Определение № 50555 от 11.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2070/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадената чрез адв.Н. П. П. от ПАК съвместна касационна жалба на ответниците С. Н. Ц. и Н. В. Ц. срещу решение № 448 от 08.04.2022г. по възз.гр.д.№ 87/2022г. на ОС - Пловдив.С него е потвърдено решение № 262336/11.10.2021г. по гр.д.№ 14120/2020г. на ПРС, с което се признава за установено, че С. Н. Ц. и Н. В. Ц. дължат солидарно на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД произтичащите от сключения от тях с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД договор за потребителски паричен кредит № 1838308/05.05.2015г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 8384/2020г. на ПРС, парични вземания за главница - 48 бр. неплатени месечни погасителни вноски за периода 14.05.2017г.-14.04.2021г. в общ размер 10 532.40лв., възнаградителна лихва за периода 14.05.2017г.-19.02.2018г. в размер на 453.32лв., обезщетение за забава за периода 14.05.2017г.-12.03.2020г. в размер на 256.60лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2020г. до окончателното изплащане, и са присъдени в тежест на касаторите разноски в производството по чл.422 ГПК и в заповедното производство по чл.410 ГПК. Преди всичко в касационната жалба са релевирани доводи за недопустимост – основание за касационно обжалване по чл.281, т.2 ГПК.Касаторите поддържат, че, присъждайки падежиралите вноски, поради настъпване на предсрочната им изискуемост с връчване на препис от ИМ, въззивният съд се е произнесъл извън заявеното основание и в противоречие с ТР № 8/02.04.209г. по тълк.д.№ 8/2017г. на ОСГТК на ВКС.Въведени са и доводи за неправилност, поради постановяване на решението в нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК.Касаторите оспорват и извода за уведомяването им за цесията на вземането с връчване на ИМ, към която е приложено уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД. Искането е за обезсилване или за отмяна на въззивното решение и за присъждане на разноски. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите въвеждат основанието за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следния правен въпрос: Може ли с връчването на исковата молба на ответника да се съобщи надлежно цесия, съгласно чл.99 ЗЗД, и прехвърленото вземане да породи действие за ответника (длъжник), на осн. чл.99, ал.4 ЗЗД ? Наред с това, се поддържат основанията за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2 ГПК – вероятна нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност. С подадения чрез юрисконсулт М. Г. писмен отговор ответникът по касация „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: Преди всичко въззивният съд е извършил служебна проверка, на осн.чл.269 ГПК, приемайки, че обжалваното решение е валидно и допустимо.Не е споделил доводите във въззивната жалба на ответниците/ поддържани и в касационната жалба/ за недопустимост, поради произнасяне на непредявено основание.Като е констатирал, че по отношение на вноските с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението не е твърдяна предсрочна изискуемост, е приел, че не е налице произнасяне на непредявено основание присъждането на падежиралите вноски. Въззивният съд е възприел изцяло установената от първоинстанционния съд и неоспорена от страните фактическа обстановка. Прието е за установено, че между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ответника С. Н. Ц. като кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит № 1838308/05.05.2015г., по силата на който на кредитополучателя е предоставена в заем сумата 15 000лв., като общо дължимата сума по договора е в размер на 20 638.08лв., включваща чистата стойност на кредита – 15 000лв., такса за разглеждане на искането - 450лв., застрахователна премия/ до 14.12.2017г., когато застрахователното покритие е прекратено/ и възнаградителна лихва/при лихвен процент 7.56 %, фиксиран за срока на договора/ в общ размер 4015.92лв./Установено е, че изпълнението на задължението на кредитополучателя е разсрочено на 72 равни месечни вноски, всяка по 286.64лв., първата с падеж на 14.05.2015г., а последната – на 14.04.2021г., съгласно погасителен план, и е обезпечено с поръчителството на ответника Н. Ц.. Констатирано е, че на 01.04.2016г. лихвеният процент по кредита е намален от 7.99% на 7.564%, вследствие на промяна на пазарния индекс, но това е взето предвид в погасителния план, като месечната вноска, считано от 15.05.2016г., е намалена от 270.36лв. на 267.57лв.Прието е за установено, че сумата по кредита е усвоена изцяло на 07.05.2015г. и са погасени напълно 26 месечни погасителни вноски, вкл. месечната вноска с падеж 14.06.2017г., както и - частично вноска № 27 с падеж 14.07.2017г., и са останали непогасени вноска № 28 с падеж от 14.08.2017г., както и всички следващи погасителни вноски, вкл.последната с падеж 14.04.2021г.Установено е, че към момента на приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд е настъпила изискуемостта на всички месечни вноски по погасителния план и останалата дължима непогасена главница е в размер на 10 532.40лв., а възнаградителната лихва е 453.32лв.Установено е и това, че на 19.02.2018г., с индивидуален договор за цесия към рамков договор за цесия от 20.12.2016г., произтичащите от сключения от ответниците договор за потребителски кредит вземания са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, цедентът е упълномощил цесионера от негово име да уведоми, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, длъжника за цесията, а към исковата молба, с която е предявен искът по чл.422 ГПК, са приложени адресираните до ответниците уведомления за цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, изходящи от цесионера, упълномощен за това от цедента. От правна страна въззивната инстанция е възприела неоспорените изводи на първоинстанционния съд, че договорът за потребителски кредит е действителен и при извършената служебна проверка не е констатирала основания за неговата недействителност. Във въззивното решение е прието, че с въззивната жалба не е оспорено надлежното уведомяване на ответника С. Ц. за предсрочната изискуемост и за цесията с връчване на препис от ИМ, към която е приложено уведомлението за цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.Счетени са за неоснователни доводите във въззивната жалба за неуведомяване на ответницата Н.Ц. за цесията и за предсрочната изискуемост, приемайки, че това е извършено с връчване на ИМ. Крайните изводи на въззивния съд са, че, дори да не беше обявена предсрочната изискуемост на кредита, ответниците дължат солидарно всички останали непогасени вноски по погасителния план, тъй като са настъпили падежите им, както и не са ангажирали доказателства за настъпване на правопогасяващ, правоизключващ или правопрекратяващ факт, отричащ съществуването на вземането. При дължимата служебна проверка, за която, както е изяснено в мотивите към т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не е ограничен от посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав не констатира вероятна нищожност или вероятна недопустимост. Обжалваното въззивно решение е постановено в пределите на правораздавателната власт на българския съд, от надлежен състав на съда, в писмена форма и е подписано.Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за развитие на производството пред съда. При служебната проверка и на изрично релевираните в касационната жалба доводи не се констатира произнасяне на непредявено основание. Претенциите в заявлението по чл.410 ГПК, които са уважени с издадената заповед за изпълнение, са напълно идентични с тези, които са предявени в исковото производство по чл.422 ГПК.Те касаят едни и същи по размери и периоди вземания. Идентично е основанието на претенциите в заповедното и в исковото производства, поради следните съображения.Както правилно е констатирал и въззивният съд, падежиралите вноски към подаване на заявлението, респективно – към подаване на исковата молба не са претендирани, поради настъпване на предсрочната им изискуемост.Нещо повече, в случая в ИМ, наред с въведените твърдения за настъпване на предсрочната изискуемост на непадежиралите вноски, е изрично поискано, на осн.чл.235, ал.3 ГПК, да бъде взето предвид настъпването на падежите на следващите вноски по погасителния план. Както е изяснено в мотивите към т.1 от ТР № 8/02.04.2019г. по тълк.д.№ 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането, поради което позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, което и за вноските с настъпил падеж, и за предсрочно изискуемата главница е едно и също –сключеният договор за кредит. Поради всичко изложено, не е произнасяне на непредявено основание. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по поставения от касаторите правен въпрос, касаещ начина на съобщаването на цесията на длъжника, който е значим за изхода на делото в смисъла, изяснен в т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2010г. на ОСГТК на ВКС, произтича от липса на въведената допълнителна предпоставка по т. 3, специфична за основанието по чл.280, ал.1 ГПК. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК, обективирана в цитираните и от първоинстанционния съд решение № 78 от 9.07.2014г. на ВКС по т. д. № 2352/2013г., II т. о., решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г., II т. о., решение № 3/16.04.2014г. по т. д. № 1711/2013г. на ВКС, I т. о.В тях се приема, че цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане; Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГП; Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Наличието по въпроса на съдебна практика, която е актуална и не се налага да бъде променяна или осъвременявана, и с която впрочем въззивното решение е изцяло съобразено, изключва въведеното основание за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице приложното поле и на въведеното от касаторите основание за допускане на директен достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Съдебната практика приема, че, като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен или при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован, и този порок да е установим обективно и пряко от мотивите към решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, която се извършва в производството по чл.290, ал.2 ГПК.Изведени от съдебната практика на касационния съд, примерни хипотези на очевидна неправилност са прилагане от въззивния съд на закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решаване на спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, неприлагане на императивна правна норма, нарушаване на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, формиране на изводите по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на елементарната формална логика и др. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, както и такава, която да не може да бъде установена пряко въз основа на мотивите на въззивния акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от касационния съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност не е обосновано.Въведените от касаторите доводи съставляват основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 ГПК и не попадат в приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. От мотивите на обжалваното въззивно решение настоящият състав не констатира въззивният съд да е нарушил основополагащи нормативни принципи и правила, да е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на елементарната формална логика или да е налице друга проявна форма на очевидна неправилност, според изведените от съдебната практика критерии, посочени по-горе. Поради всичко изложено, не следва да се допуска касационно обжалване. С оглед на този изход на производството на касаторите не се дължат разноски. На ответника по касация се присъждат, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба, без процесуално представителство, в размер на 100лв. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: