Определение № 201 от 06.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3904/2016 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 17571 от 08.06.2016 г. на Н. К. К. чрез адвокат И. С. против определение № 1078 от 16.05.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 902/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 1276 от 10.02.2016 г. по гр.д.№ 13254/2015 г. по описа на Районен съд – Пловдив. С последното е прекратено производството по делото, като е прието, че предявените от Н. К. К. против [фирма] и [фирма] обективно и субективно съединени искове са процесуално недопустими поради липсата на правен интерес. Ответникът по касация [фирма] чрез адвокат Х. К. е подал писмен отговор, в който изразява становище за недопустимост на жалбата. Претендира присъждането на разноски. Ответникът по касация [фирма] не е взел становище по частната касационна жалба. При проверка данните по делото, настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, констатира следното: Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Касационната жалба, обаче, не отговаря на изискванията на чл. 274, ал. 4 във вр. чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, поради което е процесуално недопустима по следните съображения: Съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване съгласно изискванията на чл. 280, ал. 2 ГПК. С чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е предвидено, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. С исковата си молба от 13.10.2015 г. касаторката е сезирала Пловдивския районен съд с искане да се признае за установено по отношение на горепосочените ответници, че Договор за стоков кредит № 1805327 от 03.04.2015 г. с [фирма] и Договор № ПП 20022538 от 03.04.2015 г. със [фирма] са прекратени и че не дължи плащане по същите. Наред с това се иска от съда да задължи ответника [фирма] „да прибере вещта си – холова гарнитура“ от дома на ищцата. Следователно първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно и субективно съединени отрицателни установителни искове относно съществуването на договор за стоков кредит (с цена на иска съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК в размер на 2 250 лв.) и договор относно вещни права върху движима вещ (с цена на иска съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК в размер на 2 250 лв.), иск за недължимост на сумата 2 715,99 лв. по договора за стоков кредит и осъдителен иск относно връщане на движима вещ на стойност 2 250 лева (съгласно твърденията в самата искова молба). Цената на нито един от така предявените искове не надхвърля предвидения в закона минимум от 5 000 лв. за разглеждане на граждански дела от касационната инстанция, поради което частната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане. С оглед настоящото произнасяне ответникът по касация [фирма] по принцип има право да възстанови направените разноски за защитата си по делото пред ВКС. Същевременно, обаче, съгласно т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е доказала заплащането на уговореното адвокатско възнаграждение. В тази връзка ответникът по касация е представил документи, от които се установява, че адвокатско дружество е изготвило почасов отчет пред клиента си по Договор от 19.02.2012 г. относно изразходвано време през месеците юли и август 2016 г., за което е калкулирал общо сума в размер на 810 евро, включително във връзка с изготвяне и подаване на отговор срещу касационна жалба на Н. К.. Отчетът не отразява конкретен размер на адвокатското възнаграждение, претендирано от адвокатското дружество в тази връзка. Информация в обсъжданата насока не се съдържа и в останалите представени от [фирма] документи – фактура № 6394 от 09.09.2016 г. и Авизо местен превод от 16.09.2016 г. При така представените документи съдът приема, че не е доказано заплащането на адвокатско възнаграждение в конкретно определен размер във връзка със защитата на ответника по касация в настоящото производство, поради което искането му (само по себе си неконкретизирано по размер) не може да бъде уважено. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение