Определение № 231 от 30.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2963/2014 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1558 от 10.03.2014г. по гр.д. № 1011/2014г. на Софийски градски съд, ІV-г състав, с което е обезсилено решението от 05.11.2013г. по гр.д. № 12558/2012г. на Софийски районен съд, 29 състав и е прекратено производството по предявения от К. П. П. и И. П. П. против Н. С. Т. и Д. Б. Т. иск за установяване, че ответниците не са собственици на недвижим имот - УПИ ХІІІ-236 в кв. 72 по плана на [населено място], заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда с площ 50 кв.м. Касационната жалба е подадена от ищците К. П. П. и И. П. П. чрез пълномощниците адвокати К. и Л.. В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК са формулирани четири правни въпроса, обусловили крайните изводи на съда. Поддържа се противоречие с ТР № 8/2013г. на ОСГТК на ВКС. Ответниците Н. С. Т. и Д. Б. Т. чрез пълномощника си адв. К. вземат становище за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по отрицателен установителен иск за собственост. Ищците претендират, че са собственици на имота по наследството от Б. Т. З., починала 1973г. и Л. Н. З., починала 1992г., като първата наследодателка е закупила дворното място през 1957г. и е построила сградата в него. През 2007г. С. Г. Г. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на имота по давност и същата година е продал имота на ответника Н. С. Т. по време на брака му с Денка Б. Т.. С влязло в сила решение от 12.10.2011г. по гр.д. № 13815/2010г. на Софийски градски съд, поправено с решение от 29.12.2011г. по същото дело, е отхвърлен предявения от П. К. П., К. П. П. и И. П. П. /последните двама са настоящите ищци/ против Н. С. Т. /ответник по настоящия иск/ иск по чл. 108 ЗС относно дворно място с площ 690 кв.м., съставляващо УПИ ХІІІ-236 от кв. 72 по плана на [населено място], заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда с площ 50 кв.м. За да отхвърли иска съдът е приел, че не е установена идентичността между закупения от наследодателката на ищците имот - 1/2 ид.ч. от дворно място от 1268 кв.м., съставляващо парцел І в кв.78 и придобития от праводателя на ответниците УПИ ХІІІ-236 в кв.72 с площ 690 кв.м. С обжалваното решение Софийски градски съд е приел, че искът е недопустим поради липса на правен интерес от търсената с отрицателния установителен иск защита. Изтъкнал е, че съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице в три хипотези: 1/когато ищецът притежава самостоятелно право на собственост, което се оспорва; 2/ позовава се на фактическо състояние; 3/ има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В случая ищците се позовават на първата хипотеза - твърдят, че са собственици на имота. Същевременно, правото им на собственост, основано на същите факти, е отречено с влязлото в сила решение по гр.д. № 13815/2010г. на СГС, с което е отхвърлен иска им за собственост против ответника Н. Т.. Съдът изрично е изтъкнал, че отхвърлянето на иска като недоказан е равнозначно на отхвърлянето му като неоснователен, доколкото недоказаните права се считат за несъществуващи. Неучастието в предходния процес на съпругата на ответника Н. Т. не води до различие в субективните предели на силата на пресъдено нещо, тъй като съпругата е обвързана от решението като необходим другар. По тези съображения, предвид разрешаването на спора за собственост на имота с влязло в сила решение, съдът е счел, че ищците нямат интерес от водене на отрицателен установителен иск, в който се позовават на отреченото право на собственост. Затова е обезсилил решението на първоинстанционния съд и е прекратил производството по делото. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното: Касаторите са формулирали четири правни въпроса: 1/ кога е налице правен интерес от водене на отрицателен установителен иск за собственост; 2/ може ли въззивният съд да обоснове решението си само върху избрани от него доказателства, без да обсъди другите събрани такива; 3/ може ли въззивният състав да се не съобрази с другите решения на СГС по спора и конкретно с определението от 20.12.2012г. на І-15 състав, с което е прието, че искът е допустим; 4/ може ли купувач, придобил имота от несобственик, да стане собственик на имота като черпи права от нотариалния акт за покупко-продажба. По първия въпрос се поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, понеже съдът не е отчел, че предмет на отрицателния установителен иск не е правото на собственост на ищците, а правото на собственост на ответниците. Затова според тях силата на пресъдено нещо на решението по иска по чл. 108 ЗС не е пречка за водене на отрицателен установителен иск. Настоящият състав счита, че обжалваното решение на Софийски градски съд е стриктно съобразено с постановките на тълкувателното решение. В него са дадени разяснения за предмета на делото при предявен отрицателен установителен иск за собственост и за тежестта на доказване, които са в следния смисъл: При отрицателния установителен иск за собственост ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Ответникът е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Именно такава е настоящата хипотеза - правата на ищците, с които обосновават правния си интерес от водене на делото, са отречени с влязло в сила решение. Поради това те не разполагат с правен интерес да искат отричане правата на ответниците и искът им е недопустим. По втория въпрос касаторите се позовават на утвърдената съдебна практика, според която въззивната инстанция, като такава по съществото на спора, е длъжна да обсъди всички събрани доказателства по делото. Въпросът е неотносим към решаващите изводи на съда, тъй като в случая спорът не е разрешен по същество, а е прекратен като недопустим. Поради това съдът е обсъдил единствено онези доказателства, имащи значение за преценка правния интерес на ищците, съотв. за допустимостта на иска и не е имал задължение да преценява доказателствата, свързани с основателността на предявения иск. Третият въпрос се основава на противоречието между различните разрешения на въпроса за допустимостта на иска в определението на Софийски градски съд, постановено по частна жалба срещу извършено от първата инстанция прекратяване на делото, и в обжалваното решение. Определението по ч.гр.д. № 15 155/2012г. на СГС, І-15 състав е постановено преди приемане на Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК и не е съобразено с дадените в него разрешения. Четвъртият правен въпрос се основава на липсата на мотиви по въпроса как може купувач, купил от несобственик, да придобие собствеността върху имота. Както е ясно и от поставения въпрос обжалваното решение не съдържа отговор на този въпрос, поради което той не може да обуслови допускане на касационно обжалване. А причината за липсата на такива мотиви е изтъкната по-горе - съдът не е разрешил спора по същество, а е преценявал единствено допустимостта му. Изложените съображения обосновават отказ за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.