстанционното осъдително решение за уважаване на исковете с правно основание чл.432, ал.1 КЗ и да отхвърли исковете за обезщетение за неимуществени вреди за сумите над 110 000 лева за съпругата и над 100 000 лева за всяко от децата, апелативният съдебен състав намира за основателни оплакванията на застрахователя- въззивник за нарушаване на материалния закон при определяне по справедливост на размера на присъдените обезщетения. Съдът обсъжда подробно свидетелските показания, като приема за установено, че семейството на загиналия било изключително задружно и сплотено, а наследниците му приели тежко вестта за трагичния инцидент; че починалият полагал грижи за всяко от децата си и с всяко от тях го свързвала близка емоционална връзка; че полагал труд и усилия да се изучат и станат самостоятелни. Приема също така, че след като всяко от децата /на възраст към инцидента между 27 и 34 години/ създало собствено семейство, те продължили да общуват с родителите си, живеели в едно населено място в непосредствена близост. Семейството се събирало на празници, а когато здравето на починалия се сериозно се влошило /бил на хемодиализа/, всяко от децата му се включвало в грижите и било негова опора, а дъщерята С. изпращала пари за лечение от Испания, където живеела. Съдът приема, че освен грижовен баща загиналият бил и всеотдаен съпруг. Със съпругата си били заедно от 1980г., съжителствали в хармония и разбирателство, с много труд заедно отгледали децата си. Внезапната му смърт била голям шок за съпругата и децата му, всички били в критично състояние, не можели да превъзмогнат загубата и непрекъснато посещавали гробищния парк, споделяли мъката си и той продължавал да присъства непрекъснато в разговорите им с голяма болка и тъга. Съпругата му продължавала да тъгува и споделяла пред близките състоянието си на самота и безпомощност след неговата загуба.

Въззивният съд излага мотиви, че независимо от установените изключително близки отношения между загиналия и неговите съпруга и деца, основани на обич и привързаност, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, при преценката относно размера на дължимото обезщетение следва да се вземе предвид, че М. Й. е бил на 58 години, а ищците /негови деца/ са еманципирани зрели хора, които имат собствени семейства и близка връзка помежду си и с майка си /съпруга на починалия/ и в този смисъл имат опора и подкрепа в трудния момент. Тяхната загуба макар и непрежалима, не би могла да се приравни по психотравматични последици с тази на невръстно дете загубило родител, грижа и емоционална подкрепа в живота, нито на родител загубил дете в пътен инцидент, който не може да намери смисъл на съществуването си.

Решаващият съдебен състав намира, че от значение за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е и икономическата конюнктура в страната към 2018г., както и практиката на съдилищата, които определят обезщетения в аналогични размери /180 000 - 200 000лв/, но на родители при смърт на дете или близък родственик от посочения кръг в млада и активна възраст.

Изрично сочи, че починалият е бил с увредено здраве /хронично бъбречно заболяване/ и на хемодиализа от години, но това по никакъв начин не омаловажава душевните страдания на близките, независимо от обичайно неблагоприятната в подобни случаи прогноза при естествен ход на събитията. С оглед изложеното приема за неоснователен този довод на застрахователя, както и твърденията му, че размерът следва да се съобрази с броя на пострадалите при същото ПТП лица. Позовава се на съдебната практика, че в хипотезата на повече увредени лица, сборът от обезщетенията за неимуществени вреди не може да надхвърля застрахователната сума по договора за задължителна застраховка „ГО”, в който случай, ако обезщетенията на увредените лица надхвърлят общия размер на дължимото от застрахователя обезщетение, при недостиг същите следва да се намалят пропорционално.

Въпреки неоснователността на тези доводи въззивният съд стига до извод, че с оглед релевантни факти относно действителните отношения между загиналия и неговите съпруга и деца, продължителността и тежестта на психотравматичните изживявания, както и всички други обективни фактори, свързани с обществено-икономическите условия и практиката на съдилищата като обществен израз по приложението на чл.52 ЗЗД, определените от първоинстанционния съд обезщетения са завишени и следва да се намалят до размер от по 100 000 лева за низходящите на починалия и 110 000 лева за съпругата му. Намира за неоснователни доводите, че следва да се диференцират обезщетенията на ищците – деца на починалия. Излага аргументи, че загиналият е имал близка емоционална и доверителна връзка с всяко от децата си, затова няма основание да се присъждат различни размери. По отношение на съпругата обаче травмиращите изживявания са допълнително подсилени от факта, че за разлика от еманципираните си деца и независимо от близостта си с тях, тя вече няма собствено семейство, в напреднала възраст е лишена от другар и човек до себе си, което завишава обема на вредите.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касаторите доводи, че съдът е допуснал нарушение на закона при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД, че не е обсъдил всички доказателства, че е постановил необоснован акт представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон- основание за отмяната по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Тези оплаквания не подлежат на преценка в настоящия етап на касационното производство /по допускане на касационно обжалване/, а могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касаторите правни въпроси се свеждат до процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви като анализира доказателствата, обсъди доводите на страните и се произнесе по всички наведени в жалбата оплаквания и възражения. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, включително цитираните от касаторите решения по чл.290 ГПК, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба.

В случая въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, в частност и на гласните доказателства, относими към твърдяното от ищците право на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, включително относно размера на претърпените от тях морални болки и страдания. Съдът е изложил собствени аргументи, като е обсъдил доводите и възраженията на страните, релевантни към спора и е приел, че с оглед установените отношения между загиналия и ищците-негови съпруга и деца, продължителността и тежестта на психотравматичните изживявания, както и всички други обективни фактори, свързани с обществено-икономическите условия като обществен израз на разбирането за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, определените от първоинстанционния съд обезщетения са завишени. В резултат от изяснената фактическа обстановка решаващият съдебен състав е стигнал до извода, че присъдените обезщетения следва да се намалят до размер от 100 000 лева за всяко от децата на починалия и 110 000 лева за съпругата му. Несъгласието на касаторите с изводите на съда по своята същност е оплакване за необоснованост на обжалвания съдебен акт- основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК.

Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

С оглед изхода на спора ответникът има право на разноски за касационното обжалване в размер на 150 лева юрисконсултско възнаграждение.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд