Определение № 382 от 06.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1506/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД срещу Решение № 349/27.03.2024 г. по гр.д. № 2238/2023 г. на Апелативен съд – София, в частта, с която след частична отмяна на Решение № 52/19.05.20243 г. по гр.д. № 192/2022 г. на ОС-Благоевград, касаторът е осъден да заплати на А. А. С. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ допълнително сумата от 11 710,48 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за настъпило на 13.12.2019 г. пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва от 12.05.2020 г. до погасяването, като съответно на изхода от спора са присъдени и съдебни разноски за първоинстанционното и въззивното производство.

В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основания по чл. 281, т. 3, пр. 2 и 3 ГПК – поради съществено нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е определил погрешно размера на извършеното от касатора извънсъдебно плащане (1 736,52 лв. вместо 3 505,68 лв.), макар че това обстоятелство е било отделено като безспорно, а и се установява от приетото като писмено доказателство преводно нареждане. Наред с изложеното касаторът твърди, че въззивният съд неправилно е отхвърлил възражението му за допринасяне от страна на увредения за настъпване на вредите поради неизползване на обезопасителен колан. В тази връзка се сочи, че в нарушение на разпоредбата на чл. 155 ГПК съдът е приел за общоизвестна неефективността на пасажерските колани при страничен удар, без да е обявил това на страните, както и че необосновано не е кредитирал заключението на автотехническата експертиза, а същевременно се е позовал на медицинската експертиза и то в частта й относно инерционните сили и движението на тялото на увредения, в която част тя не е от компетентността на експерта. Касаторът допълва, че решението на въззивния съд почива на предположения относно точното място в купето на автомобила, в което главата на ищеца се е ударила, като изводите му не се подкрепят нито от събраните доказателства, нито от опитните правила и науката.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради решаване в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС на процесуални въпроси относно задълженията на съда при възникнала необходимост от доказване на отделени като безспорни факти и относно правомощията му във връзка с оценката и кредитирането на експертиза.

Ответникът по касация А. А. С. счита, че поставените от касатора въпроси не са обусловили правните изводи на въззивния съд, нито са решени в противоречие с практиката на ВКС. Допълва, че въпросът, свързан с кредитирането на експертизата по повод възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, има отношение към правилността на решението, непроверима в настоящата фаза. При тези съображения ответникът моли да не бъде допускано касационно обжалване, а евентуално излага становище за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от А. С. срещу касатора осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 26 500 лв. (след допуснато увеличение по чл. 214 ГПК), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и за сумата от 53 лв., представляваща обезщетение за имуществени, настъпили в причинна връзка с реализирано на 13.12.2019 г. пътно-транспортно произшествие.

Първоинстанционният съд е установил следната фактическа обстановка: на процесната дата в резултат от виновно противоправно поведение на водач на лек автомобил, застрахован при касатора по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, е настъпило пътно-транспортно произшествие, като автомобилът, в който ищецът е бил пътник и е заемал мястото до шофьора, е ударен отдясно; от удара ищецът е получил мозъчно сътресение и разкъсно-контузни рани в областта на лявото слепоочие, третирани чрез хирургични шевове, оставили трайни белези; в продължение на месец ищецът е бил в постелен режим, получил е и психическа травма, в резултат от която е преустановил шофирането, а оттук – и работата си като шофьор; травмата е допринесла и за влошаване на съществуващото преди инцидента заболяване на Б.; във връзка с лечението ищецът е направил разходи за лекарства и медицински консумативи; извънсъдебно касаторът е заплатил на ищеца обезщетение в размер от 1 897,52 евро с левова равностойност 3 500 лв. При тези факти съдът е приел, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди е в размер от 20 000 лв., а за имуществени – в размер на претендираната сума.

Във връзка с направеното от ответника възражение за допринасяне от увредения за настъпване на вредите поради неизползване на обезопасителен колан са приети медицинска и автотехническа експертизи. Според първата ищецът вероятно е бил без колан, но при разпита експертът уточнява, че поставянето на такъв не би ограничило движението на увредения наляво, каквото е било осъществено в резултат от сблъсъка на автомобилите, съответно – че наличието на колан не би препятствало удара на главата му в левия сенник (над мястото на шофьора). Автотехническата експертиза също потвърждава, че ищецът е пътувал без колан, но заключава, че в резултат от инерционните сили, задействани от спирачната реакция на шофьора и поради необезопасяване с колан, тялото на ищеца е политнало напред, а главата му е реализирала удар с левия ръб на десния сенник (над пасажерското място). Именно тази хипотеза е възприета от първоинстанционния съд за осъществена, поради което възражението за допринасяне е счетено за основателно в степен от 50 %. След приспадане на извършеното частично плащане искът за имуществени вреди е отхвърлен изцяло, а за неимуществените вреди е присъдено обезщетение в размер от 6 553 лв.

Въззивният съд е възприел вече установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, водеща до извод за виновност и противоправност на поведението на застрахования при касатора водач и за причинна връзка между деянието и процесните вреди. По възражението за допринасяне обаче съдът е счел, че не следва да кредитира заключението на автотехническата експертиза. Мотивирал се е с неизясненост на позицията на левия сенник (дали е бил спуснат), както и с ноторното според съда обстоятелство, че коланът не е ефективен при страничен удар поради невъзможност да препятства отклоняване на тялото вляво. При тези съображения съдът е приел, че ако позицията на левия сенник е била спусната преди удара, то разстоянието между предната пасажерска седалка и този сенник би било лесно преодолимо и с поставен колан. Допълнително като основание за некредитиране на автотехническата експертиза въззивният съд е посочил, че силата на удара не се определя само от установената от вещото лице скорост на движение на увреждащия автомобил, а от освободената кинетична енергия, сбор от скоростите на двете превозни средства, което не е било отчетено от експерта. С тези мотиви съдът е счел, че справедливото обезщетение от 20 000 лв. не следва да бъде намалявано, а трябва да се присъди в цялост след приспадане на извършеното извънсъдебно плащане. Същото е определено от съда в размер от 1 789,52 лв., без да са изложени съображения относно размера, отделен като безспорен по реда на чл. 140 ГПК.

