Определение № 276 от 04.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2265/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве” АД,[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 122 от 17.04.2019 г. по в.т.д. № 147/2019 г. на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение, трети състав, с което е потвърдено решение № 938 от 05.12.2018 г. по т.д. № 733/2018 г. на Окръжен съд – Варна, Търговско отделение, в обжалваните от дружеството осъдителни части по предявения от С. С. Т. иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата 48 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на настъпило на 27.11.2015 г. ПТП, ведно със законната лихва от произшествието. В касационната жалба се поддържа, че решението е частично процесуално недопустимо, като произнесено свръх петитум. Това основание за касиране е мотивирано с цената на иска – 61 800 лв., подлежаща на редукция с приетия процент на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ищец – 40 %, или със сумата 24 640 лв. Евентуално, касационният жалбоподател поддържа доводи за неправилност на въззивното решение в посочената част, както и в частта, относно процента на съпричиняване и относно размера на обезщетението. Сочи се, че въззивният съд не е преценил в достатъчна степен механизма на произшествието, а обезщетението е завишено поради неправилно прилагане на критериите по чл.52 ЗЗД. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.2, пр.2 и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. При преценка на всички приобщени доказателства и всички доводи на страните, не се ли налага извод, че доказателствата следва да се съпоставят, след което да се извърши тяхната съвкупна преценка по вътрешно убеждение, като решаващият орган съблюдава правната и житейска логика и достоверност, с оглед всички данни по делото; 2. Задължен ли е въззивният съд като втора инстанция по същество да извърши собствена преценка на фактите и подкрепящите ги доказателствени средства; 3. Как следва да се прилага принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и какви са критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя; 4. При определяне на размера на обезщетението следва ли да бъде съобразена правилно и обществено-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП, общественият критерий за справедливост и съдебната практика, вкл. и по отношение на застрахователните лимити; 5. Дължимото обезщетение за неимуществени вреди от ПТП следва ли да се съобрази с поведението на пострадалия, който не се е съобразил със слабите си шофьорски умения, с пътната обстановка, поради което е навлязъл в насрещното платно и е станал причина за възникване на деликта, а непоставянето на предпазен колан е причинило две от четирите тежки телесни повреди, и че неговото поведение е провокирало и допринесло за вредоносния резултат повече от 70 %. Касаторът се позовава на решение по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о. и на решение по гр.д. № 311/2011 г., II г.о. /по първите два въпроса/; на решение по гр.д. № 574/2010 г., II г.о. и на решение по т.д. № 486/2012 г., II т.о./ по въпросите, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД/, а по последния въпрос – на ППВС № 17/1963 г. и на решение по т.д. № 504/2018 г., II т.о. Ответникът по жалбата С. С. Т., чрез процесуален пълномощник, е депозирал писмен отговор, в който твърди липса на основания за допускане на обжалването. По същество са развити подробни фактически и правни доводи, с искане за потвърждаване на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалвания краен резултат, съдебният състав на Апелативен съд – В., след преценка на доказателствата по спора, е приел, че с влязло в сила решение по чл.78а, ал.1 НК Д. М. Д. е признат за виновен в това, че на 27.11.2015 г. е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил на ищеца Т. четири средни телесни повреди. За безспорно е прието наличието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите между собственика на автомобила, управляван от Д. и ответното застрахователно дружество. По спорните въпроси относно размера на обезщетението за неимуществени вреди и за степента на съпричиняване на вредоносния резултат, въззивният съд е преценил комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, свидетелските показания и писмените доказателства. Приел е, че в резултат на произшествието ищецът е получил съчетана травма, в резултат на която е изпаднал в травматичен шок; временно опасни за живота му са били получените: контузия на мозъка, навлизане на въздух в двете плеврални кухини и излив на кръв в лява плеврална кухина; счупването на напречния израстък на 7-ми шиен прешлен е обусловило трайно затруднение в движенията на шията за период от около 2 месеца; счупването на 4-то, 5-то и 6-то леви ребра, с разместване на фрагментите, е довело до затруднение в движението на снагата за период не по-малък от около 2 месеца; отвореното счупване на дясно колянно капаче е определило трайно затруднение на движението на долен крайник за период не по-малък от 3 месеца; проведени са оперативни интервенции – дренаж на лява плеврална кухина, метална фиксация на дясно колянно капаче, при налична видима деформация и затруднено предвижване и болезненост, засилващи се при физическо натоварване, които ще останат завинаги. При произшествието ищецът е получил и порезни рани в областта на лицето, с останали линейни белези. Извършено му е и възстановяване при ентропион с реконструкция на клепача на лявото око, с хоризонтален белег от 3 см. Въззивният съдебен състав е възприел преките и непротиворечиви показания на свидетелката Н. Т., подробно преценени съобразно чл.172 ГПК. При определяне на дължимото обезщетение, апелативният съд е отчел: характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпяните физически и психически болки и страдания, неудобства и сътресения, промените в личността на ищеца на емоционално ниво, икономическите условия на живот в страната към момента на увреждането. С оглед възрастта на ищеца към момента на произшествието – 30 години и деформацията в областта на коляното, чието излекуване не се очаква, АС-Варна е определил общ размер на обезщетението – 80 000 лв., в какъвто смисъл е и изразеното от първата инстанция становище. Относно приложението по чл.51, ал.2 ЗЗД апелативният състав е съобразил обхвата на въззивното производство и се е произнесъл само по отношение степента на съпричиняване, а не и по установеното по делото управление, от страна на пострадалия, на лек автомобил без поставен предпазен колан и при допуснато от него първоначално навлизане в лентата за движение на делинквента. При съобразяване на действителния обем, в който всеки един от водачите е допринесъл за настъпване на ПТП и с оглед констатацията на АТЕ за възможността за делинквента да предотврати произшествието, като намали скоростта и спре, вместо което е навлязъл в лентата за насрещно движение, приносът на ищеца е определен в размер на 40 %. С оглед частичната основателност на правопогасяващото възражение на застрахователното дружество, общият размер на обезщетението е редуциран до 48 000 лв. Апелативният съд е преценил, че посочения в мотивите към решението общ размер на обезщетението, не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което, дори и в по-висок размер от цената на иска, не води до недопустимост на съдебния акт, в какъвто смисъл се е позовал и на практика на ВКС – решение по т.д. № 43/2011 г., I т.о. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно разглеждане на делото. Поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК не е налице, т.к. липсват данни за допуснато от въззивния съд нарушение на диспозитивното начало в процеса, което да води до извод за вероятна недопустимост, поради произнасяне плюс петитум. Присъденото обезщетение за неимуществени вреди е в рамките на заявения от ищеца размер, а при произнасяне по въведеното с въззивната жалба оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение, въззивният съд е съобразил и създадена по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС. Процесуалноправните въпроси, свързани със задължението на въззивната инстанция по чл.12 и чл.236, ал.2 ГПК са важни, но предвид подробните мотиви към атакуваното решение, поддържаното допълнително селективно основание следва да се прецени като неустановено. Материалноправният въпрос относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат е не само фактологически обусловен, но е и ирелевантен, доколкото въззивният съд се е произнесъл по същество само по степента на съприняване, а не и относно действията/бездействията на пострадалия, с които е допринесъл за настъпване на уврежданията /с оглед на обхвата на въззивното производство/. Материалноправните въпроси по приложение на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, макар и принципно значими за изхода на спора, в случая липсват данни за отклонение от предвидените в ППВС № 4/1968 г. общи критерии, следвани последователно в практиката на ВКС, вкл. и в решенията, на които се позовава застрахователното дружество. Решаващият съдебен състав подробно е преценил всички специфични за настоящото дело обстоятелства, имащи значение при определяне на справедливо обезщетение за понесени от ищеца болки и страдания, настъпили в резултат на процесното произшествие. Изразеното от касационния жалбоподател несъгласие с размера на обезщетението, не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение