Определение № 3633 от 19.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1584/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. П., чрез особения му представител адв. Д. П., против решение № 1/02.01.2025г. по гр.д.№ 656/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 42/04.01.2024г. по гр.д. № 14657/2021г. на Софийски районен съд. С потвърденото решение В. Н. П. е осъден, на основание чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ, да заплати на ЗАД “ОЗК Застраховане„ АД сумата от 52 682,65 лева, изплатена от застрахователното дружество на Т. В. Ж., в качеството на присъдени й, с влязло в сила съдебно решение срещу застрахователя, обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, ведно с дължими върху същите лихви за забава и понесени в производството по прекия иск разноски, които вреди Т. Ж. е претърпяла в причинност с ПТП на 19.10.2016г., настъпило по вина на водача на застрахован при ЗАД „ ОЗК Застраховане„АД, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, автомобил – В. П.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и като необосновано. Като нарушение страната визира необсъдените от въззивния съд нейни съображения срещу кредитирането на СИЕ, относно факта на установено плащане на присъдената сума от 52 682,65 лева от застрахователя, в полза на пострадалата Ж., доколкото / вкл. при разпит на вещото лице в с.з. / справката в счетоводството на ищеца, относно обстоятелството има ли данни да е нареден превода на сумата, вещото лице е потвърдило да е извършена по телефона, без проверка в счетоводството на „Юробанк България„ АД, а получената писмена справка от банката, в потвърждаване получаването на сумата, не се ползва с материална доказателствена сила за този факт, в качеството на частен свидетелстващ документ. Предвид това, според касатора, извода на съда за доказано плащане от застрахователя в полза на пострадалата, в размер на претендираната при условия на регрес сума, се явява неподкрепен с доказателства и като такъв – необоснован. Противоречие с материалния закон се твърди предвид обстоятелството, че искът на застрахователното дружество е заведен на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от КЗ /отм./, но съдът го е разгледал на основание чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ, в сила от 01.01.2016 г., тъй като фактическия състав на регресното право на застрахователя е възникнал при действието на новия КЗ. Според касатора, обаче, двете разпоредби предвиждат различни фактически състави, при които се поражда правото на регрес. Като основан на несъществуваща правна норма, искът на ЗАД „ОЗК Застраховане„АД е следвало да бъде отхвърлен. Въззивният съд, обаче, отново не е изложил съображения, защо приема за осъществени факти, които ищецът никога не е твърдял / очевидно визирайки тези от хипотезиса на чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ /. Неправилен страната намира и извода за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност, тъй като неправилно е приет за начален момент на същата не деликта, а плащането към увреденото лице. Доколкото част от изплатената от застрахователя сума, в размер на 10 566, 65 лева, са лихви за забава, считано от датата на исковата молба по предявения срещу него пряк иск - 19.10.2016г. до датата на извършеното плащане – 27.05.2019г. и позовавайки се на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, касаторът оспорва извода на съда за правото му на регрес за същата, тъй като се твърди само на забавата на застрахователя. В хода на производството е оспорвал дължимостта на лихви за забава, считано и от момента на увреждането. Същите съображения се поддържат и за дължимостта на присъдени в тежест на застрахователя разноски, в общ размер от 2 116 лева. Касаторът намира за несъстоятелен мотива на съда, че застрахователното дружество не е в забава, след като е изплатило присъденото в негова тежест обезщетение и разноски веднага с влизане в сила на осъдителното решение по прекия иск. От значение, според него, е факта, че застрахователят неоснователно е оспорвал задължението си, което е обусловило и забава в плащане на обезщетенията. В частта относно порока необоснованост, по същество се твърди липса на мотиви, т.е съществено процесуално нарушение. Ответната страна – ЗАД „ОЗК Застраховане“АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, по съображения, взети предвид при коментара на изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: Ищецът ЗАД „ОЗК Застраховане„ АД, формално сочейки правно основание на претенцията си чл. 274, ал. 1, т. 1 и ал. 2 КЗ /отм./ се е позовал на следните факти: Със споразумение по нохд № 16505/2018г. на Софийски районен съд, В. Н. П. е признат за виновен в това, че на 19.10.2016г., при управление на лек автомобил марка Фолксваген, модел „Поло„, с рег. [рег.номер на МПС], е нарушил правилата за движение по пътищата / съответно посочени /, вследствие на което е причинил на пешеходката Т. В. Ж. множество телесни увреждания, като е извършил деянието под влияние на наркотични упойващи вещества и без да има необходимата правоспособност – свидетелство за управление на МПС – престъпление квалифицирано по чл. 343, ал.3, пр. 2, пр. 5 и пр. последно, б.А, пр. 2 вр. с ал. 1, б.“б“, пр. 2 вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 вр. с чл. 54, ал. 1 НК. Гражданската отговорност на водача В. П., към момента на ПТП, е застрахована при ищцовото дружество. С влязло в сила съдебно решение, по предявени от Т. Ж. срещу застрахователя искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, с участието на В. П., в качеството на трето лице – помагач на ответника, застрахователят е осъден да плати на пострадалата следните суми: 40 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата от 19.10.2016г. и 1 795,05 лева - обезщетение за имуществени вреди / сбор от уважени пет самостоятелни претенции /, ведно със законна лихва за забава от различен момент по всяка от тях, като момент на понесен от пострадалата разход от съответния вид; понесени в производството разноски в размер на 225 лева. Твърди, че от присъдените в полза на Т. Ж. суми, в общ размер от 53 057,65 лева е заплатил 52 682,65 лева, поради извънсъдебно прихващане със свое вземане от присъдени в негова полза съдебни разноски от 375 лева. Плащането твърди извършено по банков път, по сметка на Т. Ж. в “Банка Пиреос България„ АД, на 27.05.2019 г., с платежно нареждане реф.№ [ЕГН]/11.06.2019г.,представено по делото. Законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от 40 000 лева, за периода 19.10.2016 г. до 27.05.2019 г. възлиза на 10 566,65 лева. Позовавайки се на обвързващата сила на мотивите между него и третото лице – помагач В. П., съгласно чл. 223, ал. 2 ГПК, както и на извършеното плащане към пострадалата, застрахователят претендира ответникът П. да бъде осъден да му възстанови така заплатеното, ведно със законна лихва от датата на исковата молба. Ответникът В. П. е представляван в процеса от особен представител – адв. Д. П.. С отговора на исковата молба същият е противопоставил всички възражения, описани по-горе като предмет на въведените касационни доводи за неправилност на въззивното решение. Първоинстанционният съд, съобразно фактическите твърдения на ищеца, е квалифицирал претенцията с правно основание чл. 500, ал.1, т.1 КЗ, тъй като предявеното регресно право възниква в момента на заплащане на застрахователното обезщетение, приемайки за такъв датата 11.06.2019 г. / заверяване сметката на пострадалата /. Позовал се е на сключеното в образуваното наказателно производство споразумение по чл. 382 НПК, равнозначно – по отношение осъществяване на деянието, неговата противоправност и вината на дееца – на влязла в сила присъда и обвързващо гражданския съд аналогично на такава, съгласно чл. 300 ГПК, като осъщественият престъпен състав включва признато извършване на деянието под въздействието на наркотични упойващи вещества и без призната на делинквента правоспособност да управлява МПС. Позовал се е и на обвързващата сила на мотивите на съдебното решение, по преките искове на пострадалата срещу застрахователното дружество, в производството по които В. П. е привлечен като трето лице - помагач на ответника, в отношенията помежду им. Кредитирал е заключението на ССЕ, която е установила, че на 11.06.2019 г. по банкова разплащателна сметка на Т. Ж. в „Банка Пиреос България„ АД, с правоприемник „Юробанк България„ АД, е постъпила сума от 52 682,65 лева, като наредител на превода е ищецът, а основанието е решение № 3146/02.05.2019г. по гр.д.№ 10719/2017г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 13.06.2019 г. / това по което са уважени преките искове на пострадалата /. Платежното нареждане за извършения от застрахователя кредитен превод е представено по делото / лист 31 /. Потвърждение за заверяването на сметката е получено от „Юробанк България„АД, въз основа на нарочно издадено съдебно удостоверение на вещото лице за установяване на този факт. В о.з. на 07.12.2023г. вещото лице потвърждава получено от банката извлечение от разплащателната сметка на Т. Ж., от което е установила заверяването й с наредения от застрахователното дружество превод. Особеният представител на ответника е оспорил заключението с мотива, че не е достатъчно да докаже плащането, като основано на частен свидетелстващ документ, изходящ от трето лице, но не е поискал представянето му и не е оспорил верността му. Съдът е кредитирал заключението, като съвкупно от всички преждеупоменати доказателства е счел иска за основателен и доказан. Оставил е без уважение възражението за изтекла погасителна давност, тъй като за начален момент на приложимата обща 5 – годишна погасителна давност, съгласно чл. 110 ЗЗД, следва да се вземе предвид не момента на деликта, а на извършеното от застрахователя плащане – 11.06.2019 г. / исковата молба предявена на 07.12.2021 г. /. В подкрепа на извода си е цитирал съдебна практика на касационна инстанция. За да присъди платените от ищеца суми, съизмерими с начислени, съобразно осъдителното решение на СГС, лихви върху присъдените главници, първоинстанционният съд се е обосновал с влязлото в сила съдебно решение по преките искове на пострадалата и потвърдил размера им на база собствени изчисления. Въззивната жалба на ответника, подадена от особения му представител адв. Д. П., въвежда идентични на касационните въззивни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като потвърждавайки същото въззивният съд, макар лаконично, е отговорил на тези доводи. Посочил е, че правната квалификация на иска е задължение на съда, въз основа на въведените от страната фактически твърдения и заявен петитум, при отчитане времевото действие на относимите към правния спор законови норми и съдебна практика. Отделно от това съдът е посочил, че разпоредбите на чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ / отм. / и чл. 500, ал.1, т.1 КЗ, в сила от 01.01.2016 г. са идентични по съдържание / предметен обхват /. Плащането на застрахователното обезщетение от ищеца е доказано с платежни документи и със заключението на ССЕ, изрично потвърдила заверяване сметката на пострадалата. Позовавайки се на ППВС № 7/1978г., въззивният съд е споделил и извода за начален момент на приложимата 5-годишна давност момента на извършеното плащане към пострадалата и съответно – неоснователността на това възражение на ответника. Позовал се е на факта, че плащането на всички суми е извършено въз основа на съдебното решение, с което са присъдени / вкл. законни лихви /, постановено в производство, по което е участвал и В. П., в качеството на трето лице – помагач на застрахователя, както и че самото плащане е извършено непосредствено с окончателното финализиране на спора за дължимото обезщетение – на 11.06.2019 г. / по същество дори преди влизането в сила – на 13.06.2019 г. / със съдебното решение по гр.д.№ 10719/2017г. на Софийски градски съд. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Кой е приложимият закон – КЗ /отм./ или КЗ / в сила от 01.01.2016 г. / по отношение на регресно право на застрахователя по здължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите спрямо застрахования водач, когато застрахователният договор с него е сключен при действието на отменения КЗ, застрахователното събитие / ПТП / е настъпило при действието на КЗ / в сила от 01.01.2016 г. / и плащането на застрахователното обезщетение от страна на застрахователя е осъществено при действието на КЗ / в сила от 01.01.2016 г. / ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на приетото от въззивния съд с решение по т.д. № 2695/2019г. на ВКС; 2/ Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани доказателства, твърдения и възражения на страните, от значение за изхода на спора, в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение тези доказателства, твърдения и доводи ? – в идентична хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочат решения по т.д. № 1608/2015г. и т.д. № 34/2013г. на ІІ т.о. и гр.д.№ 6832/2014г. на ІV г.о. на ВКС; 3/ Какво е задължението на съда във връзка с преценката дали дадено заключение по допусната съдебна експертиза е пълно, обективно и компетентно ? - в идентична хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочи противоречие в процедирането на въззивния съд с приетото в решение по гр.д. № 4891/2021г. на ІV г.о. ВКС; 4/ В какво се изразява задължението на съда преди да допусне повторна или допълнителна експертиза да извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 201 ГПК ? – гр.д. № 1083/2010г. ІV г.о., гр.д. № 30/2013г. на І г.о., гр.д.№ 2622/2018г. на І г.о. ВКС; 5/ Дължи ли се обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне като положи грижата на добрия стопанин ? - допълнителният селективен критерий е обоснован отново по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с решение по гр.д.№ 1211/2011 г. на ІV г.о. ВКС; 6/ Доказано ли е твърдяното безкасово плащане, което е оспорено от страна по делото, ако назначената съдебно-счетоводна експертиза, имаща за задача установяване на извършено плащане от застраховател към увредено лице, с цел суброгиране в правата на удовлетворения кредитор, проверката на вещото лице, дали е извършено плащане, да се изразява единствено в направена справка по телефон със служител на застрахователното дружество – ищец, което е задължено да нареди сумата ? - въпросът се обосновава с формално посочване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 7/ От кой момент започва да тече давността за регресното право на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ срещу делинквента: от възникване на задължението на делинквента за заплащане на обезщетение за вреди или от датата на плащането на това задължение от страна на застрахователя в полза на увреденото лице ? - обосноваван в същата хипотеза – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с довода за нужда от изоставяне на формираната задължителна съдебна практика – т. 14 от ППВС 7/1978 г.. Нуждата е мотивирана със съждението на страната, че при приложението на същата се стига до “неудържим резултат“ – началният момент на давността зависи от произвола на застрахователя, който чрез бездействието си да плати отлага този момент за неопределено време. Така правното положение на длъжника се утежнявало значително. Тъй като регресното правоотношение има производен характер, според касатора не би могло „регредиентът“ / сиреч застрахователя / да има повече права от първоначалния кредитор / сиреч пострадалата /. Така формулиран, първият от въпросите не кореспондира с касационен довод на ответника, който не оспорва приложимостта на чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ към предявения иск на застрахователя, с оглед фактическите твърдения на ищеца и формулирания петитум, а твърди произнасяне на съда по претенция, различна от предявената, изхождайки от формалната правна квалификация, посочена от ищеца – чл. 274, ал. 1, т. 1 и ал. 2 КЗ / отм. /. Не оспорва дадената от съда правна квалификация, като неприложима към конкретния фактически състав, а несъобразената от съда правна квалификация, дадена от ищеца. Предвид това, въпросът не удовлетворява изискването за правен - отговор на който да е значим за дължимото от настоящата инстанция произнасяне. Не е налице и недопустим въззивен акт, за какъвто порок настоящата инстанция следи служебно и без нужда от обосноваване на предпоставки по чл. 280 ГПК. Съдът се е произнесъл в съответствие с наведените от ищеца факти и обстоятелства и съобразно формулирания петитум, съгласно диспозитивното начало в процеса. Твърдението на касатора за различие във фактическите състави на двете норми – чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ отм. и чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ, е голословно и невярно, независимо от различните редакции на разпоредбите. Действително, регресът е бил предявен и на основание по чл. 500, ал. 2 КЗ, непосочено в съдебните актове, но този пропуск не е от естество да обоснове недопустимост на произнасянето, нито да промени правния резултат, доколкото всяко от двете паралелно налични основания за регрес е достатъчно за разглеждането на иск с така заявения петитум. Впрочем, идентични в релевантните факти за предявяване на претенцията са и фактическите състави на чл. 274, ал.2 КЗ отм. и чл. 500, ал. 2 КЗ. Единна и непротиворечива е практиката на касационна инстанция, че определяне на правната квалификация е задължение на съда, а не на страната, въз основа на наведените от нея факти и отправеното до съда искане / в този смисъл мотиви на ТР № 2/2011 год. на ОСГТК на ВКС, както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения по т.д. № 516/2009 год. на ІІ т.о., т.д.№ 1091/2012 год. на І т.о., по т.д.№ 1037/2012 год. на І т.о. на ВКС и др. /. Само за прецизност и доколкото вярната правна квалификация на спора е предмет на задължителна проверка от въззивния съд / ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС – т. 2 / следва да се посочи, че въззивният състав правилно е посочил правна квалификация по КЗ, в сила от 01.01.2016 г. .В този смисъл е цитираното от самия касатор решение по т.д.№ 2695/2019г. на ІІ т.о. на ВКС, дало отговор на правен въпрос в следния смисъл, изхождайки от неотносимостта на пар. 22 от ПЗР на КЗ в сила от 01.01.2016 г. по отношение регресното право на застрахователя: Приложимият закон по отношение на регресното право на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите спрямо виновния застрахован водач, когато застрахователният договор с него е сключен при действието на отменения КЗ, застрахователното събитие /ПТП/ е настъпило при действието на КЗ /в сила от 01.01.2016г./ и плащането на застрахователното обезщетение от страна на застрахователя е осъществено при действието на КЗ /в сила от 01.01.2016г./, е Кодексът за застраховане, в сила от 01.01.2016г.. Въззивният съд не се е отклонил от това разрешение: и самото застрахователно събитие е настъпило, и плащането