Определение № 50210 от 27.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1463/2021 г.

Касационното производство е образувано по жалба на ищците „Фарма – СИС“ ООД, „Фарма – СИС БГ“ ООД, С. П. и В. П. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът „Прокредит Банк (България) ЕАД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на несъществуването на вземане на ответника за такса в размер на 25 000 евро за предсрочно погасяване на банков кредит. Относно предявения евентуален иск за установяване на несъществуването на ипотека, обезпечаваща същото вземане и свързаното искане за заличаване на същата е върнал исковата молба.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че процесният банков кредит е бил предоставен от ответника на първия ищец „Фарма -СИС“ ООД, при условията на солидарност с останалите ищци, по договор № 4 от 05.05.2016 г. в рамките на кредитна линия, подчинена на сключено между страните Рамково споразумение за финансиране от 29.03.2013 г. Кредитът е бил предсрочно погасен на 12.07.2016 г.

По спорния по делото въпрос за недължимостта на претендираното от ответника вземане за такса за предсрочно погасяване, обоснована от ищците с тезата, че такава такса не е уговорена, съдът е приел, че макар и в раздел II от рамковото споразумение, съдържащ уговорки относно дължимите от ищците такси и комисионни, да не е предвидено задължение за заплащане на такса за предсрочно погасяване, такова се извежда от уговорката по чл. 7.6 от същото споразумение, според която такса не се дължи при предсрочно погасяване на кредита със собствени средства, следователно при погасяване с несобствени средства такса се дължи.

Приел е също, че такава такса е изрично предвидена в чл. 16 от Общите условия, представени от ищците, представляващи съгласно чл. 4.3 от рамковото споразумение неразделна част от същото.

Въз основа на така установената уговорка и съобразявайки липсата на спор относно размера на процесната такса (5 % от размера на предсрочно погасената главница от 500 000 евро), както и че същата съобразно уговореното не превишава размера на дължимите до края на срока лихви и че предсрочното погасяване е било извършено не със собствени средства, а с нов кредит от друга банка, съдът е извел крайния си извод, че спорното вземане съществува, респ. предявеният иск е неоснователен.

Относно евентуалния иск за установяване на несъществуване на ипотечното право съдът е приел, че същият е недопустим поради липса на интерес. По отношение на първите трима ищци е извел липсата на интерес от обстоятелството, че същите не са собственици на ипотекирания недвижим имот и ипотекарни длъжници, поради което евентуалното положително решение по иска не би намерило отражение върху правното им положение. За ищеца В. П. е приел, че интересът може да произтича от търсеното заличаване на ипотеката съобразно свързаното искане в този смисъл, но в конкретния случай с оглед ограничения предмет на главния иск, отнасящ се само до едно от вземанията по кредита и доколкото ипотеката е учредена за обезпечаване на всички такива вземания, целеното заличаване е възможно само въз основа на съдебно решение, установяващо несъществуването на всички вземания по кредита, които обаче не са въведени в предмета на делото, т. е. дори и да бъде установено, че спорното вземане не съществува и че същото не се обезпечава от ипотеката, евентуално постановеното в този смисъл решение не би представлявало основание за целеното заличаване на ипотеката.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. От страна на жалбоподателите не са изложени и конкретни аргументи за обосноваване на твърдяната очевидност като квалифициращ признак на неправилността по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК само общо се поддържа, че очевидността произтича от дадените от жалбоподателите отговори на поставените по чл. 280, ал. 1 ГПК правни въпроси по приложението на чл. 20 ЗЗД, т. е. от противоречието между изводите на съда и отречената с последните правна теза на страната.

По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото във връзка с приложението на чл. 20 ЗЗД, а именно:

• какво е правното значение на термините „собствени средства“, има ли значение правното основание, на което тези средства са в неговия патримониум и изключени ли са от това понятие паричните средства на кредитополучателя, получени в неговия патримониум в резултат на кредитна сделка;

• допустимо ли е разширително тълкуване на клаузи в договора за банков кредит по пътя на аргумента от противното;

• може ли да се подразбира еднаквото значение на термините „такса“ и „неустойка“, съществува ли идентичност между тях с оглед на тяхната функция и тълкуването на договора между страните по делото, като се има предвид, че това е договор за револвиращ банков кредит; идентични ли са цитираните понятия с термина „такса за ангажимент“, каква функция има последната и как тя се съпоставя с функцията на „такса за предсрочно погасяване“ и/или с „неустойка за предсрочно погасяване“; по какъв начин тези клаузи се отразяват на потестативните изявления на страните в конкретния случай, като се има предвид усвоената или неусвоената част от кредита, както и спрямо действието на самия договор за кредит между страните;

• има ли правно значение предсрочното погасяване на договор за револвиращ кредит и съществува ли правна отлика.

Първият и третият въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са от правно естество съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. Установяването на съдържанието на понятие, използвано в договор, е въпрос на тълкуване на договора, следователно относно фактите по конкретния спор, а правен въпрос във връзка с приложението на чл. 20 ЗЗД от гледна точка на предвидените посочената разпоредба критерии не е формулиран, независимо от позоваването на тази разпоредба при обосноваването на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и вторият въпрос. Макар и въззивният съд да е посочил, че извод за дължимост на таксата може да бъде изведен по аргумент от противното от чл. 7.6 от рамковото споразумение крайният извод е обоснован съвкупно и върху уговорката по чл. 16 от общите условия, т. е. съображенията на съда се свеждат до това, че такса за предсрочно погасяване се дължи по принцип на основание уговореното в общите условия, а по чл. 7.6 от рамковото споразумение е уговорено изключение само за хипотезата на погасяване със собствени средства, а хипотезата на погасяване с несобствени средства, оставайки извън изключението, се обхваща от по-общата уговорка по рамковото споразумение.

Четвъртият въпрос също не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото същият не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи.

Независимо от горното не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

Извън липсата на надлежно обосноваване, следва да се отбележи, че по приложението на чл. 20 ЗЗД е установена изобилна последователна практика на ВКС, чието наличие, при липсата на обоснована необходимост от осъвременяването или коригирането ѝ, изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наличието на такава практика може да обоснове допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в случай, че въззивният съд е допуснал отклонение от нея, но съответни доводи в тази насока не са изложени.

За пълнота следва да се отбележи, че касационно обжалване не може да бъде допуснато и поради липсата на изложени в жалбата касационни основания по чл. 281 ГПК, които да кореспондират на формулираните въпроси. В жалбата са изложени оплаквания във връзка с определено по реда на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение, неотносими към настоящия спор. Останалите оплаквания се ограничават до неконкретизирани твърдения за дадена от въззивния съд неправилна оценка на събраните доказателства, правно необосновани изводи и неправилно приложение на закона в разрез със задължителна практика с препращане към оплакванията във въззивната жалба, отнасяща се обаче само до оставения без разглеждане евентуален иск и възприета от инстанциите по същество като искане за допълване на първоинстанционното решение по чл. 250 ГПК, отхвърлено от първоинстанционния съд с необжалвано решение. Допускането на касационното обжалване е предпоставка да се пристъпи към проверка на законосъобразността на въззивното решение, поради което, извън хипотезите на вероятна нищожност или недопустимост, липсата на касационни доводи по чл. 281 ГПК, които да са във връзка с въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК, изключва възможността за допускане, доколкото във втората фаза на производството касационната инстанция не би имала правомощие (чл. 290, ал. 2 ГПК) да се произнесе по правните въпроси, обусловили допускането.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното искане на ответника разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК не се дължат предвид липсата на доказателства такива да са направени (представена е единствено фактура за уговорено адвокатско възнаграждение, платимо по банков път, без приложени доказателства за реално извършено плащане).

С тези мотиви съдът