Определение № 240 от 05.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1779/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на “Феникс-Енергетика ремонт” ООД, ЕИК[ЕИК], и частна касационна жалба на “Феникс-Дупница” ООД, ЕИК[ЕИК], против определение № 1910/24.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 1602/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, 14 граждански състав, с което е потвърдено определение от 30.05.2022 г. по т.д. № 26/2020 г. на Окръжен съд - Кюстендил, с което са оставени без уважение молбите по чл. 248 ГПК на ответниците и настоящи частни касатори за изменение на постановеното по горецитираното дело решение от 18.02.2022 г. в частта за разноските.

В частните касационни жалби се съдържат сходни оплаквания за неправилност на въззивното определение. Релевира се оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като липсват мотиви на въззивния съд по наведените в частната жалба доводи. Поддържа се, че въззивното определение е постановено в противоречие с чл. 78, ал. 3 ГПК, който изрично предвижда в тежест на ищеца разноските, направени от ответника, съразмерно с отхвърлената част от иска. Излагат се доводи, че в случая искът не е уважен, не е налице признание на същия, а той е отхвърлен като неоснователен, поради което не е следвало да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и 2 ГПК. Сочи се, че въззивният съд е действал в противоречие с чл. 5 ГПК – принципа на законност, тъй като не може да запълва празноти в процесуалния закон по аналогия на чл. 78, ал.1 и 2 ГПК. Счита се, че тълкуването на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК налага извод, че при разрешаване на спора по същество правото на страните на разноски е предпоставено от основателността или неоснователността на предизвикания от ответника спор. Обосновава се, че разпоредбата на чл.78, ал. 2 ГПК, регламентираща възлагане на разноските върху ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, предвижда изключение от правилото на 78, ал. 1 ГПК, което изключение не може да се тълкува по аналогия или по аргумент на противното относно други правила – чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК. Аргументира се, че нито разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, нито друга разпоредба дават основание за възприетото от въззивния съд разрешение разноските на ищеца да се възложат в тежест на ответника, поради това, че с поведението си е дал повод за завеждане на делото. Въведени са оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като са поставени следните въпроси:

“1. Има ли право на ответника да получи направените в заповедното и исковото производство разноски, когато ответникът е платил в хода на производството, поради което съдът е отхвърлил иска, поради неоснователност на иска?

2. Дължат ли се на ответника направените от него в заповедното и исковото производство разноски, когато ответникът е платил в хода на производството, но ищецът не е оттеглил иска, поради което съдът е отхвърлил иска?

3. При липса на признание на иска, но наличие на поведение на ответника, с което е дало повод за завеждане на делото, дължат ли се на ответника разноските по делото, ако съдът е отхвърлил иска?

4. Има ли значение поведението на ответника, с което е дало повод за завеждане на делото, за отговорността за разноските по делото на ответника, при липса на признание на иска и ако съдът е отхвърлил иска?

5. Има ли право ответникът да получи направените от него разноски не само когато предявеният иск срещу него е отхвърлен, но е дал и повод за завеждане на делото?

6. Може ли празнота в процесуалния закон – относно отговорността за разноски при отхвърляне на иска поради плащане по време на процеса – да се запълва чрез прилагане по аналогия на чл. 78, ал. 2 ГПК?

7. Може ли съдът да се позовава на неотносими разпоредби в закона– чл. 78, ал. 2 ГПК, въз основа на което да отказва разноски на ответника при отхвърляне на иска?

8. Може ли съдът да се позовава на неотносими разпоредби в закона– чл. 78, ал. 2 ГПК, въз основа на което да дерогира правило, установено в чл. 78, ал. 3 ГПК? Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, в хипотеза на направени от ответника разноски и отхвърляне на иска поради плащане в хода на процеса, има ли примат пред разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК?

9. Нарушен ли е принципът за равенство на страните, който принцип е залегнал в чл. 9 ГПК, в случая, когато съдът превратно тълкува разпоредби на чл. 78 ГПК и запълва празноти в ГПК, чрез което присъжда резултат – прилага правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК – противен на закона – чл. 78, ал. 3 ГПК, който резултат реализира защита само на ищеца?

10. Може ли разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК да се тълкува по аналогия или по аргумент за противното относно други правила, каквито са тези по чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК, необходима ли е изрична норма за това?”

По първите девет въпроса се поддържа наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Сочи се, че непълнотата на закона и липсата на съдебна практика обуславят основание за допускане на касационно обжалване. По десетия въпрос се сочи, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 606/24.10.2017 г. по т.д. № 1440/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о.

Искането за допускане на касационен контрол се основава и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното определение.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на частните касационни жалби от “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:

Частните касационни жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение за оставяне без уважение на искането на ответниците за изменение на решението в частта за разноските, е приел, че производството пред Кюстендилски окръжен съд е образувано по искова молба на “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД против “Феникс-Енергетика ремонт” ООД и “Феникс-Дупница” ООД, с която са предявени отрицателни установителни искове по чл. 464 ГПК за признаване за установено, че присъединеният взискател “Феникс-Енергетика ремонт” ООД няма вземане за извършени подобрения срещу длъжника по изпълнението “Феникс-Дупница” ООД в размер на 445 451,28 лева. Същите са отхвърлени като неоснователни. Съобразил е, че за да стигне до този правен резултат, първата инстанция е взела предвид, че задълженията макар и съществуващи към завеждане на исковата молба, в хода на процеса са изцяло платени и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК е отчела тези настъпили в процеса правопогасяващи факти, и е възложила сторените от ищеца разноски в тежест на ответниците, доколкото те с поведението си са дали повод за завеждане на делото. Въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията в частните жалби за недопустимост на съдебния акт поради липса на мотиви, тъй като първоинстанционният съд е изложил достатъчно съображения защо стига до този извод и дори при липса на мотиви или бланкетни такива, съдебният акт не е недопустим, а неправилен. Посочил е, че в последния случай въззивната инстанция дължи самостоятелна преценка и собствени изводи по повдигнатия спор, ако няма такива, които да са предмет на ревизиране. За неоснователни са приети и оплакванията в частните жалби за неправилност на обжалваното определение, тъй като при разрешаване на въпроса за отговорността за разноските при отхвърлен иск, съдът следва да държи сметка за извънпроцесуалното поведение на ответника, което е станало едновременно причина за завеждане на иска, т.е. за дирене на съдебна защита на претендирано от ищеца право, но и за отхвърляне на иска. Аргументирал се е, че с оглед доказателствата по делото, а и това не се спори от ответниците, че при образуване на делото ищецът е имал качество на взискател спрямо дълг на един от ответниците и правен интерес да оспори качеството на кредитор на втория ответник. Изтъкнато е, че банката и ответникът “Феникс-Дупница” ООД са били обвързани от договори за банков кредит, обезпечени с ипотеки, и в този смисъл ищецът е имал качеството на привилегирован кредитор по чл. 136, т. 3 ЗЗД. Акцентирал е, че принудителното удовлетворяване на ищеца и целта на привилегията е била осуетена от противопоставеното от втория ответник конкуриращо изпълнително основание, несъществуването на което е било въведено като основание на исковете по чл. 464 ГПК. Стигнал е до извода, че именно погасяването на дълга след завеждане на делото е станало причина за загубване на материалноправната легитимация на ищеца към датата на устните състезания и отхвърляне на предявения иск, като този факт се дължи изцяло на процесуалното поведението на ответниците, поради което правилно е възложена от първата инстанция отговорността за разноските по делото в тежест на ответниците.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от частните касатори първи и втори въпрос се отнасят до отговорността за разноските в заповедното и развилото се във връзка с него исково производство. Същите са хипотетични и не отговарят на решаващите изводи на въззивния съд, тъй като в случая претенцията на ищеца е по реда на чл. 464 ГПК – оспорване вземането на присъединен взискател в изпълнителното производство. Поради изложеното така поставените от частните касатори два въпроса не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – поставеният правен въпрос да е от значение за изхода по конкретното делото.

Формулираните от частните касатори трети и четвърти въпрос не са правни, тъй като не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд относно отговорността за разноските по делото, основаващи се на извършено в хода на процеса плащане на вземанията на ищеца, с което последният е загубил качеството на кредитори по иска по чл. 464 ГПК, а не на наличие или липса на признаване на основателността на ищцовата претенция. Поради това и тези въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставените от частните касатори шести, седми, осми, девети и десети въпрос също не са правни по смисъла на т. 1 от горецитираното тълкувателно решение. Същите предпоставят отговор на въпроса за евентуалното прилагане по аналогия на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК – ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и да признае иска, което не отговаря на решаващите изводи на въззивния съд. Въззивната инстанция приема, че от значение за отговорността за разноските е обстоятелството, че в случая ответниците са дали повод за завеждане на делото. С оглед на горното и по така формулираните въпроси не се обосновава наличие на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация.

Липсата на обосноваване на общата предпоставка по горепосочените девет въпроса изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните от частните касатори допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и съответно т. 1 ГПК.

Поставеният от частните касатори пети правен въпрос касае преценката за отговорността за разноските по делото с оглед извънпроцесуалното поведение на ответника. Същият отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващия извод на въззивния съд. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са неоснователни. По приложението на чл. 78 ГПК с оглед поведението на ответника и съответно извършено в хода на процеса плащане на задължение към ищеца е налице формирана трайна практика на ВКС, обективирана в множество служебно известни на настоящия състав актове на ВКС (така в определение № 511/29.07.2013 г. по ч.гр.д. № 1499/2013 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 215/10.12.2019 г. по ч.гр.д. № 2636/2019 г. по описа на ВКС, ГК, ІІ г.о., определение № 691/29.12.2016 г. по ч.т.д. № 2250/2016 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., определение № 688/02.10.2014 г. по ч.т.д. № 2337/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., определение № 60338/07.10.2021 г. по ч.т.д. № 1226/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., определение № 674/23.11.2011 г. по ч.гр.д. № 597/2011 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 277/14.05.2014 г. по ч.гр.д. № 2432/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о., и др.), съгласно която ако ответникът оспорва правата на ищеца и е ста нал причина за завеждане на иска, който по-късно по независещи от ищеца причини стане неоснователен, тогава тежестта за разноските остава за ответника. Когато вземането е било ликвидно и изискуемо към датата на предявяване на иска, оспорвано преди това или в хода на процеса и погасено при висящо дело, тогава ответникът няма право на съдебно-деловодни разноски, а напротив - дължи разноски на ищеца. Наличието на формирана практика на ВКС по така поставения въпрос, която не се обосновава да подлежи на осъвременяване, изключва приложението на поддържаното от частните касатори допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В случая въззивният съд, в съответствие с така формираната практика на ВКС, е извършил преценка в конкретния случай касателно повода за завеждане на делото. Приел е, че искът с правно основание по чл. 464 ГПК е бил предявен от ищеца – кредитор на първия ответник за вземания по договори за кредит, обезпечени с ипотеки, за установяване несъществуването на конкуриращото изпълнително основание на втория ответник, което е противопоставено на привилегията на ищеца. Преценил е, че именно извършеното погасяване на дълга в хода на процеса е станало причина ищецът да загуби материалноправната си легитимация към датата на устните състезания и да бъде отхвърлен иска, като това се дължи изцяло на процесуалното поведението на ответниците, поради което отговорността за разноски е възложена в тежест на ответниците. Несъгласието на частните касатори с конкретните правни изводи на въззивния съд не подлежи на проверка в стадия за селекция на жалбите. С оглед на горното по така поставения правен въпрос не може да бъде обоснован достъп до касационен контрол и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Частните касатори се позовават и на “очевидна неправилност” на въззивното определение. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания въззивен съдебен акт, който може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без реална необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логика. Съдържащите се в частните жалби доводи не сочат на такива основания, а в останалите случаи, като сочената от частните касатори неправилност на преценка на въззивния съд относно отговорността за разноските по делото съгласно чл.78, ал. 1 - 3 ГПК, не се обосновава наличие на “очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поради горното не е налице и това поддържано от частните касатори основание за допускане на касационен контрол.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд – София.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,