на застрахователното обезщетение е извършено след 01.01.2016 год.. Вторият от въпросите удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото съблюдаването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК вр. с чл. 269, пр. второ ГПК е задължение на въззивния съд при произнасянето по всеки отнесен пред него спор. Не е удовлетворен допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като мотивите на въззивния съд съдържат произнасяне по всички въззивни доводи на страната. Ответникът не е посочил, нито са установими, относими към въззивните му доводи за неправилност доказателства, които въззивният съд да не е обсъдил. Единствено се е позовал на негодност на заключението на ССЕ, който довод съдът не е споделил, но не го е игнорирал като доказателствено средство. Не е останало неразгледано от съда и правопогасяващото възражение на ответника за изтекла погасителна давност. Предвид това, произнасянето на въззивния съд, макар пестеливо, не би могло да се квалифицира като нарушение на преждепосочените разпоредби, в разрив с възприетото в цитираната съдебна практика на касационна инстанция съдържание на задълженията му, съобразно преждепосочените разпоредби. Трети, четвърти и шести въпроси са предпоставени от касационния довод на ответника, че заключението на ССЕ е невярно, не доказва извършено от застрахователя плащане в полза на пострадалата Т. Ж., тъй като се основава на подадена от банковата институция, в която е открита сметката на последната и по която се твърди постъпило плащането, справка без материална доказателствена сила, в качеството на частен свидетелстващ документ / трети и четвърти въпроси /. Нещо повече, шести въпрос въвежда фактологично невярна предпоставка, достатъчна да изключи удовлетвореност на общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване – че се касае за единствено устна справка по телефона, дадена от служител на застрахователя, за установяване факта на плащането. Изводът че е извършено плащане, в заключението е направен въз основа на предоставено от банковата институция, в която е открита разплащателната сметка на Ж., по която ищецът е извършил плащането, извлечение от същата. При разпита на вещото лице в открито заседание този факт не е оспорван, нито отречен от експерта. Независимо от направеното уточнение, по същество въпросите изхождат не от съдържанието на установеното в заключението – възпроизвеждащо съдържанието на представено на вещото лице извлечение от сметката на получателя, а от съждението на касатора, че това извлечение, като частен свидетелстващ документ, няма каквато и да било материална доказателствена сила, от което единствено се твърди, че заключението на ССЕ е невярно. Предвид това, така формулираните въпроси не предпоставят отговор по приложението на чл. 201 ГПК и чл. 202 ГПК, зачим за изхода на спора. Такъв би бил въпроса ползва ли се с материална доказателствена сила извлечение от разплащателна сметка на трето, спрямо страните по спора лице / пострадалата /, изходящо също от трето спрямо страните по спора лице / банката /, сиреч неносещо подпис на някоя от страните. Дори да се приеме, че въпросите удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото въз основа на експертно заключение е обоснован решаващ извод за доказан, релевантен за спора факт, то въззивният съд не е имал основание да се съмнява във верността на заключението, с оглед налични други доказателства по делото / чл. 202 ГПК /, нито в неговата пълнота, с цел възлагане на допълнителна задача / чл. 201 ГПК /, за да се приеме, че е процедирал в разрив с посочената съдебна практика. Относно доказателствената сила на частните свидетелстващи документи, във формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на Върховен касационен съд / така решения по гр.д.№ 4880/2014 г.о., гр.д.№ 864/2012 г., ВКС, гр.д.№ 1184/2024г., гр.д.№ 1743/2021г., гр.д.№ 1347/2011г. – всички на ІV г.о., гр.д.№ 4426/2014 г., гр.д.№ 7364/2013 г., гр.д.№ 1766/2022 г. на ІІІ г.о. на ВКС и др./ безпротиворечиво се приема, че те имат формална доказателствена сила – удостоверяват, че изявленията в тях изхождат от лицата, посочени като техен автор. Свидетелстващите документи разполагат и с материална доказателствена сила относно удостоверените в тях факти, в отличие от диспозитивните документи, но с обвързваща такава се ползват официалните свидетелстващи документи. Оспорване истинността на частните свидетелстващи документи означава да се оспори автентичността или верността им, но точно защото нямат обвързваща материална доказателствена сила, при оспорване на верността им / с твърдение, че фактите, за които свидетелстват, не са се случили в обективната действителност / не се открива производство по чл. 193 ГПК,а съдът преценява истинността им с оглед всички доказателства по делото и по вътрешно убеждение. Удостоверените и оспорени, за съответстващи на обективната действителност факти, подлежат на установяване с всички доказателствени средства. В частност, по отношение на банковите удостоверявания е формирана и съдебна практика / определение по ч.т.д.№ 4520/2013г. на І т.о. на ВКС /, основана на чл. 38 и чл. 39 от ЗПУПС, според която „за определянето на едно банково удостоверение като официален или като частен документ е от значение съдържанието на същото. Удостоверяването на заверяване на сметката на получателя е действие, извършено от банката, и има доказателствено значение за превод /плащане/ на посочената сума от сметката на платеца по сметката на получателя. В тази част удостоверяването се извършва от банката по силата на закона, има доказателствено значение за плащането и издаденият документ има характер на официален документ по смисъла на чл.179 ГПК. Всички останали удостоверявания в документи, издадени от банка, имат доказателствено значение, но следва да се преценяват като официални или частни документи според съдържащите се в тях изявления „. Петият въпрос се отнася до оспорването на касатора, че дължи законна лихва за забава върху присъдените главници и в частност - такава върху обезщетението за неимуществени вреди от 40 000 лева, считано от датата на деликта. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като е включен в предмета на спора с изричен защитен довод и кореспондира с решаващ мотив на въззивния съд, да го остави без уважение, като неоснователен. За последното съдът е приел, че доколкото застрахователят за определен период, считано от увреждането, е платил по силата на влязлото в сила решение по прекия иск, а след влизането му в сила / фактически дори преди влизане в сила на осъдителното срещу него решение / е платил веднага / макар да не е конкретизирал спрямо кой период се позовава на този факт /, то той не е изпадал в забава в нито един момент. Не е удовлетворен допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитираното решение по т.д.№ 1211/2011 г. на ІV г.о. ВКС, постановено по обратен иск на възложителя на работа, при и по повод която са причинени от изпълнителя вреди на трето лице, за които вреди възложителят е осъден, на основание чл. 49 ЗЗД, при уважено възражение за съпричиняване и от възложителя, поради неполагане грижата на добрия стопанин / чл. 83, ал. 2 ЗЗД /. Фактологията по спора по т.д.№ 1211/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, спрямо фактологията по настоящия, е напълно различна, поради което даденото разрешение не би могло да намери приложение. Още повече, че за обхвата на регресното право на застрахователя е приложима специална правна уредба – чл. 223, ал. 2 КЗ / отм. /, респ. чл. 429, ал. 2 и ал. 3 КЗ / в сила от 01.01.2016 г. /. Седмият въпрос удовлетворява общия селективен критерий, тъй като ответникът е въвел в предмета на спора възражение за изтекла погасителна давност и съдът е формирал решаващ мотив за неговата неоснователност. Не е удовлетворен допълнителния селективен критерий с формалното позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, при наличието на задължителна съдебна практика – т. 14 ППВС 7/1978 г. и изобилна и непротиворечива последваща съдебна практика, основана на същото, цитирана и от първоинстанционния съд, с която въззивното решение е в унисон и според която, началният момент на погасителната давност за регресното право на застрахователя възниква от момента на плащане на застрахователното обезщетение / така в реш. по т.д. № 455/2009г. на ІІ т.о. и т.д. № 356/2008 г. на І т.о., позоваващо се на т. 14 от ППВС № 7/1978 г. /. Касаторът не е обосновал причини за преодоляване на така формираната съдебна практика, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК. Невярна и нелогична е тезата му, че с така възприетия начален момент на давността застрахователят има повече права от пострадалия. С регресния иск срещу делинквента се претендира вече платеното от застрахователя, възстановява се негативна вреда, а не се кумулира приход над размера на платеното. Съжденията на страната по начало не изхождат от принципа на който почива института на погасителната давност – да не се толерира безпричинното бездействие на кредитора. С оглед изхода и поради липса на противопоставено възражение за прекомерност по чл. 78, ал.5 ГПК, на ответната страна ЗАД „ОЗК Застраховане„ АД следва да се присъдят разноски, в размер на 4 320 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, с вкл. ДДС, както и разноски от предплатено адвокатско възнаграждение, за назначения особен представител на ответника, в размер на 500 лева. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение