Определение № 2611 от 19.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3958/2025 г.

Производство е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от името на Т. П. С.-П. и Ю. Д. П. чрез адв.Х. Б. касационна жалба с вх.№ 4882 от 27.06.2025 г. срещу решение № 82 от 02.05.2025 г., постановено от Апелативен съд Варна по гр.дело № 56/2025 г., в частите, с които е потвърдено решение № 1245 от 20.11.2024 г., постановено по гр.д. № 2298/2023 г. по описа на Окръжен съд Варна за установяване по отношение на касаторите, че Държавата е собственик на ПИ с идентификатор № *** по КК на [населено място]; отменен е на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт №41, том II, нот. дело №241/05.07.2023г. на нотариус Борис Василев и са отхвърлени предявените от Т. П. С.-П. и Ю. Д. П. срещу Държавата искове за установяване правото им на собственост върху същия имот на основание давностно владение, осъществено в периода от 1986 г. до 14.02.2024 г. Касаторите считат, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата и е нарушил материалния закон като е приел, че липсата на издаден АДС след 01.06.1996 г. не е от значение за спора; неправилно е игнорирано признанието на Държавата, че не притежава собственост в имота; неправилно незачитане на издадения КНА в полза на касаторите. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК са формулирани множество процесуално-правни и материално-правни въпроси. Ответникът оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Въззивният съд е разгледал предявен от Държавата срещу Т. П. С. - П. и Ю. Д. П. ревандикационен иск за предаване владението върху процесния имот, собствен на Държавата, както и насрещен установителен иск за установяване правото на собственост на първоначалните ответници на основание придобивна давност. Съдът констатирал, че процесният имот е идентичен с УПИ *** в кв.42 по плана на Вилна зона, за който бил съставен Акт за държавна собственост № 443 от 20.02.1987 г. с посочено основание за правото на собственост чл.6, пр.2 ЗС (ред.ДВ бр.92/1951 г.) Посочил, че не е от значение за спора липсата на съставен нов АДС след влизане в сила на ЗДС, тъй като актът има констативно, а не правопораждащо действие. Съдът взел предвид липсата на оспорване от страна на ответниците по ревандикационния иск на обстоятелството, че към 1987 г. имотът е принадлежал на Държавата. През 1986 г. върху имота било отстъпено право на строеж върху имота в полза на Д. П. и Т. С. – П. за построяване на вилна сграда като по силата на договора суперфициарите придобили правото да ползват целия парцел. Сградата била построена и за правото си на собственост върху нея суперфициарите се снабдили с констативен нотариален акт. По спорния по делото въпрос дали те са придобили правото на собственост върху земята по давност съдът посочил, че суперфициарите са ползвали имота на правно основание – отстъпеното им право на строеж, поради което са били негови държатели, а не владелци. Изложил, че за да започне владение върху имота, държателят трябва да извърши действия, явно и ясно отричащи владението на собственика, които да му противопостави и демонстрира. Анализирайки събраните доказателства, съдът установил, че такива действия са осъществени в началото на 2023 г., но предявяването на ревандикационния иск на 05.10.2023 г. е прекъснало придобивната давност на ответниците, поради което в тяхна полза не се е осъществил фактическият състав на чл.79 ЗС. Изложени са съображения за неоснователност на доводите на ответниците по ревандикационния иск, че изявлението на процесуалния представител на Държавата в административното производство, в което Ю. П. оспорвал заповедта за изменение на кадастралната карта относно една от границите на имота, че е възможно собствеността върху имота да е преминала към общината при условията на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС, представлявало признание на правата на ответниците. По тези мотиви въззивният съд потвърдил уважаването на ревандикационния иск в установителната му част, както и отхвърлянето на насрещния установителен иск. С оглед изложените решаващи мотиви на въззивния съд поставените от касаторите въпроси не обосновават допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първите два въпроса: 1. Доколко по дело като настоящото следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 5, ал. 1, чл. 70, ал. 1, чл. 71, ал. 1, ал. 3, ал. 4 и ал. 5 от Закона за държавната собственост и тяхното неприлагане от страна на Държавата по какъв начин се отразява на изследването, доказването и установяването на въпроса за титуляра на собствеността върху спорния имот? 2. Има ли правно значение при анализа и обсъждането на събраните по делото доказателства бездействието на Държавата за издаване на актуален акт за държавна собственост за спорния имот (актуване на имота след 01.06.1996 г.)? - касаят липсата на издаден АДС за имота след 01.06.1996 г. Както е посочено в решение № 107/2017 от 06.01.2017 г. по гр.д. № 2173/2016 г. на ІІ г.о. на ВКС, в практиката на ВКС няма отклонения от разбирането, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по силата на някой от визираните в чл. 77 ЗС способи. Статутът на имота като държавна собственост (частна) не се определя от това дали за него има издаден АДС или не, тъй като съгласно чл.5, ал.1 и ал.3 ЗДС, АДС не пораждат права, а само удостоверяват такива. Ето защо от значение за собствеността е осъществяването на конкретен придобивен способ, предвиден като правопораждащ юридически факт за право на държавна собственост. В този аспект съставянето или несъставянето на акт за държавна собственост не може да обуслови пряко извод за принадлежността или липсата на такава по отношение на конкретен недвижим имот в патримониума на държавата. В този смисъл е произнасянето на въззивния съд по посочените въпроси, поради което липсва допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Следващите три въпроса: 3. Действията на изрично упълномощен процесуален представител на страна в съдебно производство (гражданско и административно) и по-конкретно направените от него съдебно-процесуални действия (изявления, признания, оспорвания, доброволно освобождаване от участие в процес и др.) имат ли обвързващо действие спрямо упълномощителя и до каква степен го обвързват?; 4. Представляват ли признание на факт обективираните в протокол от 28.10.2020 г. по адм.д. 1481/20 г. на АС - Варна изявления на процесуалния представител на Държавата „Държавата няма собственост в този имот“ относно имот с идентификатор *** и последвалото доброволно и съзнателно освобождаване на Държавата от участие в съдебното производство, и какво правно значение и правна стойност има това за настоящия правен спор?; 5. Представляват ли протоколите от откритите съдебни заседания от дела пред други съдилища официални свидетелстващи документи и отразеното в тях каква доказателствена тежест и стойност има? - са поставени във връзка с тезата на касаторите, че изявлението на процесуалия представител на Държавата, направени в административното производство по обжалване измененията на една от границите на имота в кадастралната карта, представлявали признание на факт, от значение за решаване на правния спор. По тези въпроси не са налице хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. От цитираните решения, за които се твърди, че мотивите на въззивния съд противоречат, само решение № 108 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/ 2019 г. на ВКС, ІV г.о. съставлява практика на ВКС по смисъла на т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но то се отнася до признание на факт, а в случая въззивният съд е изложил, че не е налице такова признание, тъй като се касае за право на собственост, а не за факт. Въпросите от № 6 до № 9: 6. Задължен ли е съдът в решението си да разгледа и анализира в цялост събраните данни и доказателства по обстоятелствената проверка, както и какво правно значение за делото имат събраните от нотариуса доказателства по самата проверка, въз основа на които е издаден КНА при положение, че насрещната страна (Държавата) не е провела пълно и главно доказване във връзка с твърдяното от нея право на собственост върху имота към момента на предявяването на исковата молба?; 7. Нотариалният акт за обстоятелствена проверка, издаден по реда на чл. 587 ГПК, ползва ли се с обвързваща доказателствена сила за съда и задължава ли го да приеме, че лицето, посочено в акта е собственик, в случаите когато оспорващата страна не се легитимира с актуален и валиден към датата на предявяването на исковете титул за собственост?; 8. Следва ли титулярът на правото на собственост, легитимиращ се с нотариален акт за собственост, издаден по реда на чл. 587 ГПК, да доказва придобивното си основание, в случаите, когато оспорващата страна не се легитимира с актуален и валиден към датата на предявяването на исковете титул за собственост?; 9. Как следва да се разпредели доказателствената тежест при спор за собственост в случаите, когато ищецът не се легитимира с актуален и валиден към датата на предявяването на исковете титул за собственост, а ответникът е придобил правото си по оригинерен способ и се легитимира с нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК? – изхождат от погрешното становище на касаторите, че Държавата не се легитимира с акт за собственост и не съответстват на мотивите на обжалваното решение, в което изрично е прието, че АДС от 1987 г. е съставен именно за процесния имот. Въпрос № 10: Каква е тежестта и как следва да бъдат ценени свидетелските показания при установяването на фактическото владение и намерението за своене на спорния имот при положение, че по делото от насрещната страна (Държавата) не са ангажирани никакви други доказателства, оборващи тяхната достоверност и истинност, а дори напротив - свидетелските показания се намират в пълна логическа връзка със съществената част от събрания по делото доказателствен материал? е решен от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с трайната практика на ВКС за способите на доказване на владението. Този въпрос не е обусловил извода за липса на владение от касаторите до 2023 г. Въпрос № 11: В случай, че страната в рамките на процеса (Държавата в рамките на настоящия процес) не се е справила с разпределената й доказателствена тежест, дори да съществува вероятност, но не и несъмненост за основателността на нейната претенция за собственост върху спорния имот, може ли съдът да приеме за безспорно установена претенцията й като основателна и доказана въз основа на извършване на цялостен, задълбочен и всеобхватен анализ на всички събрани по делото доказателства, значителната част от които се намират в очевидно противоречие с предявените от Държавата искове (в противоречие с твърденията на Държавата)?- е по правилността на решението и не може да се обсъжда в производството по селекция. Въпроси № 12 и № 13: 12. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК?; 13. Допустимо ли е въззивният съд да обоснове решението си само на избрани от него доказателства и да ги прецени поотделно, без да анализира в цялост събрания по делото доказателствен материал и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказатезствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективираните в тях данни и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?- не са обосновани с твърдения кои доказателства, доводи и възражения на страните не са обсъдени от въззивния съд. Освен това въззивният съд е изпълнил задължението си да изложи правните си съображения по становищата на страните като е отговорил на възраженията на въззивниците в жалбата им. Така той е действал в съответствие, а не в противоречие с цитираната практика на ВКС по въпроса. Следователно поставените въпроси не удовлетворяват общата и специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касация на обжалваното въззивно решение. Въпрос № 14: По какъв начин следва да се афишира пред Държавата намерението за своене на даден имот (за който към момента на предявяване на иска очевидно има спор за правото на собственост върху него) в периода докато действа мораториумът и съществува ли или допустима ли е разлика с обичайната практиката на съда по отношение демонстрирането на намерението за своене? не е разрешен от въззивния съд, който не е излагал мотиви за различие в демонстриране на владението по отношение на Държавата, докато е наложен мораториум на придобиване по давност на държавни имоти. Въпроси № 15 и № 16: 15. Допустимо ли е въззивният съд при липса на въведени твърдения и/или оплаквания от която и да е от страните по делото да извършва проверка на правилността на първоинстанционното решение като излага мотиви по факти и въпроси, които не са били поставени от страните и не са били спорни между тях, или следва да се ограничи само по оплакванията, въведени с въззивната жалба?;16. Допустимо ли е съдът да препятства упражняването на процесуалните права и възможности на страната в производството (в частност правото и възможността на страната да оспори заключението на вещо лице) и какъв ефект има това препятстване спрямо поставеното впоследствие съдебно решение? - са е поставени във връзка с оплакването на касаторите срещу допускането от въззивния съд на съдебно-техническа експертиза и приемането на заключението й. Доколкото заключението на вещото лице по тази експертиза не е обосновало решаващите мотиви за установяване правото на собственост на Държавата върху процесния имот и за липсата на права на касаторите по предявения от тях установителен иск за право на собственост по давност, въпросите не са обуславящи. Не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК като основание за допускането му до касационно обжалване. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната логика. Ответникът по касация е направил искане за присъждане на сторените в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер, което се определя от съда на 102,26 евро (равностойност на 200 лева). Касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника сумата 102,26 евро. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение