Определение № 60437 от 07.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4005/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 264904 от 21.07.2021г. по гр.д. № 5659/2020г. на Софийски градски съд, ІV-д въззивен състав, с което е потвърдено решение № 75022 от 22.04.2020г. по гр.д. № 20343/2018г. на Софийски районен съд, 165 състав за отхвърляне на предявения от Ф. С. Д. против М. Д. В. иск по чл. 108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението върху реална част от таванско помещение №7 в сграда с идентификатор ****с адрес: [населено място], [улица], която реална част представлява баня-тоалетна и е разположена в южната част на таванското помещение, има площ около 2,05 кв.м., затворена е между точките означени с цифри 1-2-3-4-5-1 на скицата на лист 112 от делото, представляваща неразделна част от решението, при посочени граници на реалната част и на таванското помещение. Касационната жалба е подадена от ищеца Ф. С. Д.. Твърди се на първо място, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по неуточнено и непредявено възражение на ответницата. В отговора си тя е оспорила твърдението, че владее процесния имот и че владее за себе си, като е останало неясно дали твърди, че не владее изобщо или, че не владее за себе си. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени правните въпроси: 1/ при предявен иск по чл. 108 ЗС, ако ответникът твърди, че трето лице е собственик на имота, от значение ли е за правилното решаване на спора решението по друго дело за собственост, заведено от ищеца срещу това трето лице и налице ли е основание за спиране по чл. 229, ал.1,т.4 ГПК; 2/ при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК недопустимо ли е въззивното решение с оглед разрешенията в Тълкувателно решение № 1/2017г. на ОСГТК; 3/ когато твърденията на страната са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът следва ли да даде указания за уточняването им; 4/ допустимо ли е решението да бъде мотивирано с аргумент по непредявено възражение или такова, направено след срока за отговор и след приемането на доклада; 5/ чия е доказателствената тежест при оспорване на признато с нотариален акт право на собственост, придобито по давност; 6/ за преценката на доказателства и свидетелски показания при наличие на противоречия; 7/ следва ли владението да е явно и несъмнително, така че действията по упражняване на фактическа власт да разкриват намерение за своене, за да може заинтересованото лице да да узнае, че някой владее имота му; 8/ когато лицето, упражняващо фактическа власт твърди, че държи за другиго, следва ли това да бъде изрично демонстрирано; ако държането за другиго не е изрично демонстрирано може ли да се приеме, че владението е явно и несъмнително, така че лицето, за което вещта се държи, да придобие собствеността по давност; 9/ предявяването на ревандикационен иск срещу държателя прекъсва ли придобивната давност на лицето, за което държателят държи имота По втори, осми и девети въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а по останалите - по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Ответницата по жалбата М. Д. В. в писмения отговор, изготвен от адв. Х., намира че не са налице сочените основания за допускане на касационен контрол. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по ревандикационен иск за реална част от таванско помещение, която реална част представлява баня с тоалетна и е разположена върху част от таванско помещене № 7. Това таванско помещение е собственост на ищеца по договор за дарение от 1995 г., сключен с неговите баба и дядо И. В. и Х. В.. Съседното таванско помещение № *, което е принадлежност към апартамент № *, е собственост на Ю.-М. Т. Б. - дъщеря на ответницата М. В.. Правото на собственост е придобито с договор за дарение от 1997г., сключен с родителите на ответницата /баба и дядо на надарената/ Д. В. и Ю. К., като те са си запазили правото на ползване. С констативен нотариален акт за собственост по давностно владение, съставен през 2018г., след завеждане на делото, Ю.-М. Т. Б. е призната за собственик на складово-сервизно помещение на таванския етаж на сградата с площ 2,50 кв.м., при съседи: калкан, таванско помещение на Д. В. и Х. В., таванско помещение на Д. В. и Ю. К., общ тавански коридор, което помещение е прилежащо към притежавания апартамент № * в сградата. Приетата техническа експертиза сочи, че част от таванското помещение на ищеца е преустроено в две санитарни помещения /бани - тоалетни/, като южното от тях е с площ 2,05 кв.