Определение № 160 от 22.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 857/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 877 от 01.06.2012 год. по т.д.№ 737 / 2012 год. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 5077 / 14.12.2011 по гр.д. № 666 / 2011 год. на Варненски районен съд, 9 състав. С последното са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] искове с правно основание чл.422 ал.1 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответника в размер на 12 540 лева - дължим остатък от възнаграждение по договор за изработка, ведно със законната лихва върху същото от предявяването на иска до окончателното му заплащане и в размер на 4 577,72 лв. -мораторна лихва за забава в издължаването на главницата, за периода 25.0.9.-2007 год. – 13.06.2010 година. Въззивното решение се обжалва като неправилно, поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила ,свързани с разпределението на доказателствената тежест и като необосновано с оглед фактическите констатации, досежно извода че представените от ответника платежни документи съставляват погасяване именно на задължението му по издадената за дължимото възнаграждение фактура № 61 / 24.09.2007 година. Ответната страна - „ С.„ оспорва касационната жалба като намира, че поставените от касатора въпроси не отговарят на изискванията за правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на исковете не са обосновани с отговор на същите, при това в противоречие със задължителна или приложима казуална съдебна практика. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За произнасяне по допустимостта на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Между страните са приети за безспорни следните обстоятелства: сключването на договор за СМР на обект „ № 5 ” на [фирма], находящ се в [населено място] / бивш магазин Ю. /, изпълнението на възложените от [фирма] от [фирма] СМР и приемането им от възложителя. Представеният по делото протокол № 15 / 30.05.2007 год. установява приемане на СМР, изпълнени от ответника, като последващо е съставена фактура № 61 / 24.09.2007 год., двустранно подписана, за дължимото за същите възнаграждение в размер на 27 621,73 лева. За част от тази сума / настоящата главница / [фирма] се е снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК ,оспорването на която е предпоставило предявяването на иска. Ответникът е представил 4 бр. разходни касови ордери и една квитанция към приходен касов ордер,, твърдейки че е разплатил напълно задължението си, предходно на съставянето на фактура № 61 / 24.09.2007 год.. Ищецът не е оспорвал заплащането на сумите, нито истинността на представените РКО и квитанция към ПКО, но твърди че с тях са погасени други задължения между страните, неуточнени и без да е твърдял ,че между страните има и друг сключен договор. За да потвърди неоснователността на предявените искове, въззивният съд е обосновал решението си със заключението на икономическата експертиза, проследяващо издадените от ищеца фактури по сключения договор за изработка, въз основа на процесния и други четири протокола, издадени на същата дата 30.05.2007 год. и съпоставяйки дължимото по тях, вкл. процесната фактура, с извършените от ответника разплащания. Изрично е отчел липсата на задължителни реквизити на представените от ответника счетоводни документи, с оглед изискванията на Закона за счетоводството, но по същество е отрекъл същата да опорочава доказателствената им сила досежно удостоверените плащания, неоспорени и от ищеца, освен като отнасящи се за конкретното задължение. Съобразил е, че в три от документите се съдържа недвусмислено указание за основанието на плащането, чрез посочване на обекта, за който са възложени СМР / офис – клон 5 на „ Р. банк ”, бивш магазин „ Ю. „ /. Въззивният съд е обосновал извод за нередовност на счетоводните записвания на ищеца, но от същата не е извел решаващия си извод за неоснователност на исковете му. Представените от ответника първични по характер счетоводни документи са преценени в съвкупност със счетоводните записвания на ответника и съставените двустранно протоколи за извършени и приети СМР и фактури за дължимите за тях възнаграждения, счетоводно отразени при ищеца, в обосноваване на отговор, че със сумите по представените РКО и квитанция към ПКО се покрива общия размер на задължението на ответника към ищеца, вкл. по окончателния протокол за СМР от 30.05.2007 година. Макар да е отчел в мотивите процесуалното поведение на ищеца по неоспорване представените платежни документи, съдът не го е съобразил като признание за изпълнение на конкретното задължение. Липсата на изрично основание за плащането в част от същите, кореспондиращо с договора за СМР, съдът не е санкционирал с отхвърляне на доказателствената им сила, предвид двустранното им подписване и позовавайки се на заключението на съдебно-икономическата експертиза. Действително съдебно-икономическата експертиза е изследвала съставени протоколи за СМР и плащания по същите за период 30.05.2007 – 24.09.2007 год., докато видно от номерацията на протоколите е налице и предходно изпълнение. За засичане съответствието между всички осчетоводени от ищеца задължения по договора с ответника, с разплащанията от последния, не е ангажирана експертиза. Плащанията при ответника са счетоводно отразени като погасяване задължение по фактура № 61 / 24.09.2007 година. В обосноваване допускане на касационното обжалване, касаторът поставя следните въпроси: 1 / Следва ли правните изводи на съда да се формират въз основа на счетоводни книги на страна по делото, ако редовното им водене не е безспорно установено от страната, която се позовава на тях ?; 2 / Следва ли да се осчетоводяват касови ордери, които не отговарят на изискванията на чл.7 от Закона за счетоводството и ако са осчетоводени, редовно ли е това осчетоводяване ?; 3 / Допустимо ли е съдът да разширява материалната доказателствена сила на частния свидетелстващ документ с несъдържащи се в него изявления ?; 4 / Относно задължението на съда да постанови решението си при съобразяване с всички събрани доказателства и доводите на страните и на основание чл.235 ал.2 ГПК да основе решението си на приетите за установени обстоятелства и закона и 5/ Допустимо ли е касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК, когато първоинстанционният съд е разрешил въпрос в обхвата по чл.280 ал.1 т. 1-3 ГПК, а въззивният съд единствено е препратил за отговора му към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл.272 ГПК ?. Поставените от [фирма] въпроси не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като с това си съдържание не са включени в предмета на спора и отговор на същите не е обусловил решаващите изводи на съда за отхвърлянето на исковете по чл.422 ГПК. Видно от преждеизложеното, съдът не е основал решението си единствено на осчетоводени от ответника разплащания, а на представени и неоспорени за автентичност и вярност първични счетоводни документи, изхождайки от съпоставяне на общо осчетоводени от ищеца задължения и общо извършени разплащания от ответника ,вкл. частично осчетоводени при ищеца. Обстоятелството, че това засичане е извършено за част от времетраенето на сключения договор, е въпрос по доказването и няма отношение към съдържанието на формулирания първи въпрос. Предвид същите обстоятелства е неотносим и формулирания втори въпрос: от факта на неосчетоводяването от ищеца на представените от ответника, съставени от ищеца РКО, неоспорени за истинност, въззивният съд не е извел решаващият си извод. Налице е задължителна практика относно доказателствената сила на първични счетоводни документи и когато същите формално не съдържат задължителни, съгласно Закона за счетоводството, реквизити / реш.№ 92 от 07.09.2011 г. по т.д.№ 478/ 2010 г. на ВКС, ІІ т.о., реш.№ 109 / 07.09.2011 год. по т.д.№ 465 / 2010 г. ВКС, ІІ т.о. /. Третият въпрос е очевидно свързан с приетото от съда за доказано основание на плащането по представените от ответника РКО и квитанция към ПКО, в погасяване на конкретното задължение, въпреки непосочване на изрично основание в самите документи. Този му извод, обаче, е основан отново на съвкупната преценка на доказателствата по делото, чиято правилност, вкл. преценката за правилността на извода на съда относно доказателствената сила на конкретния документ, подлежи на контрол на основанията по чл.281 т.3 ГПК. По същите съображения, предмет на преценка в производството по същество и на основанията по чл.281 т.3 ГПК, но не обуславящо основание по чл. 280 ал.1 ГПК, е съобразяването на въззивния съд с всички представени по делото доказателства и доводите на страните и постановяване на решение въз основа на действителните фактически констатации и относимия материален закон. Петият от поставените въпроси е неконкретно и нелогично формулиран и напълно неясен по отношение съдържанието на въззивното решение. Смисълът му е неизводим и от мотивите на изложението към същия, отнасящи се единствено до извършено от въззивния съд препращане към мотиви на първоинстанционния, на основание чл.272 ГПК. Нормата е ясна в предпоставките за приложението й и няма противоречива съдебна практика относно последиците му: подлежат на преценка за правилността на въззивното решение изложените в първоинстанционното решение, но споделени от въззивния съд, мотиви. Непокриването на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, изключва необходимостта, а и възможността за произнасяне по наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение