Определение № 103 от 22.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2433/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Образувано е по касационна жалба на Й. П., чрез адвокат В. В. от АК – Велико Търново, срещу Решение № 10058 от 18.01.2021 г., постановено по в.гр.дело № 4190/2018 г. на Апелативен съд - София, с което е обезсилено като недопустимо Решение 79 от 28.05.2018г., постановено по т. д. 203/2016 г. по описа на Софийски окръжен съд, в частта, с която е признато за установено на основание чл. 124 ГПК вр. с чл. 422 ГПК по отношение „Уникредит Булбанк“ АД, и Й. Д. П., че Й. Д. П. дължи на банката по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № [...], сключен на [дата]. и Анекс от [дата], Анекс от [дата] и Анекс № ... от [дата] сумата от 18 750.39 евро, представляваща главница по отпуснатия банков кредит, като вместо това прекратява производството по делото в тази му част, поради направен частичен отказ от иск от страна на „Уникредит Булбанк“ АД. С атакувано въззивно решение е отменено Решение № 79 от 28.05.2018г., постановено по т. д. 203/2016 г. по описа на Софийски окръжен съд, в частта, в която е признато за установено на основание чл. 124 ГПК вр. с чл. 422 ГПК по отношение „Уникредит Булбанк“ АД, че Й. Д. П. дължи на банката по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № [...], сключен на [дата] и Анекс от [дата], Анекс от [дата] и Анекс № ... от [дата] сумата в размер на 12 983.40 евро, представляваща главница по отпуснатия банков кредит, и вместо това е постановено решение, с което се отхвърля като неоснователна исковата претенция на „Уникредит Булбанк“ АД, в частта, в която се иска да се признае за установено на основание чл. 422 ГПК, че Й. П. дължи на банката по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № [....], сключен на [дата] и Анекс от [дата], Анекс от [дата] и Анекс № .... от [дата] сумата от 12 983.40 евро, представляваща главница по отпуснатия банков кредит, и потвърждава постановеното Решение № 79 от 28.05.2018г., постановено по т. д. 203/2016 г. по описа на Софийски окръжен съд в останалата обжалвана част. Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ответника – Д. Й. П. В касационната си жалба касатора Й. П., действащ чрез процесуалния си представител адв. В. В. от АК – Велико Търново поддържа, че постановеното решение е неправилно. Ответника по касационната жалба „Уникредит Булбанк“ АД, не е представил писмен отговор на депозираната касационна жалба. Писмен отговор не е постъпил и от третото лице помагач. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съдебното исково производство е образувано по искова молба на ищеца „Уникредит Булбанк“ АД, в която се поддържа, че по Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице с № [....], сключен на [дата] между „Уникредит Булбанк” АД в качеството на кредитор и Д. Й. П. в качеството на кредитополучател, Банката е предоставила на кредитополучателя ползването на банков кредит в размер на 40 000 евро, с цел реконструкция на еднофамилна къща. Кредитополучателят усвоил изцяло отпуснатия кредит. За изпълнение на задължението по договора за кредит солидарно се е задължили и Й. Д. П., и ЕТ „Дани 2007 – Димитър Петков“. Въззивният съд е приел, че решението на първостепенния съд е частично недопустимо, тъй като първостепенния съд не е съобразил, че процесуалния представител на ищеца в откритото съдебно заседание на 27.04.2018 г. е направил частичен отказ от иска за главница. Въззивният съд посочва, че произнасяйки се за част от искова претенция, за която е имало частичен отказ първостепенния съд е постановил частично недопустимо решение и въззивния съд е обезсилил решението на първостепенния съд за сумата от 18 750, 39 евро. От допуснатата пред въззивният съд съдебно – графологична експертиза се констатира, че подписът, положен от името на Й. П. в „покана за доброволно изпълнение“(представляваща и изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита) с „Изпращач“ с кл. № 220 и с „получател“ кл. № 43341 по договор 220, получена на 24.09.2012 г., в 12 и 10 часа от името на Й. П. не е положен от него. Заключението на вещото лице не е оспорено от страните и е прието от съда. По делото не е установено, кой е положил подписа вместо Й. П., но според въззивния съд това е ирелевантно тъй като не може да се приеме, че не е налице валидно обявена предсрочна изискуемост на кредита от страна на банката. Въззивният съд посочва, че в случая следва да се приложи разрешението на т. 1 от ТР 8/02.04.2019 г. по ТД 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в което се посочва, че е допустимо при предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, той да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Съгласно назначената съдебно-счетоводна експертиза, с което е констатиран размера на неплатените вноски с настъпил падеж към приключване устните състезания във втората инстанция. Експертизата е приета с протоколно определение в последното открито съдебно заседание по делото, като страните не са имали въпроси и възражения към заключението на вещото лице. В този смисъл, експертизата следва да се кредитира изцяло от настоящата инстанция. Към датата на изготвяне на заключението от вещото лице се установява, че падежирали са общо 107 месечни погасителни вноски, като се съобразяват и анексите към сключения договор за банков кредит. В приетото пред въззивния съд заключение са посочени подробно, както датите на падежите, така и размера на падежиралите вноски.Въззивният съд приема, че към релевантната по делото дата, целия дълг по кредита, който е падежирал възлиза на 33 106.58 евро, от които 10 820.76 евро и дълг на възнаградителната лихва – 22 285.82 евро. Позовавайки се на разрешенията, дадени в т. 9 от ТР 4/18.06.2014 г. по ТД 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. По изложените съображения решението на първостепенния съд по заявения иск по чл. 422 ГПК е частично отменено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3, както и на тези по ал. 2 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1/ Как се установява реалното получаване на кредита – с какви доказателства; кои факти и обстоятелства следва да бъде изследвани и съобразени при направено възражение от страна на ответника/въззивника, че същият оспорва да е получил реално заемната сума, договорена по процесния кредит?; 2/Представлява ли прихващането с други задължения(друг кредит), извършено с едностранно изявление от банката, реално предоставяне на заема/кредита по процесния договор за потребителски кредит?; 3/ При условие, че целта на процесния потребителски кредите: реконструкция на еднофамилна къща, може ли същия да бъде променен чрез конклудентни дейтвия на кредитополучателя(без подписан анекс в писмена форма) и кредитът да бъде използван погасяване на задължения към кредитополучателя(рефинансиране на друг кредит)?; 4/Има ли разлика в правното основание на отговорността по договора за кредит между кредитополучателя и солидарния съдлъжник(в качеството му на лично обезпечение по кредитното правоотношение)?; 5/Следва ли между страните по договора за кредит да има изрично подписано в писмен вид споразумение за промяна на качеството на страна от кредитополучател в лично обезпечение – солидарен съдлъжник? Трябва ли да има изрично писмено волеизявление на страните в тази насока или е достатъчно това да стане с конклудентни действия(в това число и чрез сключването на анекс за предоговаряне на нов погасителен план)? Каква е формата за действителност на такова споразумение при условие, че с него се изменя договор за банков кредит? Нищожна поради неспазване на предвидената в закона писмена форма ли е такава клауза на договор за банков кредит, която се установява, че е сключена с конклудентни действия, без да е налице изрично писмено волеизявление на страните в тази насока? 6/ Нищожна ли е неравноправна клауза за промяна на договор за потребителски банков кредит(промяна на качеството на кредитополучателя в лично обезпечение по кредита – солидарен съдлъжник), която не е изрично писмено формулирана, а се извлича на база конклудентни действия на страните? 7/ Длъжен ли е въззивният съд служебно да следи за недействителност на основание чл. 22 Закона за потребителския кредит, поради неспазване на чл. 10, ал.1 от същия закон, когато с отговора на исковата молба/респективно въззивната жалба е направено оплакване за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор за потребителски банков кредит? Недействителен ли е договор за кредит и/или анексите към него когато не е спазена нормата на чл. 10, ал.1 ЗПК? 8/ Какъв характер има начислената от банката наказателна лихва по договора за потребителски кредит? Неустойка за забава ли представлява или договорна възнаградителна лихва? 9/Каква е погасителната давност за задължение за договорни лихви, произтичащи от договор за потребителски банков кредит – три или обща пет годишна давност? Твърди се, че по формулираните въпроси е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК тъй като въззивният съд е постановил своето решение в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 168 от 29.01.2021 г. по търг.д. № 2184/2019 г. на II – т.о., Решение № 218/14.02.2003 г. по гр.д. № 2451/2002 г. на V – г.о., Решение № 155 от 24.01.2020 г. по търг.д. № 2561/2018 г. на II - т.о., Решение № 99 от 27.10.2020 г. по гр.д. № 4691/2018 г. на I – г.о., Решение № 15 от 18.04.2018 г. по търг.д. № 2439/2016 г. Решение № 165 от 02.12.2016 г. по търг.д. № 1777/2015 г. на I – г.о., Решение № 345 от 09.01.2019 г. търг.д. № 1768/2018 г., II – г.о., Решение № 187/13.01.2016 г. по търг.д. № 2842/2015 г. на I – т.о. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК. Относно първия от поставените въпроси, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като липсва противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС. В случая безспорно е установено от събраните по делото писмени доказателства и приетата по делото съдебно икономическа експертиза, че процесния договор е усвоен от кредитополучателя. Формулирания въпрос е свързан с начина на вземане на съдийското решение и неговата обосновка чрез обсъждане в мотивите всички възражения. Въззивната инстанция е изпълнила задълженията си, регламентирани с разпоредбите на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е основала решението си на установените по делото с надлежни доказателствени средства факти и след обсъждането им в тяхната съвкупност и по свое вътрешно убеждение, като тази преценка е намерила отражение в мотивите на съдебния акт. Твърдението на касатора, че горното задължение не е изпълнено е само бланкетно, без да се сочи кои доказателства, доводи или възражения са останали необсъдени от съда Въпроси 2 и 3 не са относими към спора. Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационната жалба. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, ако поставения въпрос не е обсъден в мотивите на въззивния съд и не е значение за изхода по конкретното дело. В разглеждания случай не са налице касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените от касатора материалноправни въпроси не са обсъждани от съда в мотивите на обжалваното въззивно решение. Тези въпроси не са обусловили крайните изводи на съда, поради което е извън рамките на касационния контрол за допустимост по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Следователно не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по въпрос № 4 в изложението, доколкото същия е постановено в унисон с константната практика на ВКС обективирана в Решение № 241 от 20.02.2018 г. по т. д. № 985/2017 г., II т.