Определение № 1316 от 13.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1633/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. А. срещу определение № 333 от 28.06.2023г. по ч. гр. д. № 365/2023г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което се потвърждава определение № 649 от 16.03.2023г. по гр. д. № 155/2022г. на Районен съд - Пазарджик за прекратяване на производството по чл.118, ал.2, вр. 105 ГПК и изпращане на делото по местна подсъдност на Софийски районен съд. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, с оглед на което иска отмяната му, като не се излагат конкретни съображения за това. Ответниците по частната жалба не представят отговор на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното определение, с което производството пред Районен съд - Пазарджик е прекратено и делото изпратено по отвод за местна подсъдност на Софийски районен съд, въззивният съд е приел, че то е образувано по три субективно съединени искове по чл. 55, ал.1, предл.3-то ЗЗД, като всички ответници, с посочен адрес в София, в срока по чл. 131 ГПК са направили възражение за местна подсъдност по чл.119, ал.3 ГПК, поради което, на основание чл.105 ГПК, местно компетентен е СРС, на когото делото е изпратено за разглеждане. Пред въззивната инстанция не са представени доказателства, съответно не се правят конкретни оплаквания. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по следния значим за изхода на спора въпрос: „По отношение на какви критерии следва да се ръководи съдът, за да прекрати по подсъдност висящо пред него производство и какви доказателства е необходимо да се представят от ответната страна, за да се приеме, че подсъден е друг съд, различен от този, пред който е висящо делото?“. Касаторът се позовава на наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, сочейки, че по въпроса липсва задължителна съдебна практика. Установените в процесуалния закон връзки, въз основа на които се определя местно компетентния съд са различни, което не е намерило отражение в поставения от касатора въпрос. Същият е абстрактно и общо формулиран, без да е съобразен с изложените от въззивния съд мотиви, поради което спрямо него не е осъществено общото основание за допускане на определението до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК – въпросът да е обуславящ за изхода на конкретния спор. На второ място, по приложението на разпоредбите за определяне на местната подсъдност има формулирана обилна и трайна съдебна практика, като правилата са ясни и безпротиворечиви. С оглед на това, не е налице и наведеният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че в случая не са налице изискванията на закона за достъп до касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд