Определение № 1086 от 06.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3013/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. Й., М. Й. и К. Д. Й., действащ чрез своите родители и законни представители Д. Й. и М. Й., всички чрез адвокат Р. М. – Х., срещу Решение № 524 от 30.04.2024 г. по в. гр. д. № 2728/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 165/01.08.2023г, постановено по гр. д. № 158/2023 г. по описа на Окръжен съд – Враца, в частта, в която са отхвърлени предявените от Д. К. Й., М. Й., действащи лично и поотделно и като законни представители на малолетния си син - ищец К. Й., ЕГН: [ЕГН], против Прокуратурата на Република България искове по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно от ЗОДОВ за заплащане на сумите, както следва: на К. Й., чрез неговите родители и законни представители Д. К. Й. и М. Й., сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди вследствие акта на ОД-МВР-Враца, издаден по предложение на РП - Мездра, изразяващи се в емоционална стресова ситуация на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022 г. при забрана да напусне страната; на М. Й. - сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди вследствие акта на ОД-МВР-Враца, издаден по предложение на РП-Мездра, за забрана детето й К. Й. да напусне на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022 г. страната; и на Д. К. Й. - сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди вследствие акта на ОД-МВР-Враца, издаден по предложение на РП-Мездра, за забрана на детето му К. Й. да напусне на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022г. страната. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Жалбоподателите считат за неправилен правния извод на въззивния съд, че отговорността на Прокуратурата не може да бъде ангажирана на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предложение последно ЗОДОВ, тъй като хипотезите на нейната отговорност били изчерпателно изброени в чл. 2, т. 1 и т. 2 от закона, каквито твърдения исковата молба не съдържала, а и самото наказателно производство не било срещу лицето, спрямо което е била наложена принудителната административна мярка. Поддържа се, че неправилно въззивният съд е приел, че заповедта на административния орган за налагане на забрана малолетният К. Й. да напуска пределите на страната не е била отменена като незаконосъобразна, без да отчете, че тя била изначално нищожна като мотивирана с неверни факти. По делото несъмнено било установено, че предложението на прокурора до директора на ОДМВР – Враца да наложи принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 от ЗБЛД на малолетното дете К. Й. съдържало неверни фактически твърдения, а именно, че нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от родителите му липсвало. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Р България не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищците Д. Й. и М. Й., сключили граждански брак на 24.09.2011 г., са родители на малолетния К. Й.. С присъда от 17.06.2021 г. по н.о.х.д. № 276/2021 г. по описа на РС - Мездра Д. К. Й. бил признат за виновен в това, че на 08.01.2021 г. в [населено място], в дом, находящ се на [улица], държал огнестрелни оръжия и боеприпаси в нарушение на разпоредбите на чл. 59, ал. 1 и чл. 98, ал. 1 и ал. 2 ЗОБВВПИ, като не е взел необходимите мерки за сигурност и особено мерките, предвидени в надлежните правилници, наредби и инструкции, допуснал е достъп на други лица до оръжията и не е предприел мерки за недопускане на злополуки и наранявания при употребата им, не ги е съхранявал в метална каса, неподвижно закрепена, снабдена със секретно заключващо устройство, или в отделно помещение с врата със секретни и заключващи се устройства и входна метална врата, от което деяние е последвала смъртта на едно лице - малолетния Т. Б. Т., като не е искал и не е допускал това и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 338, ал. 3, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 НК бил осъден на шест години лишаване от свобода при първоначален "общ" режим на изтърпяване. С въззивно решение № 63/24.06.2022 г по в.н.о.х.д. № 195/2022 г. по описа на ОС – Враца била изменена първоначалната присъда, като ищецът Д. Й. бил осъден на 4 години лишаване от свобода при „общ режим" на изтърпяване за престъпление по чл. 338, ал. 3, предл. 1, вр. ал. 1 НК, вр. чл. 54 НК. Въззивният съд установил, че малолетният К. Й. бил разпитван в хода на досъдебното производство относно механизма на инцидента на 8.01.2021 г., при която детето, с което си играел той, било смъртоносно ранено с ловна пушка, оставена без надзор до вратата на мазето от ищеца Д. Й. в дома му в [населено място]. Относно детето К. Й. била изготвена и съдебно-психиатрична и комплексна психолого-психиатрична експертиза. Апелативният съд посочил, че на 14.01.2021 г. и 15.01.2021 г. прокурор при РП – Мездра отправил на основание чл. 145 ЗСВ две идентични предложения до директора на ОДМВР-Враца за налагане на принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 ЗБЛД - забрана на малолетното дете К. Й. да напуска пределните на страната. Предложенията били мотивирани с нуждата да се обезпечи участието на детето в действията по разследването по ДП № 139/2021 г. по описа на РП – Враца, като в предложението от 15.01.2021 г. било посочено, че от доказателствата по делото не били налице данни за наличие на нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от родителите на детето на основание на чл. 76, т. 9 ЗБЛД. На 15.01.2021 г. директорът на ОДМВР - Враца издал Заповед № 369з102, с която наложил на малолетния К. Й. забрана да напуска пределите на страната на основание чл. 76, т. 9 ЗБЛД. Въззивният съд установил, че била налице декларация с нотариална заверка на подписа от 01.09.2015 г., удостоверен от нотариус С. Г. с район на действие този на РС - Враца, с която ищецът Д. К. Й. дал съгласието си синът му К. Й. да пътува извън границите на Р България, придружен от майка си М. Й., според законоустановените срокове за пребиваване в чужбина, като декларацията била без ограничение на срока. По молба на ищцата М. Й. от 15.12.2022 г. РП–Враца направила предложение до директора на ОДМВР-Враца да отмени наложената принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 ЗБЛД - забрана за напускане на страната на малолетното дете К. Й., поради отпадане на основанието, и уведоми надлежните органи за това. Същия ден забраната била отменена. При тези факти въззивният съд, приел, че е сезиран със субективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от лишаване от свобода за свободно придвижване на малолетния К. Й., е посочил, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.). Счел е, че спорът следва да се разгледа именно от гражданския съд, позовавайки се на Определение № 53/10.05.2018 г., постановено от смесен петчленен състав от съдии при ВКС и ВАС, постановено по гр. д. № 54/2018 г. по описа на ВКС, доколкото исковата претенция се основава на твърдения за вреди, причинени с действия на правозащитен орган. Позовал се на т. 10 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, в което е прието, че, когато незаконно действие или акт на администрацията се осъществяват по нареждане на органите на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност. Привел е примерът, посочен в цитираното тълкувателно решение – когато органите на следствието и прокуратурата разпореждат по отношение на обвиняемото лице да бъдат взети мерки за ограничаване на свободното му придвижване извън пределите на страната - чл. 153а НПК, принудителната административна мярка се прилага с мотивирана заповед, издадена от министъра на вътрешните работи (чл. 75 във вр. с чл. 78 от Закона за българските документи за самоличност ) или от председателя на Държавната комисия по сигурността на информацията. Добавил е мотивите към същото тълкувателно решение: че в тези и други случаи на принудителни административни мерки администрацията действа при условията на обвързана компетентност и при отмяна на административния акт административният орган не носи отговорност за вреди; че органите на прокуратурата и следствието не носят самостоятелна отговорност за вредите, настъпили в резултат на незаконно действие или акт, които са осъществени по тяхно нареждане, защото хипотезите на тяхната отговорност са изчерпателно изброени с чл. 2, т. 1 и т. 2 ЗОДВПГ, а наличието на вреди от такива актове и действия се преценява при определяне глобалния размер на обезщетението, което се присъжда на основание чл. 2 ЗОДВПГ; че аргумент в подкрепа на това разбиране е, че при отмяната на принудителни административни мерки, наложени от прокуратурата, не е предвидена самостоятелна отговорност, каквато е предвидена по чл. 2, т. 5 ЗОДВПГ, когато административната мярка е наложена от съда. Въззивният съд е посочил, че процесната Заповед № 369з102 на ОДМВР – Враца, с която на ищеца К. Й. била наложена мярка по чл. 76, т. 9 ЗБЛД по искане на прокурор при РП-Мездра, била отменена по молба от ищцата М. Й., въз основа на която РП – Мездра предложила на директора на ОДМВР-Враца да отмени забраната, тъй като наказателното производство срещу ищеца Д. Й. било приключило. При тези факти въззивният съд приел, че не може да се обоснове извод, че заповедта за наложената принудителна административна мярка била отменена като незаконосъобразна и че с нея било нарушено правото на свобода и свободно придвижване без основание на лицето К. Й., тъй като със същата било обезпечено събиране на доказателства по досъдебното производство. Позовал се е отново на посоченото по-горе тълкувателно решение, в което е прието, че органите на прокуратурата не носят самостоятелна отговорност за вредите, настъпили в резултат на незаконен акт, осъществен по тяхно нареждане, тъй като хипотезите на тяхната отговорност са изчерпателно изброени в чл. 2, т. 1 и т. 2 от ЗОДВПГ, каквито твърдения в исковата молба не били наведени, а и самото наказателно производство не било водено срещу лицето, спрямо което е била наложена принудителната административна мярка. Приел е, че след като липсва незаконен акт (незаконна заповед за налагане на принудителна административна мярка), осъществен по нареждане на Прокуратурата, било безпредметно разглеждането на другите елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността на ответника за вреди. Касационните жалбоподатели поддържат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси: 1.„Следва ли държавата да отговаря за вреди, причинени от прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 1, предложение последно ЗОДОВ, от препятстване на свободното движение на малолетен, ако по нейно писмено искане административен орган му наложи принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 ЗБЛД с мотив, че детето е необходимо за разследването по досъдебно производство и няма нотариално заверено писмено съгласие от родител за пътуване в чужбина, а такова има от 2015 г., и детето е разпитано в хода на досъдебното производство и е била изготвена експертиза с негово участие?“; 2.“За да отговаря държавата за вреди, причинени от прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 1, предложение последно ЗОДОВ, от препятстване на свободното движение на малолетен, необходима ли е изрична отмяна на наложената принудителна административна мярка като незаконосъобразна, ако прокуратурата е отправила писмено предложение до административния орган, което е изначално незаконно, с невярна информация, но въпреки това административният орган е наложил принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 ЗБЛД по целесъобразност?“. Позовават се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърдят, че произнасянето на ВКС по тези въпроси, по които липсва съдебна практика, би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне по обобщения и прецезиран от съда, съобразно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, въпрос: „Прекъсва ли се причинно-следствената връзка между противоправното поведение на органа на публична власт и причинените от незаконния му акт вреди в хипотезата на деликтното основание по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ, ако заповедта за наложената принудителна административна мярка не е била отменена като незаконосъобразна?“. Касационното обжалване по въпроса следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка дали даденото по него от въззивния съд разрешение не противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в служебно известните на състава Решение № 35/12.08.2022 г. по гр. д. № 3901/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО, и цитираното в него Решение № 9 от 2.02.2018 г. по гр. д. № 1444/2017 г. на ВКС, III ГО. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,