Определение № 554 от 15.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 470/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Г., чрез адв. П. против решение № 182/11.11.2019 г. по гр. д. № 488/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив.

Ответникът Г. С. Т., чрез адв. М. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в отхвърлителната част на предявеният от касатора против ответника иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане, извършено на 20.05.2010 г. в [населено място], представляващо средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК, за което ответникът е осъден с влязла в сила присъда по НОХД № 75/2012 г. на Районен съд – Казанлък, над присъдените 8 000 лв. до претендираните 26 000 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че са се осъществили всички предпоставки от състава на основанието по чл. 45 ЗЗД - противоправно и виновно поведение, вреда и причинна връзка между тях. Установил е, че с влязла в сила присъда по посоченото по - горе дело ответникът Т. е признат за виновен в това, че на 20.05.2010 г. в [населено място] е причинил на ищеца Г. средна телесна повреда, изразяваща се в отворено депресионно счупване на черепните кости в лявата теменна област - престъпление по чл. 129, ал. 2, във вр. ал. 1 НК. Решаващият състав е съобразил, че по въпросите за дееца, деянието, неговата противоправност и вината има влязла в сила присъда на наказателния съд, която го обвързва - арг. чл. 300 ГПК. Относно причинната връзка между противоправното деяние и вредата са черпени данни от приетото и неоспорено заключение на съдебно – медицинската експертиза. При несъмнено установеният механизъм на увреждането – чрез нанесен от ответника удар с бутилка по главата на ищеца, последният е получил открито счупване на черепа в лява теменна област с хлътване на костни фрагменти; контузия на главата; сътресение и контузия на мозъка; счупване на лява теменна област с форма на триъгълник с височина 2. 3-3-1. 5 см.; хлътване към черепната кутия на оформени костни фрагменти. Отчетено е, че последните са отстранени, а раната е зараснала без усложнения, но е останал постоянен костен дефект 5 на 5 см., който налага оперативно пластично затваряне (при съгласие и желание на пациента). Съобразени са данните за липсата на други неблагоприятни остатъчни последици - кожата под нивото на костта е добре окосмена, оперативната рана е зараснала добре, а пострадалият е без придружаващи оплаквания, налагащи допълнително медикаментозно лечение. Констатирана е липса на промяна в състоянието му за времето от деня на завеждане на иска - 27.05.2013 г. до датата на прегледа - 23.05.2019 г. Установена е продължителността на страданието и интензитета на търпените болки и страдания (импресионното счупване на лявата теменна кост на черепа е протекло нормално и оздравителният процес е приключил до 2 месеца, в какъвто период е отшумяла и мозъчната контузия с продължителна ретроградна амнезия; липсата на усложнения в периода на оздравяването, а болките са били най-интензивни в острия период на страданието до десетия – четиринадесетия ден, когато и терапията е била най-интензивна, след което са били с по-умерен характер и обезболяващите средства са били редуцирани). Инстанцията по същество е обсъдила и преценила данните, събрани от свидетелските показания, че след увреждането ищецът изпаднал в депресия, затворил се в себе си и се измъчвал, че не е пълноценен както преди, спрял и физическите натоварвания, защото му били противопоказни. Прието е, че ищецът е изпитвал тревоги за оздравителния процес и евентуалните последици, неудобство от външния с вид и превръзките по главата, неудовлетвореност, че трябва да се пази и внимава за дейностите, които извършва. Отчетено е, че това емоционално състояние е преживяно по – леко и е преодоляно с оглед възрастта на пострадалия и подкрепящата го семейна среда, създадена от свидетелката А., с която заживял на съпружески начала няколко месеца след инцидента. При съобразяване на всички тези обективни обстоятелства съдът е намерил, че справедливият и адекватен паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага възлиза на 8 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига два правни въпроса, които поддържа да са обуславящи изхода на делото и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тяхното съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд, съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното:

1. „Задължен ли е въззивният съд да посочи в мотивите към решението си всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които обуславят претендираните за обезщетяване неимуществени вреди, както и значението им за размера на обезвредата?“.

По въпроса се сочи противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., Решение № 151/13.05.2014 г. по гр. д. № 5386/2013 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 11/27.01.2014 г. по гр. д. № 3684/2013 г. на ВКС, III г. о. и Решение № 95/29.04.2015 г. по гр. д. № 5462/2014 г. на ВКС, III г. о.

2. „При определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД длъжен ли е въззивният съд да обсъди и се произнесе по установените релевантни факти, явяващи се критерии, обусловили решението му, като при намаление на присъдения от първостепенния съд размер на това обезщетение следва ли да се аргументира защо счита, че е завишено?“

По този въпрос страната поддържа отклонение с ППВС № 4/23.12.1968 г.

Като основание за допускане на касационен контрол се сочи и фактическия състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

Повдигнатите въпроси удовлетворяват общо основание, но не и допълнителното основание за селекция на касационната жалба, доколкото не се открива поддържаното противоречие с практиката на ВКС, вкл. установената по задължителен начин, на която страната се позовава.

Формираната трайна съдебна практика (Решение № 161 от 11.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2627/2018 г., IV г. о.; Решение № 221 от 7.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1148/2019 г., IV г. о.; Решение № 40 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4297/2014 г., IV г. о. и др.) по приложение на поставените въпроси еднопосочно приема, че за да се произнесе по спорния предмет в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд - в решаващата си дейност на инстанция по съществото на спора - е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и относим доказателствен материал, както и да направи собствени правни изводи, след като обсъди въведените твърдения, доводи и възражения на страните. Неговите фактически и правни изводи трябва да намерят израз в мотивите към решението му, излагането на които е не само гаранция за правилността на същото, но за реално осъщественото право на защита на страните в процеса. Съобразно със собственото си становище по материалноправния спор, с разрешаването на който е сезиран, въззивният съд може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция, чиито пороци обаче не са обект на дейността му (вж. постановките по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК). При определяне на неимуществените вреди съдът следва да подложи на преценка всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД – така постановките по т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. Той следва да съобрази характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията на пострадалия, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди: жизнен стандарт, обществено – икономическите условия в страната и др. Произнасяйки се по материалноправния спор второинстанционният съд е длъжен да изложи фактически констатации и аргументирани съображения в подкрепа на изводите си по съществото на делото, вкл. и когато достига до друго, различно становище от това, възприето от първостепенния съд – било по основателността на претенцията, било относно нейния размер. В случая въззивният съд е съобразил изцяло горните разрешения. Изложил е в мотивите на решението си фактическите констатации, до които е стигнал и при така установените обстоятелства от значение за определяне на неимуществените вреди, е направил собствени и обосновани правни изводи за засегнатите нематериални блага, като е възприел за достатъчен, адекватен и справедлив присъдения техен паричен еквивалент. Така определеният размер на обезщетението от втората инстанция (по – нисък спрямо присъдения от първостепенния съд), е обусловил несъответствие в крайните изводи по спора и като последица от това е постановена съответна отмяна на първоинстанционното решение. Дали обаче този размер на обезвредата е справедлив и достатъчен да репарира накърнените нематериални блага, е въпрос по съществото на спора, който не е предмет на производството по селектиране на касационната жалба. Ето защо, по поставените въпроси не може да се осъществи достъп до касация.

Липсва основание за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Това основание предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая това не е сторено от жалбоподателя – доводите му, че поддържаното противоречие по поставените в изложението въпроси обосновавало очевидна неправилност на обжалвания въззивен акт, не могат да формират извод за наличие на порок от разглежданата категория. С оглед на очертаната по - горе и разбирана от този състав на ВКС дефинитивност на соченото основание в случая не е налице аргументирано изложение за наличие на предпоставките му.

В заключение, касаторът не обосновава приложно поле на основания по чл.280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

При този изход на делото жалбоподателя следва да заплати на ответника по жалба претендираните и направени от последния разноски за настоящото производство. Те възлизат на 800 лв., съгласно приложения договор за правна помощ и съдействие и са заплатени в брой, като вписването в договора за извършеното пращане е достатъчно и има характера на разписка – така т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

По тези съображения Върховният касационен съд, III г. о.