Определение № 1997 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 415/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 130/10.07.2025 г. по гр.д. № 232/2025 г. в частта, с която Апелативен съд – Пловдив, изменяйки решение № 26/03.02.2025 г. на Окръжен съд – Хасково, е осъдил [община] да заплати на А. А. П. на основание чл. 49 ЗЗД сумите 619.00 лв. – обезщетение за имуществени вреди от злополука, настъпила на 20.11.2023 г. на тротоар на ъгъла на сградата на ДБТ-Хасково на [улица]и бариерата на платения паркинг на пл. „Градска болница“, [населено място] и 30 000.00 лв. – обезщетение за неимуществените вреди, ведно със законните лихви върху всяка главница от 20.11.2023 г. Решението се обжалва от [община] с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по процесуалноправни въпроси, които уточнени и конкретизирани (т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС), се свеждат до задължението на въззивния съд в решението си по съществото на спора да обсъди противоречивите свидетелски показания и за начина, по който извършва преценката по чл. 172 ГПК. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Претендира разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация А. П. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. Адв. М. иска да му се определи възнаграждение за безплатното процесуално представителство на ищеца пред настоящата инстанция (чл. 38, ал. 2 ЗА). В обжалваното решение въззивният съд е приел, че в жалбата на [община] срещу първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 49 ЗЗД са уважени – частично за обезщетението на имуществените вреди, и изцяло – за неимуществените, основното оплакване е за недоказаност на твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, че около 8:00 ч. на 22.11.2023 г., ищецът се е препънал в подвижни, разхлопани и разместени плочки на общински тротоар на ъгъла на сградата на ДБТ-Хасково на [улица] и платения паркинг към пл. „Градска болница“ в [населено място], паднал е и е ударил лявата си ръка и рамо. Приел е, че в жалбата ответникът се е оплакал, че първостепенният съд ги е приел за доказани/установени от показанията на двама свидетели, съответно познат и съпруга на ищеца, които са вътрешно противоречиви и в противоречие с показанията на незаинтересован от изхода на делото свидетел – лекарят, прегледал ищеца, но показанията му първата инстанция е отказала да обсъди. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд също е намерил, че травматичното увреждане е настъпило така както го твърди ищецът. Кредитирал е показанията на свидетеля И. М., таксиметров шофьор, намирайки ги обективни, непосредствени и незаинтересовани. Според възпроизведеното в решението, М. свидетелствал, че помни инцидента през м. ноември 2023 г., при който ищецът пострадал. Било около 8 – 8 и нещо. Преди да започне работа свидетелят бил спрял пред магазин „Килера“ на [улица]. В същия момент, в който слизал от таксиметровата кола, видял как човек политнал, дори се затичал към него. Като го изправил, видял, че е ищецът. Попитал как е, а той отговорил, че го боли рамото. Свидетелят му предложил да го закара в спешното, но по пътя ищецът се обадил на д-р П.. М. го закарал в „Ортопедия“, където ги посрещнал д-р П.. Ищецът помолил свидетеля да се обади на съпругата му и да я вземе. Свидетелят отишъл да я вземе от тях и я оставил на [улица], за да прибере колата. … Свидетелят заявил, че не може да каже къде точно е паднал ищеца. Докато слизал от колата, чул „туп“ и се обърнал. Самото падане не видял. При разпита били предявени снимки на мястото от „Гугъл Мапс“ (лист 32 и 33 от делото на ОС-Хасково), а свидетелят посочил, че бил спрял точно след знака на [улица]… Така възпроизведени в решението, показанията разкриват противоречие относно това дали свидетелят е видял падането на ищеца на общинския тротоар. Въззивният съд е кредитирал и показанията на Е. Т., съпруга на ищеца, също възпроизведени в решението. Възпроизведеното кореспондира с показанията на свидетеля И./И. М., за когото съпругата обяснила да е познат на семейството, в частта за телефонния разговор, за превоза от дома й до [улица], където прибрала колата и отишла при съпруга си. Възпроизведеното не съдържа частта от разпита пред първата инстанция, при който съпругата дава показания, че сутринта заедно с ищеца отишли на работното му място и после та го закарала до болницата за рентген. Свидетелката се извинила с обяснението, че се е объркала. Не тя го закарала на рентген, а И.. Уточнила, че когато й се обадил, за да й каже за инцидента и че е закарал съпруга й в болницата, била вкъщи и след това И. я закарал до колата. В решението са възпроизведени и показанията на свидетеля д-р П., който си спомнял, че ищецът му се обадил в събота или неделя и попитал дали може да го прегледа, защото го боляло рамото. Свидетелят казал, че няма проблем. Отишли в отделението. При прегледа видял кръвонасядане горе на рамото на ищеца, направили рентгенова снимка и се оказало, че има счупване в горния край на лявото рамо. Свидетелят попитал къде е паднал. Ищецът отговорил, че като се е прибрал вкъщи паднал някъде на тротоара. Свидетелят не разбрал къде. От протокола за разпит на свидетеля П. се установявало (макар въпросът да не бил възпроизведен в протокола), че при повторен въпрос от ответника кога ищецът се обадил във връзка с травмата, свидетелят този път заявил, че ищецът му се обадил в празничен ден, но не помнел точно дали в събота или в неделя. Обаждането в почивния ден било около 10:30 – 11:00 ч. Този път показанията били, че по време на прегледа ищецът също му казал, че паднал като се прибирал снощи към вкъщи. Въззивният съд извършил съпоставка на показанията на свидетеля П. с медицинската документация, за да констатира, че са достоверни в частта относно прегледа и резултатите от прегледа. След това установил неточност относно телефонния разговор с ищеца (събота или неделя, празничен или почивен ден) и намерил, че в тази част не следва да ги кредитира. Допълнително се мотивирал, че ги опровергават показанията на свидетелите М. и Т., а по делото липсват други доказателства, сочещи преди 22.11.2023 г. ищецът да е посетил за преглед д-р П. или травмата да е следствие от инцидент с ищеца (побой) – аргумент от справките от МВР и Прокуратурата. При тези мотиви в обжалваното решение повдигнатите въпроси са обуславящи. Начинът, по който въззивният съд им е отговорил, противоречи на установената практика на Върховния касационен съд, изясняваща задължението на въззивния съд при съответно оплакване в жалбата да извърши оценка и анализ на свидетелските показания (чл. 269, изр. 2, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК), така и на практиката за начина, по който следва да прецени показанията на свидетелите по чл. 172 ГПК. При тези мотиви, съдът