о. в която се посочва, че „Според общото правило на чл. 122, ал. 1 ЗЗД при пасивната солидарност няколко длъжници дължат една и съща престация на кредитора, а кредиторът може да иска изпълнението и от всеки съдлъжник. Особеност на пасивната солидарност е единството на предмета на престацията, а това означава, че предметът на задължение на солидарните длъжници е един и същ. Поради това всеки от солидарните длъжници отговаря за пълния размер на дълга, за който се е задължил. Израз на установеното с чл. 122, ал. 1 ЗЗД абсолютно действие на солидарността, е и правото на кредитора, получил само част от дължимата престация от един от солидарните длъжници, да търси разликата от останалите солидарни длъжници - доброволно или по пътя на принудителното изпълнение. Кредиторът има самостоятелно материално право срещу всеки солидарен длъжник и то обуславя правото му на съдебна защита срещу всички солидарни длъжници - обикновени, а не задължителни другари в процеса, до пълното му удовлетворяване.“, доколкото въззивно решение е постановеното в съответствие с практиката на ВКС то не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане до касационно обжалване. Отговор на поставените от касатора въпроси № 5 до № 7 е даден в константната практика на ВКС обективирана в Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., в която се посочва, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договори, като възражението на потребителя за неравноправен характер на договорна клауза не се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба и може да бъде наведено за пръв път във въззивното производство. Посочва се, ч поради повелителния характер на нормите на Закона за защита на потребителите, уреждащи материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, по отношение на същите намират приложение указанията в т. 1 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Даденото разрешение е аргументирано с практика на Съда на Европейския съюз, създадена във връзка с тълкуването на Директива № 93/13/ЕИО, разпоредбите на която са транспонирани в националното законодателство съгласно пар. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Посочено е, че поставените общи критерии за преценка на евентуално неравноправния характер на клауза в потребителски договор по чл. 143 ЗЗП обуславя и процесуално правните аспекти както на служебната проверка на съда, така и на съдържанието на заявеното от потребителя възражение – служебната проверка на съда се основава на наличието на фактически и/или правни обстоятелства, въз основа на които може да се изведе неравноправност на договорна клауза, поради което към възражението на потребителя не трябва да се поставят допълнителни изисквания с оглед конкретизиране на някоя от хипотезите по чл. 143 ЗЗП. В този смисъл са и цитираното от касатора Решение № 168/21.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на ВКС, II т. о., а посочените решение се споделят и от настоящия състав на IV – г.о. Следователно, след като въззивното решение не е постановено в провиворечие с практиката на ВКС касационно обжалване не следва да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по въпрос 9. В правната теория и съдебната практика и по конкретно в мотивите Тълкувателно Решение № 3/18.05.12 г. по тълк.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че ЗЗД е установена различна погасителна давност. Посочва се, че общата погасителна давност според разпоредбата на чл. 110 ЗЗД е петгодишна и приложима във всички случаи, при които законът не е определил друг специален давностен срок. Такъв е срокът за периодични плащания. При определяне характерните признаци на понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" от Закона за задълженията и договорите трябва да се изхожда от неговото систематично място. Разпоредбата на чл. 111, б. "в" ЗЗД се намира в раздел "Погасителна давност" в глава "Погасяване на задълженията". Според тази разпоредба с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Целта на определяне на специален, по-кратък давностен срок за тези вземания, е да бъде защитен длъжникът относно онези негови плащания, които са предварително известни на страните по правоотношението. Кредиторът и длъжникът в тези случаи знаят изначално времето на изпълнение. По този начин с настъпването на всеки падеж на кредитора се напомня за съществуващите задължения за периодични плащания и евентуално за наличието на неизплатени такива. Ето защо за тези вземания е предвиден по-кратък давностен срок. В този смисъл е Решение № 60158 от 14.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3409/2020 г., III г. о., което се споделя от настоящия състав на IV – г.о. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване и поради "очевидна неправилност" на въззивното решение. При селекцията на касационните жалби, извършвайки преценка на уредената в чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставка за достъп до касационен контрол, ВКС трябва да тълкува и попълва с конкретно съдържание абстрактното правно понятие "очевидна неправилност" в съответствие с предоставените му от законодателя правомощия с оглед на конкретно дело. В случая решението е постановено при точно приложение на процесуалния и материален закон, приложими в конкретната хипотеза, а също така и при съблюдаване на установената трайна практика на ВКС по приложението на чл. 422 ГПК, 430 ТЗ, както и разпоредбата на чл. 143 ЗЗП. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна по касация не е претендирала присъждането на такива. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение