Определение № 50048 от 07.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2684/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, [населено място], чрез синдиците А. Н. Д. и К. Х. М. обжалва решение № 421 от 07.07.2021 г. по в.т.д. № 2350/2020 г. на Апелативен съд – София, 6 състав, с което е отменено изцяло решение № 541/09.04.2020 г. по т.д. № 1537/2017 г. на Софийски градски съд, TO, VI - 22 състав, поправено с решение № 1134 от 31.07.2020 г. по същото дело и са отхвърлени като неоснователни предявените от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ против „Авионамс“ АД, [населено място], евентуално съединени искове: с правно основание чл. 59, ал. 5 от З. за прогласяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, на извършените прихващания от ответника „Авионамс“ АД, с писмени изявления с вх.№ 10087/30.10.2014 г., вх.№ 10089/30.10.2014 г., вх.№ 10093/30.10.2014 г., вх.№ 10968/05.11.2014 г. и с вх.№ 10971/05.11.2014 г. по входящия регистър на деловодството на „Корпоративна търговска банка” АД предвид извършването на прихващанията след определената с решението по откриване производство по несъстоятелност начална дата на неплатежоспособността - 20.06.2014 г., която съвпада с датата на поставяне на банката под специален надзор, както и разгледаният иск с правно основание чл. 59, ал. 3 от З. за прогласяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, на извършените прихващания от ответника „Авионамс“ АД, с писмени изявления с вх.№ 10087/30.10.2014 г., вх.№ 10089/30.10.2014 г., вх.№ 10093/30.10.2014 г., вх.№ 10968/05.11.2014 г. и с вх.№ 10971/05.11.2014 г. по входящия регистър на деловодството на „Корпоративна търговска банка” АД /в несъстоятелност/ предвид придобиване на активното вземане от кредитора „Авионамс” АД преди датата на откриване на производство по несъстоятелност, но с твърдения към момента на придобиване на вземането ответникът да е знаел, че е настъпила неплатежоспособността. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Какъв е характерът на нормата на чл. 59, ал. 5 от З. - материалноправен или процесуалноправен, доколкото урежда право на иск в полза на определен кръг лица? 2.От кой момент възниква правото за предявяване на иск по чл. 59, ал. 5 от З. - от откриването на производството по несъстоятелност на търговската банка или на един по-ранен етап? 3.Сключването на цесионни договори на значителна стойност непосредствено преди отнемане на лиценза на банка, индиция ли е за знание на страните по цесиите относно неплатежоспособността на банката? 4.Под знание за неплатежоспособност на банката следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за предстоящо вземане на решение от БНБ за отнемане на лиценза за осъществяване на банкова дейност на търговската банка или следва да се разбира като знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката, в това число за отрицателната ѝ капитализация? „Авионамс“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. В. С. Д. и И. Т. Д. – трети лица помагачи на „Авионамс“ АД, [населено място] оспорват касационната жалба. Считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Не е постъпил отговор от Л. Иванова Моравенова, П. П. М. и И. П. Моравенова – трети лица помагачи на „Авионамс“ АД, Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между „Корпоративна търговска банка“ АД и ответника „Авионамс“ ООД са сключени договори за банков кредит на 09.01.2012 г., на 21.12.2012 г., на 14.01.2013 г. и на 18.12.2013 г. Установено е, че с процесните прихващания, отправени от „Авионамс” АД с вх.№ 10087/30.10.2014 г., вх.№ 10089/30.10.2014 г., вх.№ 10093/30.10.2014 г., вх.№ 10968/05.11.2014 г. и с вх.№ 10971/05.11.2014 г. по входящия регистър на деловодството на банката, ответникът е изразил воля да погаси задълженията си по горните четири договора за кредит като насрещните му активни вземания са придобити по договори за цесия, приложени по делото и подробно описани в исковата молба. Въззивният съд е приел, че ищецът не е оспорил извършените цесии и е признал ответника за притежаващ право на вземания, за които бил признал в допълнителната искова молба, че са осчетоводени и отнесени за погасяване на задълженията по договорите. Приети са за установени фактите, че с решение 73 по протокол от 20.06.2014 г., УС на БНБ поставя „Корпоративна търговска банка” АД под специален надзор, както и че за тази банка е открито производство по несъстоятелност и банката е обявена в несъстоятелност с решение № 664 от 22.04.2015 г. по т.д. 7549/2016 г. по описа на СГС, TO, VI - 4 с-в, като е обявена неплатежоспособността на „Корпоративна търговска банка“ АД, определена е начална дата на неплатежоспособността – 20.06.2014 г., прекратени са правомощията на органите й и са постановени обща възбрана и запор върху имуществото на банката. Прието е, че като главен е предявен иск с правно основание чл. 59, ал. 5 от З. за прогласяване относителната недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на прихващанията, осъществени с едностранни изявления от „Авионамс” АД с вх.№ 10087/30.10.2014 г., вх.№ 10089/30.10.2014 г., вх.№ 10093/30.10.2014 г., вх.№ 10968/05.11.2014 г. и с вх.№ 10971/05.11.2014 г. по входящия регистър на деловодството на “Корпоративна търговска банка” АД предвид извършването на прихващанията след определената с решението по откриване производство по несъстоятелност начална дата на неплатежоспособността - 20.06.2014 г., която съвпада с датата на поставяне на банката под специален надзор. По отношение на този иск е посочено, че нормата на чл. 59 от З. е материалноправна, доколкото урежда отношенията по валидно извършване на извънсъдебно прихващане в хипотезата на ал. 1 на същата разпоредба, респективно по прогласяване недействителността на извършени извънсъдебни прихващания в хипотезите на ал. 3 и ал. 5 на същата разпоредба. Въззивният състав поддържа в своето решение, че предвид установения основен принцип на правото новите материалноправни разпоредби се прилагат спрямо настъпили при тяхното действие юридически факти. Обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение и то с изрична законова разпоредба - чл. 14 от ЗНА. Този принцип на правната сигурност е приет като производен на принципа на правовата държава и принципа за закрила на законно придобити права, гарантирани от основния закон - Конституцията на Република България. Извода си съдът е мотивирал на основание решение № 4 от 11.03.2014 г. на Конституционния съд по конст.д. №12/13 г., с което е прието, че поначало законът действа занапред и се прилага само по отношение на факти и обстоятелства, които възникват след влизането му в сила. Подробно е разяснено действието на нормите по време, като е подчертано, че същинско обратно действие новоприет закон има само тогава, когато той засяга придобити вече права или погасени задължения. Прието е, че с посоченото решение, Конституционният съд се е произнесъл в смисъла, следващ от нормата на закона, а именно при преуреждане на вече настъпили правни последици от юридически факти, е налице хипотеза на обратно действие на закона. Въззивният съд е установил, че спорните отношения по извършените от ответника прихващания с изявления, достигнали до банката на 30.10.2014 г. и на 05.11.2014 г., са осъществени преди изменението на разпоредбата на чл. 59 от З. с параграф 9 от Закон за изменение и допълнение на държавния бюджет на Република България за 2014 г., обнародван с ДВ бр. 98 от 28.11.2014 г. С разпоредбата па параграф 12 от ПЗР на същия закон е предвидено, че законът влиза в сила от обнародването му в ДВ /28.11.2014 г./. Прието е, че с параграф 8 от ПЗР към ЗИДЗБН обн. ДВ, бр. 22 от 2018 г., допълнен с ДВ, бр. 33/2019 г., законодателят изрично е придал обратно действие на чл. 59, ал. 5, ал. 6 и ал. 7 от З. и същите следва да се прилагат за прихващания, извършвани след 20.06.2014 г. Отчетено е постановеното решение № 8 от 27.05.2021 г. по к.д. 9/2020 г. по описа на Конституционния съд на Република България, с което нормата на параграф 8 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. в ДВ бр. 22 от 2018 г., е обявена за противоконституционна. Посочено е, че правното десйствие на това решение е след обнародването му в ДВ бр. 48 от 08.06.2021 г., в сила от 12.06.2021 г. Въззивният съд е изложил съображения, че с решение № 3 от 28.04.2020 г. по к.д. № 5/2019 г. по описа на Конституционния съд, е прието, че обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Прието е тълкуването, с оглед целта на Конституцията и законите, че се цели да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията. При зачитане на задължителното за съдилищата решение № 3 от 28.04.2020 г. по к.д.№ 5/2019 г. по описа на Конституционния съд, въззивният състав е счел, че няма да прилага обявената за противоконституционна разпоредба на параграф 8 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. в ДВ бр. 22 от 2018 г. във висящото съдебно производство в разглеждания спор, а следва да разреши същия съобразно точния смисъл на закона, без да приложи нормата, която е прогласена за противоконституционна. Прието е, че спорни между страните са отношенията по извършени от ответника прихващания с изявления, достигнали до банката на 30.10.2014 г. и на 05.11.2014 г., преди изменението на разпоредбата на чл. 59 от З. с параграф 9 от Закон за изменение и допълнение на държавния бюджет на Република България за 2014 г., обнародван с ДВ бр. 98 от 28.11.2014 г. С разпоредбата на параграф 12 от ПЗР на същия закон е предвидено законът да влиза в сила от обнародването му в ДВ /28.11.2014 г./. Предвид избрания от законодателя подход, в нормата на параграф 12 от ПЗР на закона, на новите материалноправи норми не е придадено обратно действие по смисъла на чл. 14 от ЗНА. Подробно е мотивирано, че с оглед действието на решението на Конституционния съд и прогласяване противоконституционност на измененията с чл. 59 от З. Д бр. 98/2014 г., следва да се приложи нормата на чл. 59 преди това изменение. Предвид разпоредбата на чл. 59, ал. 5 от З., в приложимата и по горните мотиви на съда редакция, недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, освен за частта, която кредиторът би получил при разпределението на осребреното имущество, е прихващането, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения. Според въззивния състав, нормата на чл. 59, ал. 5 от З. е ясна и недвусмислено сочи, че относително недействителни са само онези прихващания, извършени от длъжника /който по специалния З. е винаги банка/ след началната дата на неплатежоспособност. Апелативният съд е намерил, че към правилото на чл. 59, ал. 5 от З., поради сходството му с нормата на чл. 645, ал. 4 от ТЗ, следва да се приложи същото тълкуване, следващо от константната практика, като се приеме, че нормата урежда недействителност на изявления за прихващане, изходящи от длъжника в производството по несъстоятелност. Прието е за установено, че процесните прихващания не са извършени от длъжника - банката в несъстоятелност, а от ответника „Авионамс“ АД с едностранни изявления на последното лице, предвид което и по отношение на същите правни действия не е налице фактическият състав на нормата на чл. 59, ал. 5 от З. за прогласяване на относителната им недействителност, доколкото е налице разлика в субекта, извършил атакуваните изявления за прихващане и субекта, по отношение на чиито действия последната норма е предвидила възможността да бъдат прогласени за относително недействителни. Въззивният съд е посочил, че за правилното разрешаване на спора няма значение датата, на която е открито производство по несъстоятелност по отношение на банката, доколкото не е въведена като елемент на фактическия състав на чл. 59, ал. 5 от З., нито е от значение за настъпването на правните последици от извършените извънсъдебни прихващания. Единствено й е придадено правно значение досежно течението на преклузивния срок по чл. 62, ал. 1 от З., който е спазен по отношение на процесните искове. Поради това, въззивният съд е приел, че предявеният иск, на основание чл. 59, ал. 5 З. е неоснователен. По отношение заявените като евентуални искове по чл. 59, ал. 3 от З. за прогласяване относителната недействителност спрямо кредиторите на несъстоятелността на прихващанията, извършени от „Авионамс” АД с писмени изявления с вх.№ 10087/30.10.2014 г., вх.№ 10089/30.10.2014 г., вх.№ 10093/30.10.2014 г., вх.№ 10968/05.11.2014 г. и с вх.№ 10971/05.11.2014 г. по входящия регистър на деловодството на “Корпоративна търговска банка” АД, предвид придобиване на активното вземане от кредитора „Авионамс” АД преди датата на откриване на производство по несъстоятелност, но към момента на придобиване на вземането ответникът е знаел, че е настъпила неплатежоспособността, въззивният съд е приел следното: С ал. 4 на същата законова разпоредба е въведена презумпция за знание у кредитора, ако вземането е придобито след датата на вписване на решението на Централната банка за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 от ЗКИ. Установено е, че самият ищец е изложил, че презумпцията по ал. 4 на чл. 59 от З. е неприложима в конкретния случай, като същото е видно и от събраните по делото писмени доказателства, с оглед датата на сключване на договорите за цесия и уведомяването му за последните на дати 30.10.2014 г. и 05.11.2014 г., които дати предхождат решението на БНБ за отнемане на лиценза на „Корпоративна търговска банка” АД от 06.11.2014 г., обявено в ТР на 07.11.2014 г. Въззивният съд е приел, че ищецът е обосновал иска си с доводи за знание, основано на взетото и общоизвестно - огласено в медиите, решение 73 по протокол от 20.06.2014 г., с което УС на БНБ поставя „Корпоративна търговска банка” АД под специален надзор, допълнено с решение 74 от 22.06.2014 г., с които банката е оставена под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност, и затварянето на офисите на банката. С исковата молба са въведени и твърдения за изнесен на 22.10.2014 г. на сайта на БНБ доклад за икономическото състояние на „Корпоративна търговска банка” АД, който дава заключение, че капиталът на банката е отрицателна величина, и който е бил известен на ответника, като засегнато лице от последната информация. Съобразявайки тълкуването на чл.59, ал.3 от З. в практиката на ВКС, израз, на която са решение №239 от 15.05.2018 г. по т.д. 986/2017 г., ТК, I ТО на ВКС и решение № 160 от 04.07.2018 г. по т.д. 1164/2017 г., ТК, II ТО на ВКС, въззивният съд е приел, че в хипотезата на чл.59, ал.3 от З. под „придобиване на вземането” от кредитор - цесионер не е вложен различен смисъл от смисъла, вложен в чл.99 от ЗЗД и чл.100 ЗЗД, а именно сключването на договора за цесия, като момент на придобиване на вземането. В този смисъл е определил и релевантния момент, към който при доказателствена тежест за ищеца, следва да бъде установявано знанието на кредитора като елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 от З. - датата на сключване на договорите за цесия - в случая на 29.10.2014 г. и на 04.11.2014 г., които дати са били вписани в договорите и не се оспорват от ищеца. Установил е, че на датата, следваща датата на сключване на договорите за цесия, банката е уведомена от цедента за сключването им, видно от поставения входящ номер по регистъра на банката на писмените уведомления до същата. При указаната доказателствена тежест за ищеца досежно твърдения от него факт за наличие на знание у ответника „Авионамс” АД, че по отношение на „КТБ” АД е настъпила неплатежоспособност, към датата на сключване на договорите за цесия - 29.10.2014 г. и 04.11.2014 г., е установено, че по делото не са ангажирани доказателства, които при изискуемото главно и пълно доказване да установяват релевантния факт. Предвид нормата на чл. 116 от ЗКИ, БНБ поставя банка под специален надзор в случаите на чл. 115 от ЗКИ, когато банката не е изплатила влогове, които са изискуеми и ликвидни, и БНБ е започнала процедура по чл. 20, ал. 1, т. 2 от ЗГВБ, и банката не отговаря на изискванията за преструктуриране по ЗВПКИПП. Според въззивния състав, с оглед на така очертаните законови предпоставки за издаване от УС на БНБ на решение за поставяне па банката под специален надзор същите, дори да се приемат за известни на ответника, са различни от състоянието на неплатежоспособност на банката, предвид на което и издаденото от БНБ решение 73 на УС на БНБ по протокол от 20.06.2014 г. и известността му на ответника, не обосновава извод за недобросъвестност на същия като кредитор, при придобиване на цедираните му на 29.10.2014 г. и на 04.11.2014 г. вземания към „КТБ” АД по смисъла на чл. 59, ал. 3 от З., доколкото сочи само на вероятност за състояние на неплатежоспособност, но не и за наличие на последната. Според въззивния съд, в този смисъл са и мотивите по постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение 239 от 15.05.2018 г. по т.д.№ 986/2017 г., ТК, I ТО на ВКС и решение 160 от 04.07.2018 г. по т.д.№ 1164/2017 г., ТК, II ТО на ВКС. Въззивният съд е констатирал, че по делото не са представени каквито и да е доказателства за знание у ответника на цитирания от ищеца доклад за икономическо състояние на „КТБ” АД, качен на сайта на БНБ, като е прието, че последният факт не е обявен от съда за безспорен, нито законова норма презюмира обявените на последния сайт данни за общоизвестни, предвид на което е прието и че не може да бъде обоснован извод, че ответникът е бил в известност /знаел е/ за включените в последния доклад данни за икономическото състояние на „КТБ” АД, включително, че капиталът на последната банка е отрицателен. Счетено е, че знанието по смисъла на чл. 59, ал. 3 от З. не може да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор, като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115. ал. 1 от ЗКИ, нито със спирането на плащанията по чл. 116, ал. 2, т. 2 от ЗКИ. Прието е, че под "знание за неплатежоспособност" в хипотезата на чл. 59, ал. 3 от З. следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството ѝ на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл. 3. ал. 2 от ЗКИ (редакция преди изм. обн. ДВ бр. 62 от 2015 г. ), преди то да бъде формализирано в акт за отнемане иа лиценза за банкова дейност. Именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Прието е, че съобразно цитираната практика на ВКС предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 от З. подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка в настоящия случай, не се установява наличие на основания за допускане касационно обжалване съгласно чл.280, ал.2, пр.1 пр. 2 от ГПК. С поставения първи правен въпрос, касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване, но не са налице сочените допълнителни основания. Липсва отклонение от практиката на ВКС, изразена в решения № 9 от 15.02.2022 г. по т.д. 1758/20 г. ВКС, I ТО, решение 60 156 от 15.12.2021 г. по т.д. 2317/20 г., ВКС, I ТО и решение 60 177/ от 24.01.2022 г. по т.д. 630/22 г., ВКС, I ТО, които изразяват трайното тълкуване относно приложимата редакция на чл. 59, ал. 5 от З. към прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението на нормата с ДВ бр. 98/2014 г. - редакцията, която е била в сила към момента на получаване на изявлението за прихващане от банката и това е редакцията преди цитираното изменение. Прието е, че нормата с цитираното изменение се прилага за факти, осъществили се след нейното постановяване. Изцяло е съобразен безспорно установения материално-правен характер на разпоредбата относно относителната недействителност на прихващанията и че спрямо прихващанията и преценка на предпоставките, предвидени като основание за прогласяване на относителната недействителност, следва да се приложат разпоредбите, били в сила към момента на достигане на изявлението за прихващане. Изрично е подчертано в съдебната практика, че правото на иск не създава ново правно положение, фактическият състав относно недействиетлността е този, който е действащ към момента на настъпване на правните последици от прихващането или достигане на изявлението за прихващане до кредитора. По отношение на втория поставен правен въпрос не може да се приеме, че касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване, предвид обстоятелсвтото, че в случая исковете са предявени след откриване на производство по несъстоятелност на банката. Както бе посочено следва да се направи разлика между регламентиране на относителната недействителност като институт на материалното право и предявяване на иск за защита на правата на кредиторите на банка, след откриване на производство по несъстоятелност и обявяване на банката в несъстоятелност. По отношение на поставените трети и четвърти правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че са свързани с обосноваване тезата на жалбоподателя относно субективния елемент, предвиден в чл. 59, ал. 3 от З., „знание за неплатежоспособност“. Включването в предмета на делото и разрешаването на поставените правни въпроси са обусловили изхода на спора, като въззивният съд не е приел наличието на този елемент да е доказано. Въпреки, че касаторът с поставените правни въпроси е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване, то по отношение на него не са налице посочените допълнителни предпоставки на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС, израз на която са решение по решение № 112 /28.10.2202 г. по т.д. 1721/19 г. II ТО на ВКС, II ТО, решение 161/17.12.2020 г. по т.д. 3089/18 г., I ТО, решение № 131 от 21.12.2020 г. по т.д. 751/19 г. на I ТО, решени е130 от 14.01.2021 г. по т.д. № 2597/18 г., II ТО, решение 11 от 04.03.2021 г. по т.д. 2387/18 г. на II ТО, решение № 60134/15.12.2021 г. на ВКС, т.д. 558/18 г. I ТО, „знание за неплатежоспособност“ по смисъла на чл. 59, ал. 3 З. не може да се обоснове със знание, че постановено решение на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор, като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 от ЗКИ, нито със спиране на плащанията по чл.116, ал.2, т. 2 ЗКИ. Под „знание за неплатежоспособност“ по смисъла на чл. 59, ал. 3 от З., е възприето разбирането, че е обективирано в становище на БНБ в качеството й на надзорен орган за неплатежоспособност на банката по чл. 36, ал. 2 ЗКИ, преди постановяване на решение за отнемане на лиценз за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация може да обективира знание за неплатежоспособнтост. Прието е, че този субективен елемент подлежи на доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. Изброяването на посочените хипотези във въпроси 3 и 4 от изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК засяга конкретни хипотези и не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Наличието на трайна практика и липсата на специално обосноваване предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК чрез посочване грешно тълкуване, което следва да се преодолее или наличието на нови изменения в общесвено-икономическите условия, налагащи отстъпване от направеното тълкуване, изключват наличието на това допълнително основание. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение. При този изход на делото в настоящата инстанция, на основание чл. 59, ал. 7 от З., следва да бъде осъдена „КТБ“ АД да заплати по сметка на ВКС сумата от 30 лв, държавна такса, на основание чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК. Върховният касационен съд на Р Бълагрия