м., като входът е от общ коридор за източните тавани, а северната баня-тоалетна е с площ 2,14 кв.м. и е част от таванското помещение на ищеца. Прието е за безспорно между страните, че дядото на ищеца И. В. е предприел процедура по изменение на топлинното натоварване на сградата. Свидетелските показания установяват, че през 2003г. бабата и дядото на ищеца и родителите на ответницата уговорили преустройство на тавана чрез изграждане на бани-тоалетни; изграждането на банята е станало през 2004г. и оттогава тя се ползва от собственицата на апартамента - дъщерята на ответницата и нейното семейство. Свидетелката П. сочи, че през 2017г. таванското помещение на ищеца е било пълно със стари вещи; тогава установила, че част от таванското помещение е заключена; ключ от това помещение, необходим с оглед ремонт на покрива, осигурила ответницата. При тези данни въззивният съд е възприел изводите на първата инстанция, че помещението е изградено през 2004г., като до 2017г. е владяно от лицето Ю.-М. Б. чрез майка й - ответницата М. В. и нейните родители, които до смъртта си са имали вещно право на ползване върху таванско помещение № *. Изграждането на двата санитарни възела /за всеки от апартаментите/ е уговорено между дядото и бабата на ищеца и родителите на ответницата, като са направени съответни промени във ВиК инсталациите на сградата; след изпълнението му помещенията са владяни според уговорката. Намерил е за неоснователни доводите в жалбата за неяснота дали ответницата оспорва, че владее или че не владее за себе си. Приел е, че ответницата оспорва твърденията на ищеца, че владее спорното помещение; тя заявява, че е държала това помещение за своята дъщеря, която от своя страна е осъществявала владение чрез ответницата. Поради това спрямо ответницата е оборена презумцията на чл. 69 ЗС. Установено е в случая, че тя е държала към 2004г. до 2017г. ключове от процесното помещение, което е обслужвало таванското помещение, прилежаща част към апартамент № *, със знанието, че този апартамент и таванското помещение принадлежат на дъщеря й Ю.-М. Б.. Правото на собственост на последната е констатирано с нотариалния акт от 2018г. и именно с искането за издаване на този акт е изразена волята й да придобие помещението по давност. А с придобиването от нея ищецът е загубил своето право на собственост. Предявяването на исковата молба по настоящето дело не е в състояние да прекъсне давността по отношение на трето, неучастващо лице. По тези съображения въззивният съд е потвърдил отхвърлянето на иска по чл. 108 ЗС. Видно, че по време на висящността на спора пред Софийски районен съд ищецът е предявил е отрицателен установителен иск за собственост на същия имот, насочен срещу Ю.-М. Б.. Софийски градски съд с определение от 28.07.2020г. е постановил спиране на настоящето производство, като е счел, че разрешаването на спора по отрицателния установителен иск има преюдициално значение. Софийски апелативен съд е отменил спирането с определение № 1940 от 08.09.2020г. по ч.гр.д.№ 2839/2020г. Посочил е, че връзка на преюдициалност е налице когато по предявения иск съдът ще може да зачете силата на пресъдено нещо на решението по другия спор. В случая такава връзка липсва, защото предявеният отрицателен установителен иск е срещу трето лице за настоящия спор и настоящата ответница не е неин правоприемник, така че да е обвързана от силата на пресъдено нещо на решението, което ще бъде постановено. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива липсват. Първите два правни въпроса са свързани с доводите за недопустимост на съдебното решение поради наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, каквото спиране не е било извършено предвид отменителното определение на Софийски апелативен съд. Първият формулиран въпрос е: дали при предявен иск по чл. 108 ЗС, ако ответникът твърди, че трето лице е собственик на имота, то от значение ли е за правилното решаване на спора решението по друго дело за собственост, заведено от ищеца срещу това трето лице. Соченото от касатора Решение № 485 от 05.07.2010г. по гр.д. № 1253/2009г. на І г.о. е постановено по иск за делба и възприетите там съображения с оглед възможността делбата да е нищожна поради неучастие на съсобственик, са неотносими към настоящия спор. Поради това не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, защото има отговор в практиката на Върховния касационен съд. Развитите в определението на Софийски апелативен съд съображения са в съответствие с тълкувателните мотиви в т.5 на Тълкувателно решение № 7/2014г. на ОСГТК, където са дадени разяснения кога е налице преюдициалност на един спор спрямо друг. Решаваща в случая е липсата на идентичност между страните по делата. Вторият формулиран въпрос има отговор в посоченото от касатора Тълкувателно решение № 1/2017г. на ОСГТК, а именно, че е недопустимо решението, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. В случая, както бе посочено, не е налице визираното основание за спиране по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. Третият правен въпрос касае задължението на съда да даде указания при неконкретни, неясни или противоречиви твърдения на страната. Въпросът не е определящ за изхода на спора. Въззивният съд е дал достатъчно изчерпателен отговор на същите оплаквания, наведени във въззивната жалба, като не е съзрял противоречие в защитните твърдения на ответницата. Изразената от ответницата по иска теза е ясна и защитата на ищеца не е била затруднена по никакъв начин - той не е имал възражения по доклада, нито по разпределената доказателствена тежест, а също и своевременно /след представянето на съставения в хода на делото констативен нотариален акт за собственост на третото лице/ е завел иск срещу лицето, което се легитимира като собственик. От своя страна първоинстанционният съд е коригирал доклада си като е дал указания на ответницата да установи владението на лицето, за което държи имота. Четвъртият въпрос е за допустимостта решението да бъде мотивирано с аргумент по непредявено възражение или такова, направено след срока за отговор и след приемането на доклада. В изложението, а и в жалбата не е ясно кое е това възражение; вероятно се визират отново считаните за противоречащи си твърдения на ответницата, които са обект на предходния въпрос. Въпросът за доказателствената тежест при оспорване на признато с нотариален акт право на собственост, придобито по давност, е разяснен в Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК и отклонение на въззивния акт от задължителното тълкуване не е допуснато. Първоинстанционният съд е извършил изменение на доклада, като в съдебно заседание на 03.10.2019г. е указал на ответницата, че носи доказателствена тежест да установи владение на имота от посоченото от нея трето лице Ю. М. Б.. Наведените от касатора оплаквания във връзка с този въпрос са общи и неконкретни. При преценката на свидетелските показания съдът не е действал в противоречие с посочената практика по Решение № 140 от 23.03.2010г. по гр.д. № 4755/2008г. на І г.о. Показанията на двамата разпитани свидетели са подробно преценени от първата инстанция, като изрично е посочено на кого дава вяра и защо, както и кои показания не кредитира. Въззивният съд се е възползвал от възможността по чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на районния съд. Седмият въпрос е: следва ли владението да е явно и несъмнително, така че действията по упражняване на фактическа власт да разкриват намерение за своене, за да може заинтересованото лице да узнае, че някой владее имота му. Той е свързан с осмия въпрос: когато лицето, упражняващо фактическа власт твърди, че държи за другиго, следва ли това да бъде изрично демонстрирано; ако държането за другиго не е изрично демонстрирано може ли да се приеме, че владението е явно и несъмнително, така че лицето, за което вещта се държи, да придобие собствеността по давност. Въззивният съд не е излагал конкретни съображения в тази насока, така че тези въпроси не са поставени в основата на решаващите му мотиви и не биха могли да обусловят достъп до касационно обжалване. Последният правен въпрос е за дали предявяването на ревандикационен иск срещу държателя прекъсва придобивната давност на лицето, за което държателят държи имота. По този въпрос не може да се приеме, че е осъществено соченото допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е налице практика - Решение № 216 от 28.10.2016г. по гр.д. № 2182/2016г. на І г.о., според която за да прекъсне придобивната давност, искът за собственост следва да е предявен срещу владелеца на вещта, а не срещу държателя. Същото е прието и в обжалвания акт. Предвид изложеното не следва да се допуска касационен контрол на обжалваното решение. Ответницата има право на направените разноски по делото, които възлизат на 720 лв. съгласно представения списък и доказателствата за плащане на адвокатското възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.