Определение № 3083 от 18.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1009/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. П. Б. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 524 от 01.12.2022 г. по т.д.№ 582/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по т.д.№ 606/ 2021 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против „Застрахователно дружество Евроинс“ АД иск за сумата 50 000 лв /част от вземане в общ размер 200 000 лв/ - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния внук В. И. И., настъпила на 16.06.2019 г., вследствие пътнотранспортно произшествие /ПТП/, причинено от водач на лек автомобил Ситроен К. П. с рег. [рег.номер на МПС], застрахован при ответника по застраховка гражданската отговорност на автомобилистите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.06.2019 г. и в тежест на ищцата са възложени разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол правните въпроси „Налице ли е изключителност по смисъла на ТР №1/2016 г. на ВКС, ОСГТНК на отношенията между баба и внук при полагане на трайна заместваща грижа от внука спрямо бабата вместо нейните собствени деца, поради отсъствието им в чужбина?“; „Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.Х1.1969 г. на Пленума на Върховния съд“ и „Длъжен ли е въззивният съд в решението си да се произнесе по всички съдържащи се във въззивната жалба и в отговора на жалбата доводи и възражения на страните? Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и на събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи?“. Жалбоподателката поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна „Застрахователно дружество Евроинс“ АД оспорва жалбата с доводи, че по поставените въпроси не е налице нито общия, нито допълнителния селективен критерии по чл.280 ал.1 ГПК, без да излага конкретни съображения в тази насока. Обосновава правилността по същество на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за установено, че с присъда № 35/ 04.06.2020 г. по НОХД № 593/ 2020 г. на Пловдивски окръжен съд С. И. Д. бил признат за виновен в това, че на 16.06.2019 г. в [населено място] при управление на МПС - лек автомобил Ситроен К. П. с рег. [рег.номер на МПС] - нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост причинил смъртта на В. И.. Присъдата установявала по задължителен начин за гражданския съд извършеното деяние, противоправността му и виновността на дееца. Гражданската отговорност на осъденото лице била застрахована към датата на станалото ПТП при ответното дружество. Ищцата била баба на пострадалото лице. По тези факти страните не спорели. Спорният между тях факт, очертан от посоченото във въззивната жалба, се свеждал до това материалноправно легитимирана ли е ищцата да претендира обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта на нейния внук. За да реши този спор съдът кредитирал свидетелските показания и приел за установено, че отношенията между бабата и внука били топли, приживе внукът възприемал баба си като близък човек, с който се чувства добре и обичан, разбран и приет. Двамата имали силна връзка, отличаваща се с обич, уважение и подкрепа. Внукът помагал на баба си винаги, когато се налагало, както и я посещавал през почивните дни през седмица - две. Смъртта му се отразила много зле на ищцата, която вече нямало на кого да разчита, тъй като децата й, а и другите й внуци били в чужбина. От заключението на назначена по делото съдебно-психологична експертиза съдът приел, че смъртта на внука предизвикала у баба му състояние на остра стресова реакция, но няма данни за тежка дезадаптация, макар усещането за загуба да е все още налично. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел неоснователност на ищцовата претенция. Посочил, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са освен лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.Х1.1969 г. на Пленума на Върховния съд, по изключение и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Не е достатъчна само формалната връзка на родство, а е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Това било изяснено в задължителната за съдилищата съдебна практика, която изрично изисквала наличие на връзка, трайна и дълбоко емоционална, отличаваща се от обичайната. В конкретния случаи между ищцата и внука й не се установявала връзка, която да се отличава от обичайната такава за традициите в българското семейство. Това, че бабата разчитала на помощта на своя внук, както и че са подържали близки и топли отношения, не обосновавало изключителност в отношенията, а било признак единствено на осъществена грижа, нормална и типична за традициите в българското общество за отношенията внук - баба, като без значение било обстоятелството, че останалите внуци и деца на ищцата са в чужбина, както и че тя била трудно подвижна. За невярно съдът счел твърдението на жалбоподателя, че в случая е налице заместваща грижа, полагана от бабата по отношение на нейния внук. Майката на последния заминала за чужбина едва след навършване на пълнолетна възраст на детето, а и между тях е съществувала топла връзка като между родител и дете. Фактът, че внукът е прекарвал ваканциите като дете при баба си също не обосновавал необходимата изключителност в отношенията, това било нормално обстоятелство, присъщо за отношенията в българското семейство. Затова по отношение на ищцата не било изпълнено изискването за изключителност в отношенията с починалия й внук, поради което не й се дължало обезщетение. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, само третият поставен от жалбоподателката правен въпрос обуславя обжалваното решение. Първият въпрос е ирелевантен, тъй като от фактическа страна въззивният съд не е установил полагане на трайна заместваща грижа от внука спрямо бабата вместо нейните собствени деца, поради отсъствието им в чужбина. Той е установил, че внукът е посещавал баба си веднъж на седмица - две, както и че й е оказвал помощ при нужда, а не че е полагал трайна заместваща грижа вместо нейните собствени деца. Фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на контрол в производството по чл.288 ГПК, а след като няма констатация, че внукът е полагал трайна заместваща грижа по отношение на бабата, то не е разрешен правният въпрос дали такава грижа би обусловила изключителност по смисъла на ТР №1/ 2016 г., ОСНГТК, ВКС. Що се касае до формулираното второ питане, то няма характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.Х1.1969 г. на Пленума на Върховния съд, е изяснено в горепосоченото тълкувателно решение, на което се е позовал и въззивния съд. Не става ясно от формулировката на питането кое конкретно негово правно разрешение е в противоречие със задължителното тълкуване, поради което то не отговаря на изискването по чл.280 ал.1 ГПК. Що се касае до обуславящия процесуалноправен въпрос, неоснователно е твърдението, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, при разрешаването на въпроса е съобразена практиката /включително посочената от жалбоподателката в изложението й по чл.284 ал.3 т.1 ГПК/, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., I т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д/N 3902/ 2014 г., IV г.о. и цитираните в него/. Тази практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което по обуславящия въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 ал.1 на чл.280 ГПК и по него касационно обжалване не следва да бъде допуснато. По тези съображения Върховният касационен съд