По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК:

Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС общият критерий за селектиране на касационните жалби е формулираният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос – той трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК. При преценката относно това дали въпросът е обуславящ, се изхожда от значението му за формиране на решаващата воля на въззивния съд, без обаче да се изследва дали тази воля е формирана правилно. Тоест отговорът на въпроса не трябва да произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а следва да може да бъде даден абстрактно, без оглед конкретиката на делото.

1. Първият поставен от касатора въпрос е подлежат ли на доказване факти и обстоятелства, които са били обявени от съда за безспорни и ненуждаещи се от доказване с доклада по делото.

Според касатора той е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика, посочена в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която при необходимост от доказване на отделен за безспорен факт въззивният съд следва да укаже това на страните, както и с казуалната практика в същия смисъл, обективирана в Решение № 60114/28.10.2021 г. по т.д. № 1751/2020 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.

Въпросът е посочен в контекста на извършеното от въззивния съд приспадане на стойността на извънсъдебното плащане в размер, различен от отделения като безспорен с доклада на делото. Поради това той се явява обуславящ за решението на съда относно крайната стойност на дължимото обезщетение. Следователно е удовлетворен общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съгласно цитираната от касатора практика, обективирана в Решение № 60114/28.10.2021 г. по т.д. № 1751/2020 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., когато съдът обяви на страните кои факти са безспорни, той ги освобождава от необходимостта да ги доказват, но това не го задължава да приеме факта за установен - допустимо е в хода на исковото производство съдът да прецени, че отделеният като безспорен факт подлежи на доказване, като в този случай е длъжен да уведоми страните, като измени доклада по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и разпредели тежестта на доказването му.

В случая въззивният съд е приел за доказан факт, различен от отделения за безспорен, без да уведоми страните относно нуждата от провеждане на доказването му, което е в противоречие с приетото в горепосоченото решение. Това обосновава и втория селективен критерий за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същият обаче следва да бъде уточнен съобразно конкретиката на казуса, както следва: Когато релевантен за делото факт е отделен като ненуждаещ се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, може ли с решението съдът да установи друго относно този факт, без да е уведомил страните относно необходимостта от провеждане на доказване за него?

2. Вторият посочен в изложението въпрос е задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях.

Касаторът счита, че даденото от въззивния съд решение по този въпрос противоречи на задължителната и казуалната практика на ВКС, обективирана съответно в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2011 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 104/19.07.2021 г. по гр.д. № 2017/2020 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др., според които съдебното решение трябва да почива на събраните доказателства, а ако някое от тях не се кредитира, трябва да бъдат изложени мотиви за това.

Този въпрос отново е поставен във връзка с определения от въззивния съд размер на извънсъдебното плащане и е насочен към изясняване на задължението на съда да изложи съображенията си за некредитиране на определени доказателства. Видно от мотивите на въззивното решение обаче, съдът не се е позовал на конкретни доказателства при определяне на стойността на подлежащата на приспадане сума, а единствено е посочил стойност, различна от приетата за безспорна в доклада на първоинстанционния съд. Поради това от мотивите към решението не може да се направи извод, че размерът на извънсъдебното плащане е определен в резултат на некредитиране от съда на конкретно доказателство. Изложеното сочи, че зададеният въпрос няма характер на обуславящ. Следователно за него не е осъществена първата предпоставка за допускане на касационно обжалване.

3. Третият поставен от касатора въпрос е следва ли съдът, след като сам е преценил, че за установяване на определени обстоятелства се изискват специални знания, да игнорира изцяло заключенията на лицата, притежаващи такива знания, и да се произнесе по технически въпроси, за които не притежава нужната квалификация и образование.

Според касатора този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика, обективирана в т. 10 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която при необходимост от съобразяване на научни правила съдът назначава експертиза. В същия смисъл се сочи и казуалната практика, обективирана в Решение № 132/29.05.2015 г. по гр.д. № 7298/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.

Въпросът е свързан с доказване на възражението на касатора за допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и е обуславящ за решението в тази част, тъй като съдът е мотивирал изводите си, кредитирайки едно от заключенията и игнорирайки изводите на друго по съображения, черпени от правилата на науката.

В цитираното от касатора Решение № 132/29.05.2015 г. по гр.д. № 7298/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., е прието, че когато съдът няма необходимите специални знания, той не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси (вкл. технически), и ако възникне необходимост от отговор на такива въпроси с оглед съдържащите се данни във вече прието по делото заключение на вещо лице, той би следвало да допусне нова експертиза – в това число и служебно, на която да формулира изрично задачата с оглед конкретно възникналата нужда. Това противоречие между действията на въззивния съд и действията, дължими от съда според цитираната практика, съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия въпрос, уточнен както следва: Може ли съдът да не кредитира експертно заключение, мотивирайки се със свои специални знания от областта, в която е възложил изготвяне на експертизата?

При тези съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,